Едно по едно, повтаряше си Джони. Не трябва да се бърза, всяко нещо с времето си. Бе прочел това в една книга от библиотеката на хората. Ровеше се да намери има ли начин за лечение срещу облъчване с радиация и действително откри. Попадна и на една книга със съвети как да се действа при паника. Човек се паникьосва, когато много неща се струпат наведнъж. Точно такава бе сегашната ситуация: бомбардировачът, възможността за контраатака на психлосите, все още неясния изход от битката в лагера. Досега нямаше никаква информация дали са успели нападенията над другите мини. Човек лесно можеше да се обърка, да сгреши, дори да изпадне в паника. Спокойно, едно по едно.
Дансър лудо препускаше на юг. Грешка — така лесно може да се изтощи. Започна да редува галоп с тръс. Дишането му се подобри. Свечеряваше се, а едно глупаво препъване можеше да прати всичко по дяволите. Галоп, тръс, галоп, тръс. Двайсет мили. Ще успеят.
В джоба си носеше миньорско радио, малко за психлоските стандарти. Като изминаха десет мили, направи опит да се свърже с Гленканън, пилота на Тор. Говореше в микрофона, без да спира да язди.
На единайсетата миля се чу гласът на Гленканън:
— Ти ли си, Мактайлър? — звучеше отпаднало.
— Виждаш ли препускащ кон? — попита Джони.
След дълга пауза се чу:
— Да, намираш се на около три мили североизточно от мен. Хвана ли Търл?
— Да, в момента е здраво завързан.
Последва мълчание и кратък, насечен смях. Гленканън определено вече не звучеше толкова напрегнат:
— Какви планове е кроял?
Дълга история. Сега нямаше време. Трябва да запази спокойствие. Каза само:
— Момичетата са в безопасност. Тор е ранен, но ще се оправи.
Отсреща се чу въздишка на облекчение.
— Можеш ли да пилотираш? — попита Джони.
Пауза.
— Ребрата ми малко са хлътнали и глезенът ми е изкълчен, затова още не съм стигнал до лагера. Но разбира се, мога да пилотирам.
— Продължавай към лагера. Имай готовност да дадеш светлинен сигнал. Ще ти изпратя кола. Ще им трябва въздушно прикритие.
— Имам с какво да светна. Съжалявам за станалото.
— Вината е моя — каза Джони. — Успех.
Дансър ту галопираше, ту яздеше в тръс. Спокойно, положението не е тъй безнадеждно. Имаха шанс да спечелят битката, планът им бе добър. Бяха се разбрали да не вдигат във въздуха цялата мина. Историкът държеше да бъде запазена библиотеката, а на Ангъс му бе нужна работилницата. Явно не бяха стреляли с радиоактивни куршуми по куполите. Като се изключат бомбардировача и придружаващия го самолет, все още контролираха въздушното пространство. Джони приближи на пет мили и половина и опита да се свърже по предавателя с Робърт Лисицата. Надяваше се, че някой поддържа връзка на тези честоти. За негова изненада му отговори учителят, който заедно с историка, свещеника и възрастните жени трябваше да стои настрана от битката. След малко се обади Робърт Лисицата, явно облекчен:
— Момичетата са в безопасност — каза Джони.
Настъпи пауза — Робърт предаваше новината на събраните около него. Когато пак включи предавателя, Джони чу радостни викове. Явно вестта се бе разпространила мигновено.
— Тук удържаме положението — каза Робърт Лисицата. — Трябва да обсъдим нещо като пристигнеш, не искам да говоря по предавателя.
Дансър заобиколи няколко дървета. Ставаше доста тъмно.
— Онези маймуни не разбират английски — обади се Джони.
— Въпреки това не може по предавателя. Кога ще бъдеш тук?
— След петнайсетина минути.
— Мини от север, през клисурата. В лагера доста се стреля.
— Добре — каза Джони. — Как са самолетите?
— Върнахме ги обратно в клисурата, там е по-сигурно. И без това нямаме пилоти.
— Зная. Чуй ме сега. Кажи на някой да сложи в един самолет топли дрехи, наметало и ръкавици за мен, нещо за ядене, няколко нерадиоактивни гранати, един автомат и дихателна маска с много бутилки — ще летя на сто и петдесет хиляди фута.
Отговор не последва и Джони бе принуден да добави:
— Разбра ли ме?
— Да — каза Робърт Лисицата. — Ще бъде изпълнено.
Не бе особено въодушевен.
— Изпрати две минни коли — каза Джони и даде координатите. — Няма да е зле, ако изпратиш и един-двама да помогнат да докараме Търл.
— Търл ли? — учуди се Робърт Лисицата.
— Няма грешка. Приготви самолета. Ще излетя веднага щом пристигна.
Мълчание. След това се чу едно „Добре“ и връзката бе прекъсната.
След около пет минути забеляза в здрача една кола, запътила се на север. В нея бяха свещеникът, една от възрастните жени и един шотландец с превързана ръка. Свещеникът вдигна ръка за благословия — не, поздравяваше го! Бяха тръгнали да вземат Тор, момичетата и Търл. Зад колата се влачеше една много здрава и дълга верига. Джони хвърли поглед назад. Забеляза, че жената е въоръжена с лъчева пушка.
Стрелбата се чуваше все по-силно. Синьо-зелените отблясъци от лъчевите пистолети се виждаха на двеста фута над земята, а под тях трепкаха оранжевите лъчи от огнестрелните оръжия, които някак се губеха на фона на обляното в светлина пространство над лагера.
Джони пришпори Дансър към отвора на клисурата и спря до двата останали самолета. Лъчите на оръжията цепеха небето над главите им. Конят дишаше тежко под коженото наметало, но му нямаше нищо. Едно по едно, повтаряше си Джони. Ще настигнеш бомбардировача.
Робърт Лисицата бе наметнал над антирадиационния костюм старото си наметало. Прошарената му коса беше опърлена от едната страна. Лицето му изглеждаше спокойно, но личеше, че е притеснен. Грабна ръката на Джони и сърдечно я разтърси за добре дошъл.
Джони погледна към опърлената му коса и попита:
— Има ли много жертви?
— Съвсем малко — каза Робърт Лисицата. — Учудващо малко. Не искат да излязат открито срещу нас. Осуетихме целите им. Все едно, че се бием на тъмно. Чакай, не си облякъл антирадиационен костюм…
— Водата веднага отмива радиацията — каза Джони. — Чака ме работа. В онзи бомбардировач няма дихателен газ. Не ми е нужна защита срещу радиацията.
— Джони, не може ли този бомбардировач да почака, докато приключат с мините? Ще стигне отвъд морето чак след осемнайсет часа. Засякохме го от този самолет с устройството за откриване на обекти. Т.е., засякохме придружаващия самолет. Бомбардировачът не излъчва никакви вълни.
Джони отвори вратата на самолета. Всичко бе приготвено. На седалката имаше хляб и месо. Една от възрастните жени се появи отзад и му подаде чаша горещ билков чай, от който се носеше подозрителна миризма на уиски. Той въпросително я погледна, сякаш питаше какво прави в зоната на бойни действия.
— Не могат да ядат куршуми — изкиска се тя.
Робърт го задържа с ръка.
— Все още важи забраната за радиовръзка.
Бяха се разбрали да не се обаждат по предавателите дванайсет часа. Така пилотите, които атакуваха най-отдалечените мини, щяха да нападнат напълно изненадващо, ако изобщо бе възможно.
— Не им трябва толкова много време. Ще използваме радиовръзка по-рано и ще ги насочим към бомбардировача.
— Тръгнал е в посока към Шотландия. Това е първата му цел.
— Знам.
Джони допи горещото питие и понечи да се качи в самолета.
Ръката отново го спря.
— Трябва да ти кажа нещо. — Джони почти не го слушаше, но той продължи. — Може би не сме засегнали Психло.
— Знам — отвърна Джони.
— Това значи, че сигурно ще имаме нужда от всички самолети и оборудване, до които можем да се доберем. Те са в хангарите под нас. Нямаме достатъчно хора, за да ги нападнем и превземем, а не не можем да си позволим да ги унищожим.
— Ще измислите нещо с Гленканън. След около половин час ще имате пилот. Можете да нападнете по въздуха.
Понечи да се качи в самолета, но ръката на Робърт пак сграбчи ръкава му.
— Случи се нещо странно, точно преди залез слънце — каза Робърт. — Един от танковете се предаде!
Джони отстъпи назад. Можеше да използва времето да си сложи топлите дрехи. Без тях щеше да замръзне на голяма височина. Започна да се облича.
— Продължавай.
Робърт пое дълбоко дъх, но преди да започне, до тях дотича куриер и съобщи, че историкът е пратил от Академията нова пратка с амуниции. Робърт му каза да се погрижи да бъдат раздадени. Лъчевите пушки безсмислено продължаваха да стрелят над главите им във вече настъпилата тъмна нощ.
— Танкът е от типа „Да си проправим път към славата“. Намира се на другия край на клисурата. Не бой се, той е в наши ръце. Излезе от портата на гаража и се насочи право към нас. Обстрелвахме го с базуки и те ни най малко не го засегнаха. Но не отвърна на огъня. Стигна до края на клисурата, извади през една атмосферна ключалка вътрешен телефон и каза, че иска да говори с „лидера на Хокнер“. Поискаха гаранция, че няма да им навредим, ако ни сътрудничат.
Джони обу топлите ботуши.
— Да, и после?
— Беше странна гледка. Като получиха гаранция, излязоха от танка. Представиха се като братята Чамко. Разпитахме ги и казаха, че знаят за предателството на Търл. Имало някакъв минен инженер, Чар, техен приятел. След като стрелбата започнала, никъде не го открили. Този Чар им казал, че е станало убийство. Търл убил директора на планетата, за да назначи на негово място някакъв Кер. И този следобед същият Кер им отказал боеприпаси за танка. Чамко твърдят/че Търл и Кер са се продали на някаква раса, наречена „хокнери, от Дюралеб“ и дори са изстреляли бомбардировача, за да унищожат другите мини.
— Предполагам, че повечето неща са верни — каза Джони. — Като изключим частта за хокнерите и бомбардировача. Психлосите имат много врагове, но според техните хроники са победили хокнерите преди два века. Слушай, сър Робърт, наистина е крайно време да тръгвам!
— Има още нещо — каза Робърт Лисицата. — Там няма гориво за танкове и самолети, а ние вече строшихме четири от техните вилазки, за да се доберем до горивото и боеприпасите. Нямаме достатъчно хора, за да атакуваме.
— Друго? — попита Джони. — Според мен това е добра новина.
— Е, не съвсем. Изглежда под нас лежат шестнайсет етажа от минния лагер. Всеки етаж се простира на акрове площ. Спални помещения, работилници, гаражи, хангари, офиси, работни зали, библиотеки, складове…
— Не знаех, че лагерът е толкова голям, но това също не е лоша новина.
— Чакай. Ако трябва да поразим с радиация цялата площ, военната техника ще хвръкне във въздуха. Воюваме върху бомба, готова всеки момент да избухне. Трябва ДА СПАСИМ самолетите и оборудването, ако ще защитаваме Земята. А ако все пак сме успели да вдигнем във въздуха Психло, те ще ни трябват за възстановителни работи.
— Не след дълго ще имате подкрепление от въздуха — каза Джони. — Можете да се оттеглите…
— Братята Чамко казват, че знаели какво ще стане там вътре. Казват, че сме щели да напълним всичко с въздух. Знаели как „ние, хокнерите“ сме си възвърнали системата Дюралеб. Нямало достатъчно дихателни маски и газови бутилки, но в циркулиращата система имало много газ. Тези Чамко били инженери по поддръжката. Обещаха да ни помогнат, ако им плащаме. От известно време цялата планета била на половин заплата и не получавали никакви премии. Освен това не искали да загинат при „обгазяване“, както го наричат.
Джони си бе облякъл топлите дрехи и довърваше сандвич от ечемичен хляб и сушено еленово месо.
— Сър Робърт, веднага щом дойде подкрепа от въздуха, можете да измислите нещо…
— Братята Чамко ни казаха, че циркулиращата система за дихателен газ е извън базата и се охлажда от въздуха. Подмамихме ги да признаят, че е нужен само един изстрел от охладителните тръби към тръбите на системата и помпите ще напълнят целият лагер с въздух.
— Значи задачата е решена.
— Да, но изстрелът трябва да се даде високо от въздуха.
— Това може да стане много скоро. Веднага щом Гленканън пристигне…
— Мисля, че ти трябва да свършиш това — каза Робърт. — Не е много опасно и ако стреляш от около една миля…
— Не мога, защото излитам.
— Но трябва да дойдеш да потвърдиш…
Изведнъж Джони разбра какво цели Робърт. Робърт Лисицата искаше да изчака, докато всички самолети стигнат до бомбардировача. А това бе голям риск. Самолетите, тръгнали към другите мини, може би също бяха в беда.
— Сър Робърт, нима се опитваш да ме спреш да не атакувам сам бомбардировача?
Старият боец разпери ръце.
— Джони, момче, направил си прекалено много, за да се оставиш да бъдеш убит точно сега!
Очите му умоляваха.
Джони се обърна към самолета.
— Тогава идвам с теб — каза Робърт.
— Ще останеш тук и ще ръководиш атаката!
Една минна кола навлезе в клисурата и спря. Шофьорът грабна автомат и затича към линията на атаката. Гленканън слезе и закуцука към тях.
— По дяволите! — изруга Робърт Лисицата.
— Какво има? — попита Гленканън, изненадан от посрещането. — Добре съм. Ако някой ми намести ребрата и ми стегне глезена, мога да летя със самолет.
Робърт обгърна с ръка раменете му.
— Нямах пред вид теб. Радвам се, че си жив. Трябва да свършиш нещо. Всъщност, много неща. Снайперите в старите помещения на чинкосите…
— Довиждане, сър Робърт — извика Джони и затвори вратата.
— Успех — тъжно каза Робърт. Знаеше, че ако всичко друго пропадне, Джони ще блъсне своя самолет в бомбардировача, а това бе сигурна смърт. Не очакваше да го види отново. След това се обърна и започна да дава заповеди на двама куриери, които чакаха. Малко трудно ги виждаше.
Самолетът на Джони с рев се издигна над клисурата, прекалено бързо, за да успее някой да се прицели в него и да го улучи. Предстоеше му да направи нещо, в което се бяха провалили обединените военни сили на цялата планета. При това трябваше да действа сам.
Да изчака, докато бомбардировачът е на — какво, на пет часа? — от Шотландия бе твърде рисковано. Ако нападенията все пак се окажеха успешни, имаше вероятност да се взривят контейнери с отровен газ и ако вятърът се случеше да духа натам, с Шотландия, а и с Швеция бе свършено. Джони знаеше много за въздушните атаки, но това в никакъв случай не му гарантираше успех. Досега никой не бе опитвал да атакува челно бомбардировача с психлоски самолет, като лети с максимална скорост и бълва огън от всички оръжия в момента на сблъсъка. Ако се наложи, ще прибегне към тази последна възможност и ще унищожи почти всичко. Нищо не бе споменал за това пред сър Робърт. Вярваше, че той не се е досетил.
Данълдин бе много щастлив човек. Отсега виждаше как пламва лагерът в Корнуол на Британския полуостров, окъпан в светлина, както навярно са били осветени едновремешните градове.
Бяха теглили жребий кой да иде в Корнуол. Тази мина бе прочута с това, че тамошните психлоси ходеха на лов за шотландци. Който се престрашеше да иде на юг, го очакваше почти сигурна смърт. Психлосите векове наред се бяха развличали в свободните дни, като стреляха по хора. Разказваше се една история, че веднъж някаква ловна дружинка хванала група хора, завързали ги за дърветата и цели осемнайсет дни на агония ги убавали бавно един по един. И това не бе единствният случай.
Данълдин и неговият резервен пилот Дуайт бяха спечелили жребия — за завист на другите пилоти. Малко се знаеше за тази мина, но те внимателно бяха запаметили и най-малката информация. Цяла нощ си лежаха спокойно, облечени в топлите костюми за летене в стратосферата. Чуха предупредителния сигнал преди телепортирането. Наместиха се на седалките и бяха готови за потегляне. Възбудени и с широко отворени очи наблюдаваха неистовия спринт на Джони. Когато той стигна до клетката заподозряха, че нещо не е наред и това никак не им се хареса. Не можеха да му помогнат. Но Джони бе успял да се скрие преди да стрелят с лъчевите пушки.
Вследствие на изстрелите, самолетът леко се бе разтърсил и бе променил положението си. Но все пак, всичко бе наред. Самолетът се издигна във въздуха по разписание. Видяха как стълбовете, с които бе опасана цялата планета, се сгромолясват в кълбо от жици под техния самолет. Поразиха ги едновременно с лъчеви пушки и с базуки. Това им осигури успешното начало на дванайсет часовата радио-тишина. Достатъчно време, за да нападнат изненадващо и най-отдалечената мина.
Като набраха скорост две хиляди мили в час и се изкачиха на височина сто хиляди фута, те коригираха часовника и се спуснаха до нормална според психлоските стандарти височина на приближаване към мина през нощта.
Ето я и мината!
Всички скенери и екрани светеха, но не забелязаха признаци на враждебни действия, нито пък във въздуха се бяха вдигнали самолети от охраната.
На около пет мили навътре, в хълмовете на няколко места се издигаше пара. Високи комини бълваха виещ се зелен дим. Ясно се виждаха очертанията на работилниците. А ето къде бе и осветената централна сграда на лагера! Мишена номер едно.
Но понеже Данълдин си беше Данълдин, той никога не пропускаше да се възползва от неочаквано удалите му се възможности, дори когато те не влизаха в предварителния план.
Глупавите маймуни чудесно бяха осветили площадката за кацане. Тя светеше като кървава сцена. Смятаха, че ще кацне непредвидено някой техен самолет. Радиомълчанието вършеше добра работа.
Но Данълдин забеляза още нещо. Захранването с енергия ставаше по кабели, опънати между масивни енергийни стълбове, които идваха от север. Стълбът, който най-добре се осветяваше от светлините на площадката за кацане, без съмнение бе централният стълб. На глупаците и през ум не им минаваше, че от въздуха може да ги грози опасност. Наистина това бе централният стълб. Линиите от север се събираха в него. От него тръгваха и местните кабели в посока към сградите и лагера. В центъра на тази паяжина бе отворено просторно място за излитане и кацане.
Точно отстрани на площадката имаше огромно колело. Данълдин позна какво е това. Ако колелото се завърти, захранващата верига се прекъсваше.
Данълдин веднага реши, че това е прекалено добър шанс, за да си позволи да го изпусне. Защо трябва да са на светло, за да се спуснат към защитните оръжия и самолетите за отбрана? Какво му пречеше просто да хвърли всичко в хаос? А после да се издигне и да взриви целия лагер. Техният самолет имаше неутрализатор на вълни, прекопиран от една открадната сухопътна машина и ако го включеха, маймуните нямаше да знаят по какво да стрелят. Освен това ако този боен самолет излети, щеше да изглежда като отбранителен самолет.
Данълдин набързо сподели мислите си с Дуайт, който се постресна, но се съгласи. Приземиха се точно до голямото колело, сякаш просто идваха на посещение. Данълдин преметна на рамо оръжието си, отвори вратата на самолета, стъпи на земята, приближи се до колелото и го завъртя.
До този момент всичко вървеше добре. Но ето че от някакво караулно помещение на не повече от десет фута от колелото, което не бяха забелязали, излезе един психло и зяпна Данълдин.
— Толнепите! — изкрещя караулът.
Преди Данълдин да успее да насочи оръжието, той успя да затвори вратата и да задейства някаква сирена. Чу се силен и пронизващ звук, който спокойно можеше да спука нечии тъпънчета. „Толнепите атакуват! До всички постове! Толнепи! Готови за стрелба!“
Независимо от това, какво може да означава „толнепи“, Данълдин завъртя колелото толкова бързо, че то остро изсвири. Чак тогава разбра защо бе разположено така близо до площадката за кацане. Като предпазна мярка при атака затъмняваха целия лагер. Затова караулното помещение бе толкова близо до колелото.
Данълдин се втурна към самолета. Скочи вътре. Дуайт откри стрелба по изскочилата от едно подземно стълбище охрана. Изчезнаха сред ярки зелени проблясъци.
Бойният самолет се издигна във въздуха. Данълдин задейства вълновите неутрализатори и инфрачервените екрани.
Преминаха към изпълнение на предварителния план.
С оръжия, регулирани на положение „без пламък“ и „максимално разтърсване“ двамата преминаха с рев над лагера.
Куполите спаднаха като спукани балони.
Спуснаха се към наредените спални помещения и събориха покривите им.
За всеки случай минаха още веднъж, като този път пуснаха неядрени бомби, които убиваха персонала.
Едно оръдие се насочи към тях и самолетът рязко смени посоката си. Стрелнаха се надолу и с един единствен изстрел ликвидираха оръдието.
Базата бе напълно разрушена. Психлоската Междугалактическа минна компания явно смяташе за ненужна загуба на средства поддържането на отбранителни системи в кое да е отделение. Нали и Джони бе споменал, че Търл изтеглил цялото въоръжение от базите.
Доколкото можаха да разберат горе от въздуха, онези същества явно не бяха успели да си сложат маските преди унищожаването на резервоарите с газ, тъй като в базата не се забелязваше особено раздвижване.
Задържаха се още малко и унищожиха няколко оцелели превозни средства и постове.
След това всичко се успокои.
Тъкмо в този момент на екрана на радара забелязаха нещо. Беше транспортен самолет, приближаващ към лагера. Изведнъж си спомниха, че преди да открият огън го бяха забелязали да излита и сега той бавно си пробиваше път обратно. Добре!
За ужас и изненада на Дуайт, Данълдин приземи самолета близо до колелото и го включи.
Останаха там, без да правят нищо. Сега площадката бе осветена. Ако бяха останали живи психлоски работници, явно нямаха намерение да излизат на открито.
Транспортният самолет се приземи. Психлосите излязоха и се заплеснаха по багажа. След тях слезе, и пилотът. Тръгнаха в тълпа към лагера и чак тогава усетиха, че нещо не е наред. Спряха и пилотът посегна към оръжието си.
Данълдин и Дуайт ги обсипаха с куршуми.
После Данълдин спусна Дуайт над склада с гориво. Знаеха какъв тип горивни патрони използва транспортният самолет, защото той бе същият като онзи, с който Джони ги бе взел от Шотландия. Дуайт взе патрони и Данълдин го върна при транспортния самолет. Дуайт извади старите горивни патрони и ги подмени с нови. Данълдин стреля по една стражна кола, която бе оцеляла и с голяма скорост се приближаваше към тях. Тя се взриви.
Данълдин се издигна във въздуха. Дуайт го последва с транспортния самолет. Данълдин улучи централния захранващ стълб и го потопи във фойерверки. Като се увери, че Дуайт е набрал достатъчно височина, Данълдин се приближи на около десет фута над склада с дихателен газ. Пусна една покрита с олово радиоактивна бомба със забавено действие отгоре му. Издигна се и складът с рев избухна в един прекрасен синьо-зелен пламък.
Пак провери къде се намира Дуайт и видя, че е в безопасност. Издигна се на десет хиляди фута, направи лупинг, прицели се и стреля по склада с експлозиви. Все едно че изригна малък вулкан. Каква красота!
Спусна се да се убеди, че лагерът не бе избухнал. Такива бяха разпорежданията. Машините и самолетите да останат непокътнати.
Без дихателен газ и гориво за полети, загубила вероятно деветдесет процента от персонала, мината в Корнуол бе унищожена. Това заслужаваха за многото извършени престъпления.
Данълдин се изравни с транспортния самолет.
— Какво значи толнеп? — попита той.
Дуайт също не знаеше, но Данълдин предположи, че сигурно изглеждат странни с въздушните маски на чинкосите и с костюмите за полет в стратосферата на Американските Военовъздушни Сили.
Договориха се да действат според един чудесен план, който Данълдин току що бе измислил. Оставаха им близо шест часа радиотишина. Заповедта бе изпълнена и можеха да разполагат с времето си.
Данълдин бе роднина на вожда на клана Фергус, освен това там имаше една девойка, която не бе виждал повече от година.
Надяваха се, че и другите четиринайсет атакуващи самолета са се справили успешно като тях. Разбира се, едва ли са действали с такъв стил.
Насочиха се към Шотландия.
Зът бе потънал в дълбока апатия.
Бомбардировачът оглушително бучеше, беше студено и тъмно. Този глупав, слабоумен Нъп!
Зът чуваше шум от мотор, но отначало помисли, че нещо се е раздрънчало в старата антика. Но след известно време тренираното му ухо успя със сигурност да различи шума от общото бръмчене във вътрешността на бомбардировача. Внимателно обиколи наоколо, като се вслушваше къде шумът е най-отчетлив. Приближи се до вратата. Това беше Марк 32! Марк 32, наречен още „Удари ги ниско, убий ги“, тежко въоръжен, предназначен за тежка артилерийска бомбардировка.
Какво, Нъп ескортира бомбардировача?
Зът се чудеше и маеше и май само това правеше. Отначало се обнадежди. Помисли, че Нъп е излетял от хангара след него с намерението да спусне отгоре стълба над отворената врата и да го измъкне оттам. Но Нъп изглежда ни най-малко не съзнаваше, че има отворена врата и не летеше над нея, а от другата страна на бомбардировача.
Вярно, че Зът не го бе запознал с положението. Този откачалко говореше само за болбоди и разправяше, че на Психло предвиждали болбодите да бъдат следващата мишена. Каква глупост! Зът внимателно прехвърли в главата си случилото се. Не, в бързината да се измъкне изпод артилерийския обстрел на толнепите, той просто бе обиколил на бегом лагера, за да намери някой, способен да управлява Марк 32, после блъсна Нът на мястото на резервния пилот и отиде да види какво става с проклетия бомбардировач.
Бегло си спомни какво последно бе казал на Нъп. Думите му бяха „Хайде!“ Беше се зачудил защо Нъп не го последва към бомбардировача.
Вместо да унищожава толнепите, Нъп спокойно си летеше до него в самолет за тежък артилерийски обстрел. Може и да умееше да го управлява, но със сигурност не знаеше за какво служи. Та с този Марк 32 може да изравни със земята цял град! И нищо бе в състояние да проникне вътре в него. Предназначението на самолета бе да осигурява прикритие при сухопътни нападения. Стрелба от земята не можеше да го засегне. Нямаше да получи ни една драскотина по обвивката си. А за какво го използва сега Нъп? Ескортира бомбардировач, който няма нужда от никакъв ескорт. Зът се вкисна. По дяволите Търл, по дяволите Нъп!
Огромният бомбардировач с оглушителен рев се носеше дявол знае накъде. Постепенно Зът започна да осъзнава, че Нъп няма и понятие за неговото присъствие в бомбардировача!
Малко по-късно, като погледна часовника си Зът разбра, че съвсем скоро Марк 32 ще остане без гориво. Където и да се намираха в непрогледната нощ, Марк 32 бе отписан. Зът не го бе заредил с достатъчно гориво за такова пътуване, защото не разполагаше с горивни патрони, пък и самолетът бе предназначен за локална употреба и нямаше голям обхват.
Е, поне Зът имаше достатъчно дихателен газ. Бе въоръжен с лъчев пистолет, с гаечен ключ.
Повъртя се за известно време около бронираната програмна кутия с надеждата, че може би ще успее да я отвори и да отмени програмата. Но без ключ и без материали за изработването му, дори парче снаряд не би могло да я отвори. Нямаше нищо по-бронирано от тези стари бомбардировачи.
Накрая се отпусна на една студена седалка отпред и потънал в апатия реши, че ще трябва да изтърпи цялата процедура. След ден, два, три това нещо щеше да се приземи. Нямаше какво да омекоти удара при кацането, но Зът предположи, че все някак ще го преживее.
Да стои и да чака. Друг избор нямаше.
Гаден Търл! Гаден Нъп! Гадна компания!
Отгоре на всичко получаваше половин заплата и никакви премии.
Джони търсеше бомбардировача.
Всички възможни екрани светеха.
Под него се простираше студената Арктика. С просто око не се виждаше, но всички екрани я показваха. Спомни си как изглеждаше при последното му пътуване над нея. Беше забранена зона. Паднеш ли долу, чака те сигурна смърт — ако издържиш на студа при контакта с някой леден блок, потапянето под водата ще те довърши.
Доколкото можеше да прецени, всеки момент трябваше да види бомбардировача. След няколко минути очакваше да се появи на екрана.
Малко се притесняваше за момичетата и за Тор. Нямаше ги на екрана, когато прелетя отгоре. Вярно, че вече бе набрал голяма височина. Забеляза светло петно, но то можеше да бъде както техният огън, така и горящите самолети. Но беше изгубил достатъчно време, освен това бе изпратил помощ. Спомни си как се вкамениха лицата им като разбраха, че той ще ги остави там. Но трябваше да са добре. Може би вече бяха в Академията, или в лагера. Земеходът можеше да развива повече от шейсет мили в час при неравен терен.
Надяваше се другите самолети да са стигнали до останалите мини и да са изпълнили задачата. Забраната за свръзка важеше още пет часа. Изгаряше от желание да включи своя предавател и да изкрещи: „Хей, който си е изпълнил задачата, насочете се към еди-какви си координати да се справим с проклетия бомбардировач.“ Но не смееше. Психлосите щяха да бъдат нащрек и това можеше да струва живота на някои от пилотите. Всички имаха повече от достатъчно гориво. Имаха и резервни амуниции. Но ако на някой се е наложило да забави атаката и да изчака подходящ момент да се спусне върху мината, нарушаването на забраната за свръзка щеше да погуби живота му. Нямаше намерение да погубва шотландци, за да спаси собствената си кожа. Когато изтечеше срока, ако Робърт нямаше връзка с него, щеше да прати самолети да се заемат с бомбардировача. Може би щеше да е късно, но все пак това бе още една възможност. Надяваше се да не се стигне до там, че приятелите им в Шотландия да са в опасност.
Може би напразно търси нещо, което не излъчва никакви вълни. Надеждата му бе в ескортиращия самолет. Възможно е да се е отделил и насочил другаде. Радарите всеки момент трябва да го засекат!
А, ето нещо. На екрана се появи малка зелена искрица. Дали не беше айсберг? Невъзможно, показанията за височина гласяха четири хиляди двеста двайсет и три фута. А скоростта, скоростта?
Триста и две мили в час!
Бе засякъл ескортиращия самолет.
Облечените му в ръкавици ръце танцуваха по пулта. Скоростта му падна под свръхзвуковата и като препупредителна ракета самолетът рязко се спусна до пет хиляди фута височина. Залепна за седалката и за момент се почувства като сплескан. Спокойно, без паника. Уточни координатите на ескортиращия самолет.
На инфрачервения екран ясно видя очертанията му. Бомбардировачът бе до него. Спокойно, всичко с времето си. Самолетът бе мишена номер едно.
Но КАКЪВ беше този самолет? Никога не бе виждал подобен. Почти плосък, съвсем малки плъзгачи, сякаш целият беше само броня.
Изведнъж той осъзна, че ако стреля по него, може изобщо да не го засегне. Веднъж бе видял как една базука не можа нищо да направи на подобен брониран самолет. Зави му се свят. Не стига че бомбардировачът бе непроницаем, но сега и този самолет…
Мозъкът му трескаво работеше. Какво може да предприеме? Робърт Лисицата обичаше да казва: „Ако от острието на меча ти са останали два инча, послужи си с десет фута измама.“ Какво можеше да знае за НЕГО ескортиращият самолет?
Посегна към бутона на локалното радио. Обхватът му бе на не повече от двайсет мили.
Блъсна го поток гневни психлоски думи:
— Крайно време беше някой да се появи! Трябваше да бъда сменен още преди часове! Защо толкова се забави? — беше ядосан. Много ядосан!
Джони превключи на предаване. Постара се гласът му да звучи максимално плътно:
— Какво е положението?
— С бомбардировача всичко е наред и нима може да се очаква нещо друго? Нали затова го ескортирам? Що за скапана и объркана планета! Много сте далеч от Психло! И слава богу! Закъсняваш. Как се казваш?
Джони се напрегна да се сети за някое по-разпространено психлоско име.
— Снит. Мога ли да попитам с кого разговарям?
— Нъп, Изпълнителен Администратор Нъп! Обръщай се към мен с Ваше Изпълнителство! Скапана планета.
— Скоро ли пристигнахте, Ваше Изпълнителство? — попита Джони.
— Едва днес, Снит. И как ме посрещате? С някаква глупава болбодска атака, с която всеки може да се оправи. Чакай, — прокрадва се подозрение, — говориш с много странен акцент. Като… като… да, като в чинкоски учебен диск! Точно така. Да не си болбод, а?
Чу се щракане, с което бутоните за стрелба бяха преместени на стенд-бай.
— Роден съм тук — Джони каза самата истина.
Рязък отблъскващ смях.
— А, колонист! — кратка тишина. — Осведомен ли си за мисията?
— Малко, Ваше Изпълнителство. Но заповедите са променени. Затова ме изпратиха да Ви уведомя.
— Няма ли да ме смениш? — прозвуча много враждебно.
— Променена е посоката на полета! — каза Джони. — Има забрана за свръзка. Затова ме изпратиха да предам заповедта.
— Забрана за свръзка ли?
— По цялата планета, Ваше Изпълнителство.
— Е, значи наистина е болбодска атака! Те управляват всичко по радиото. Знаех си.
— Боя се, че е така, Ваше Изпълнителство.
— След като няма да ме смениш, какво се очаква да направя? Горивото ми почти свършва. Къде е най-близката мина?
Джони бързо съобразяваше.
— Ваше Изпълнителство, заповедта бе, ако наистина Ви привършва горивото, — Боже, къде да го прати? Ако започнеха да претърсват, нямаше как да не открият този Марк 32! — …трябва да Ви предам да се приземите с магнитните захватки отгоре на бомбардировача… точно отпред.
— Какво? — не можа да повярва Нъп.
— Като приближим най-близката мина, можете да се приземите там. Имате ли карта на местността?
— Не. Нямам карта. Много лошо вървят нещата на тази планета. Не е като на Психло. Трябва да докладвам.
— В момента ни нападат.
— Нищо не може да засегне този самолет. Това е артилерийски бомбардировач. Не мога да разбера защо го изпращат като ескортиращ самолет?
— Колко гориво имате, Ваше Изпълнителство?
Пауза. После:
— По дяволите! Само за десет минути! Закъснението ти едва не ме уби.
— Добре, просто се приземете отпред съвсем към края.
— Защо отпред? Трябва да кацна по средата. Ако кацна отпред, ще се наруши баланса в теглото на бомбардировача.
— Той не е равномерно натоварен. Отпред няма почти нищо. Специално казаха да кацнете отпред.
— Самолетът ми е доста тежък!
— Не и за бомбардировача. По-добре да побързате, Ваше Изпълнителство. Водата отдолу е доста студена. Има и лед. А ще Ви трябва гориво, за да можете да излетите оттам. Следващата мина е само на няколко часа.
Джони наблюдаваше екраните. Не можеше директно да наблюдава самолета. Със свито сърце разшири обхвата на екрана, за да може да вижда и чудовищния бомбардировач.
Със страхотно облекчение видя как Марк 32 се насочи към предната част на бомбардировача и спусна магнитните захватки. Закрепи се!
Топлинните показатели на екрана сочеха, че Марк 32 е загасил двигателите си.
Джони продължи да наблюдава. Очакваше, че бомбардировачът силно ще се наклони напред, може дори да се блъсне. Наистина той потъна. Но двигателите веднага компенсираха и той леко се повдигна и с рев продължи по смъртоносния си път. Нъп не бе кацнал точно в центъра и това предизвика постоянно клатене ту на едната, ту на другата страна. Като се наклонеше надясно, балансьорите компенсираха и го връщаха в крайно ляво положение, после пак компенсираха в обратна посока. Накланяше се на не повече от десет градуса. Но това никак нямаше да промени предварително зададената посока на бомбардировача. Клатенето ставаше съвсем бавно. Не лети ли и малко наклонено?
След като отстрани Нъп, поне за момента, Джони се съсредоточи върху задачата как да спре бомбардировача.
Малко изостана, за да има по-добра картина на екраните. Та това бе антика! Тук-таме имаше следи я от удар с атомна бомба, я от сблъсък със самолет, оставил след себе си овъглени останки от масло и гориво. Личеше къде се бяха разбили множество ракети земя-въздух и въздух-въздух. Но освен петната, които замърсяваха повърхността му, бомбардировачът не бе пострадал по никакъв начин.
Джони мина под него с бойния самолет. Погледът му се спря на огромните захватки, които се използваха при приземяване и престой. Мрачна гледка.
Отново се издигна на нивото на бомбардировача. Чувстваше се като врабче, което пляска с криле редом с огромен орел.
Вероятно след като страховитата машина бе завършила последната си мисия и бе донесла разрушение на известния тогава град Колорадо Спрингс, компанията я бе оставила да си лежи там, докато построят хангари. След това сигурно са пренесли със самолети цистерни с вода и обилно са я обляли, за да отмият радиацията и да могат да я приберат.
Кръвта му се смрази при мисълта защо са постъпили така. Психлосите нямаха място за чувства или за изкуство под каквато и да било форма. Не бяха унищожили бомбардировача единствено защото на тази планета не разполагаха с какво да го унищожат. Само на Психло имаше такива големи работилници. А със сигурност не са искали да го върнат там. Беше свършил работата си. Защо да го прехвърлят на място, където някой вражески агент би могъл да разбере как е направен. Бяха го оставили, защото компанията не можеше да го унищожи на тази планета. Дявол знае от какво бе направен!
Е, опита се да се разведри Джони, поне захватките на самолета на Нъп здраво се бяха закрепили отгоре. В действителност така наречените магнитни захватки бяха молекулярни преориентировачни полета. Посредством полето молекулите на повърхността на едното вещество се сливаха с молекулите на другото вещество като при временна заварка. Значи бомбардировачът бе построен от молекулярен метал, вероятно непознат на тази планета, образуващ сплав с друг странен метал. Дори бе възможно докато е в молекулярно състояние комбинацията от тези метали да е необратима и да не може да се претопи или раздели, след като веднъж двата метала са смесени. Може би психлосите знаеха как да смесват определени елементи така, че отделянето им да е невъзможно нито чрез нагряване, нито чрез електрически поток, радиация или каквото и да било. Може би дори умееха да наслояват подобни метали така, че всеки да защитава този под него.
СМРАЗЯВАЩА мисъл. Джони оценяваше металургическите си познания под нивото на образованието в забавачката, но си споми колко ревностна забрана имаха психлосите да не споменават нищо по въпроса пред коя да е чужда раса. А той се опитваше да разгадае загадката, докато летеше през нощта, без учебници, без калкулатор, без дори да познава законите на тяхната математика.
Какво можеше да унищожи този бомбардировач? При това, преди да успее да стигне до шотландския бряг?
Когато за пръв път видя психло, Джони го бе помислил за чудовище. Сега наистина пред себе си имаше чудовище. Абсолютно неунищожимо чудовище!
Стори му се, че забеляза с крайчеца на окото си някакво движение на екрана. Вгледа се отблизо. Пак го забеляза. Някакво ритмично пулсиране под бомбардировача. Засече времето — веднъж на всеки двайсет секунди, равномерно като собствения му часовник. Изведнъж се сети, че бе огледал бомбардировача само от едната страна. Трябваше да действа по-хладнокръвно. Добре де, лесно може да навакса. Пръстите му бързо заиграха по пулта и за отрицателно време се озова на отсрещната страна на бомбардировача.
ТАЗИ страна не се виждаше, когато за пръв път бе зърнал машината след излитането й. Нъп също бе летял откъм другата страна.
Хвърли поглед на екраните.
Какво! Огромната товарна врата не бе заключена. От клатенето на бомбардировача под тежеста на самолета на Нъп тя периодично зейваше и се затваряше.
Врата.
Незаключена.
С треперещи пръсти я хвана на фокус. В ключалката я се виждаше основата на счупен ключ.
Отново показа цялата врата. Когато самолетът се наклони откъм тази страна, тя се отваряше, после от нахлулия въздух и гравитацията пак се затваряше при следащия наклон.
На всеки двайсет секунди.
Изведнъж съжали, че от добродушие е отказал придружител при пътуването. Щеше да е много опасно, но все пак можеше да се спусне по подвижна стълба и да се озове вътре през вратата. Но трябваха най-малко двама — един да управлява самолета и още един, който знае как да парализира бомбардировача, ако изобщо бе възможно. Но пилоти нямаше, а Гленканън бе необходим в лагера.
Отваря се, затваря се, отваря се, затваря се.
Размер? Погледна вратата. Изчисли дължината и широчината на своя самолет. Та той можеше да ПРЕЛЕТИ през вратата! Беше съвсем малко по-висока от самолета, но отстрани имаше достатъчно място.
Чудно! Ще наклони самолета и ще влети вътре със скорост триста и две мили в час. А после?
Да, телепортационните двигатели позволяваха да се лети странично. Не бе необходимо, както при птиците, да има площ, която да поддържа крилата. Като спреше двигателите, самолетът спираше да се движи. Просто падаше надолу като камък. Урав-новесяването ставаше не с перки, а с малки балансиращи телепортационни двигатели.
Да, теоретично бе възможно да прелети странично, после да се спусне напред и да влезе.
Но ще улучи ли момента? Ох. Този клатещ се бомбардировач изминаваше по трийсет фута при всяко накланяне.
Ще опита.
Но първо трябва да откачи вратата. Затваряше му пътя за влизане.
Джони реши да опита да простреля пантите. Отдалечи самолета и нагласи оръдието за стрелба на „площ с размер на игла“, „огън“ и „единичен изстрел“.
Пръстите му затанцуваха по пулта, изравни самолета с бомбардировача, протегна крак към бутона за изстрел на пода — винаги трябваше да се протяга в самолет, предназначен за девет-десет фута високи психлоси. Дори Кер имаше проблеми с контролните бутони на пода.
Бе в добра позиция, вратата бе отворена, виждаше се пантата. Натисни!
Тънка струя пламък достигна пантата. Не се откъсна. Вратата отново тръгна да се затваря.
По локалния канал прогърмя:
— Какво по дяволите правиш? — разтревожено извика Нъп.
— Нямам помощник пилот, Ваше Изпълнителство. Трябва да отворя вратата, за да променя зададената посока.
— Аха.
Джони се приготви за втори опит и отново чу:
— Внимавай със собствеността на компанията, Снит! За умишлени повреди се наказва с изпаряване.
— Да, Ваше Изпълнителство — Джони стреля втори път.
Пантите за кратко просветнаха. Вратата пак ги закри, но не се откъсна. Сигурно това бяха някакви специални панти. Джони погледна в инфрачервения екран. Имаше две панти, една в горния и една в долния край.
Прицели се в долната. Вратата бе отворена, целта бе на мушка. Натисни! Огън!
Вратата пак не падна.
Дали да не ги редува — горната, долната, после пак.
Даде си малко почивка, за да се отпуснат пръстите му. Другите екрани показваха безкрайната водна шир под него. Небето бе чисто.
Отново на работа. Горната. Натисни! Огън! Долната. Натисни! Огън! Още веднъж. Но между изстрелите трябваше да има поне четирсет секунди.
Това отнемаше много ВРЕМЕ! Е, все още можеше да си го позволи. Все още.
Натисни! Огън! Пауза. Натисни! Огън! Пауза.
Пантите се нажежиха до червено, но си оставаха здрави.
Нищо не се получаваше и Джони се отказа. Внезапно го озари вдъхновение. Взе позиция над бомбардировача, леко встрани, за да може да стреля иззад вратата, докато тя се отваряше. Промени настройката на „голяма площ“, „без пламък“ и „продължително“.
Внимателно се прицели. При следващото отваряне на вратата натисна спусъка и изпрати поредица изстрели от вътрешната страна на вратата. Тя зейна. Без да прекъсва стрелбата, той бавно приближи самолета. Бомбардировачът бе започнал да се накланя обратно, но под натиска на стрелбата вратата не се затваряше и тогава, въпреки въздуха, нахлуващ със скорост триста и две мили в час, тя внезапно отскочи назад и се залепи за корпуса. Зейна огромна дупка.
Джони прекъсна стрелбата.
Вратата не се затвори. Стоеше си широко отворена, сякаш прилепнала към корпуса.
Насочи камерите към пантите и внимателно ги огледа. Бяха малко изкривени, вероятно от ударите. Тъкмо те задържаха вратата в това нестабилно положение. Дали щеше да се затвори пак? Може би. Вятърът я караше да вибрира.
Джони внимателно се оттегли. Пръстите му отново се втурнаха върху пулта, за да коригира показателите за страничен полет. Намери поредицата комбинации за целта. Приближи самолета точно срещу зеещата врата.
Отворът се клатеше равномерно ту надолу, ту нагоре. Трябваше да улучи момента!
Реши, че ще е по-добре за известно време просто да поседи и да погледа. Включи светлините на своя самолет, за да вижда по-добре. Само екраните не бяха достатъчни.
Черната яма светна. Можеше да вижда вътрешността на бомбардировача. Да, точно зад вратата имаше празна площ. Гладка площадка. Вероятно са я използвали за складиране на газови бутилки. О! Имаше купчина бутилки точно в началото на площадката. Дали ще се взривят, ако стреля по тях?
Изчисли разстоянието и прецени каква комбинация ще трябва да използва. Внезапно озарен от идея, той протегна крак към лоста за магнитните захватки. И най-малкото сътресение щеше да стовари крака му върху лоста и захватките щяха да се задействат.
Пое дълбоко въздух. Огледа се около себе си да се увери, че няма незакрепени предмети. Премести пистолета си по-встрани на колана, за да не се забие дулото в корема му, ако внезапно политне напред. Пистолетът бе привързан и с едно въженце около врата му. Дръпна и него настрани, защото ако при политането се закачеше за пулта, щеше да го задуши. Покри горната част на пулта за управление с мека обвивка от карта в случай, че си удари рязко главата при внезапното спиране.
Джони още веднъж пое дълбоко въздух. Нагласи дихателната маска.
Наблюдаваше вратата. Бързо направи последни корекции в координатите на полета и пред отвора нагласи всичко на нула. Започна да брои. Колко щеше да се вдигне отворът, след като той потегли напред?
Протегна четирите пръста на дясната ръка, които щяха да натиснат бутоните за стартиране. Протегна четирите пръста на лявата ръка, които щяха да натиснат бутоните за спиране.
Нагоре, нагоре, нагоре. Дясна ръка готова — давай!
Бойният самолет се заби в отворената врата.
Хоп, потънаха надолу пръстите на лявата ръка. Стоп.
Тряс!
Бе засегнал горната част на вратата и огромна метална плоскост се отдели със силно скърцане.
Кракът му здраво бе притиснал лоста на захватките и те се задействаха.
Главата на Джони се трясна в постелката на пулта.
Видяха му се звезди.
Тъмнина.
През цялото това време Зът бе връхлитан ту от надежда, ту от подозрения.
Антиките в самолета го объркваха. Съзнаваше, че няма приятели. Кой ще тръгне да го спасява? Май никой. Бе по-близък с Чар, но той бе изчезнал и без съмнение бе мъртъв, защото кой би пропуснал шанса да се върне у дома? А Чар не се бе появил при стрелбата. Търл. Сигурно Търл го е убил. Значи не е Чар. Кой друг може да бъде? Никой. И така, кой има интерес да го спаси? Всичко бе много подозрително.
Този тъпоумник Нъп явно бе кацнал отгоре на бомбардировача, за да не цопне долу в леда — а какъв лед беше! Арктически студ вееше отвсякъде. Сякаш самата атмосфера бе ледена. Ужасна планета. Не можеше да обвинява Нъп. Бе нормално един самолет да кацне върху друг, ако бе повреден или му свършеше горивото. Нъп бе постъпил правилно. Но откаченият глупак не бе кацнал в центъра и бомбардировачът не спираше да се клати. А от клатенето на Зъп ужасно му се гадеше.
Като разбра, че явно някой проявява интерес към вратата, прерови чантата си за молекулярен металорезач, но за своя огромна изненада не успя да открие. Не че щеше да свърши работа при този тип молекулярно покритие, но поне можеше да опита.
След това този някой бе стрелял напосоки вътре в бомбардировача.
Опитваха се да го убият! С основание вярваше, че няма приятели.
Около вратата отвътре имаше масивни рамки и Зът побърза да се прилепи плътно до корпуса под прикритието на широката рамка.
Надникна безкрайно предпазливо. Поуспокои се. Стреляха не по него, а по пантите. Някой се опитва да свали вратата. Зът добре знаеше, че пантите няма да се откачат, но му бе любопитно кой ли се опитва да ги откачи. И защо? На кой му е притрябвало да маха вратата? Беше съвсем безсмислено.
Всеки минен самолет, независимо за какво се използва, следваше миньорската традиция. Всеки служител на компанията бе преди всичко миньор. Миньорските техники, процедури и оборудване за минната компания бяха като кербангото за кръвта; дори по-необходими. Повдигачи, лифтове, въжени стълби, предпазни въжета, куки, мрежи… дори хартията си подаваха с лопати, които приличаха на миньорски лопати. Немислимо бе този самолет да не разполага с въжена стълба и предпазни въжета.
Тъй че какво му пречи на този някой да спусне една въжена стълба и предпазно въже, да го почака да избере подходящ момент да се привърже към стълбата и да я изтегли?
Това разрешение на въпроса бе тъй рутинно за Зът, че мисълта да се събори вратата и да се направи широк отвор му изглеждаше повече от странна.
Да не би пък някой да се опитва да открадне газови бутилки? Невъзможно. Те бяха заключени. Всичко в тази проклета антика бе бронирано, и отвътре, и отвън. Подобни кораби се поправяха страшно трудно и Зът го бе яд за времето, което пропиля Търл. До нищо не може да се добереш вътре. Всичко бе за еднократна употреба, бе строено да си свърши работата и край. Никой нищо не можеше да открадне от тук.
Дали пък не се опитват да го изпратят някъде другаде? Е, това бе невъзможно без ключове, а той нямаше.
Тъй че какво става?
От стрелбата вратата се бе отворила изцяло и стана съвсем лесно да се спусне стълба. Добре! Къде са стълбата и предпазното въже? Нищо не се подаваше отгоре.
Зът тъкмо бе минал напред, за да надникне, когато проблясна ослепителна светлина. Въздухът се изпълни с прашинки от мръсотия и ръжда.
Чу мощен рев на двигател.
Нямаше време дори да се скрие зад защитната рамка.
Пред полуслепите му очи през вратата се стрелна САМОЛЕТ!
Подът се разклати. Проскърца метал.
Самолетът се бе забил на товарната площадка право през вратата.
Зът политна назад в очкване да чуе взрив. Но двигателят изведнъж спря и специфичният за молекулярното сцепление звук прониза отмиращия вой на отделните двигателни части. Магнетичните захватки на това нещо се бяха задействали така точно и отмерено, както Зът през живота си не бе виждал.
Нестабилен от сътресението и от дългото клатене, Зът опита да се задържи на краката си. Самолетът все още бе със запалени светлини. Зът впери очи да види пилота. Нищо не можа да различи. Неуверено пристъпи напред с ръка на пистолета. Пилотът и оттук не се виждаше. Вратата от армирано стъкло… пилотът бавно опита да се изправи на седалката.
Малко същество! Маска! Странна кожена яка!
Зът почти истерично изкрещя:
— Толнеп!
Напълно объркан, той извади пистолета и стреля. Още веднъж, и още, и още, и още.
Изстрелите му се блъскаха в армирания прозорец. В същото време инстинктивно му се искаше да се обърне и да избяга.
Бомбардировачът се заклати на другата страна. Зът се сблъска с една газова бутилка, препъна се в шнура й, политна и разпери ръце да се спаси. Пистолетът му отхвръкна, удари се в пода, отскочи и падна от отворената врата в очакващата го бездна отдолу.
С хълцане и хлипане Зът стигна до една по-далечна рамка и опита да се скрие. Смяташе, че вече е един мъртъв психло!
Джони дойде на себе си. От удара при сблъсъка за момент бе изгубил съзнание. Сигурно напрежението и студът го бяха поизтощили. Самият сблъсък едва ли би причинил загуба на съзнанието.
Лявото му коляно се бе ударило в пулта и бе наранено, ноктите на лявата му ръка се бяха забили в копчетата и течеше кръв, а челото го болеше. Сигурно се бе блъснал по-силно, отколкото му се струваше в началото.
Магнитната спирачка се бе задействала, но му бе трудно да види захватките, като надникна. Свали дихателната си маска и откри, че ръбът се бе врязал в челото му и кръвта влизаше в очите му. Протегна се назад и докопа края на миньорски брезент, с който попи кръвта от челото си и избърса стъклото на маската. Сега виждаше по-добре.
Кацането бе успешно. Сети се за нещо, което бе прочел в една книжка с комикси в базата: „Успешно кацане е това, след което можем да си тръгнем.“ Е, надяваше се, че може да ходи.
Самолетът се бе завъртял. При влизането налагането от вятъра бе облекчило предната част, но при опашката все още се усещаше. Тя стърчеше от вратата, но бе застанала напречно на нея. Имаше ли повреди по самолета?
Огледа вътрешността. Основният двигател и страничните балансиращи двигатели изглеждаха наред. Понечи да отвори вратата и да излезе, но в паметта му нещо прощракна. Нещо се бе случило при сблъсъка. Какво ли беше? А, май нещо се бе взривило в бомбардировача. Смътно си спомни, че имаше серия експлозии. Протегна се към прозореца за пилота и го докосна с намерение да го забърше, защото се бе изпотил. Беше горе! Да, нещо наистина се бе взривило в този бомбардировач.
Е, може пък това да е добър знак. Значи все пак бомбардировачът не бе неразрушим.
Погледна към газовите бутилки, осветявани от светлините на самолета. Изглеждаха непокътнати. Видя, че и те са бронирани, бронирани бяха и кабелите, които стигаха до тях. С почуда се огледа през прозорците на самолета.
Това място бе бронирано както отвън, така и отвътре!
Каква грозна гледка. Реброви рамки стигаха дълбоко във вътрешността. Подова площадка само за товари, от двете страни на пътеката — нищо. Кръстосани скоби. Към опашката имаше редица дупки, подобни на кошери — аха, допълнителни места за складиране на газови бутилки. Едва една трета от вътрешното пространство бе запълнена. Но това стигаше да посее смърт навсякъде, където бомбардировачът отиде.
С колко време разполага? Погледна часовника си, но той бе смачкан. В бойните самолети нямаше часовници; имаше вградени в пулта за управление, но те не показваха колко е часът. Само отмерваха времето. Осъзна, че няма как да разбере кога изтича забраната за свръзка. Опита се да отгатне по залеза, но не знаеше къде се намира, освен че е на няколко часа от Шотландия. Изведнъж осъзна, че се е унесъл. Дали все още не бе малко зашеметен?
Сложи си дихателната маска и добре я нагласи в случай, че някоя от бутилките се е пропукала, в което силно се съмняваше. Провери дали лъчевият пистолет на Търл си бе на мястото. Бе паднал на пода. Можеше да му потрябва, ако се наложи да прекъсва кабели. Затъкна го в колана си и излезе от самолета.
Двигателите оглушително гърмяха. Под него нощтта зееше като черна яма.
Огледа газовите бутилки. Самолетът дори не ги бе засегнал. Като ги гледаше, май нищо не можеше да ги засегне. От повърхността им личеше колко отдавна бяха правени. На едно място откри психлоски надпис на датата, полузаличен. Тези неща датираха от първото нападение! Резерви? Или не ги бяха използвали при нападението? Не, имаше и друга дата. Бяха ги напълнили повторно след около двайсет и пет години. Угасна надеждата, че са празни. Бяха напълно годни.
Откъде ли се задействаха? Аха, на известно разстояние отгоре. По-добре да се съсредоточи върху управляващото устройство. Може би ще да успее да промени програмата или в краен случай просто да прекъсне кабелите.
Продължи напред по площадката. Светлините на самолета ярко осветяваха дори на толкова далеч.
Намери командната кутия. Обикновено, когато данните се задаваха предварително, платката се вкарваше в кутията и кутията се затваряше. Точно това бяха направили. Но какво?
Кутията бе бронирана!
Имаше ключалка. Огледа се наоколо, но не откри и следа от ключ.
Кабелите? Всички бяха бронирани. Дори мястото, където влизаха в кутията бе бронирано.
Навсякъде ръжда. Господи, ама че старо нещо! Само около кутията за предварителни данни бе чисто. Предположи, че преди да вкарат данните, са я почистили.
Нещо смътно го тревожеше. Бе нещо странно, нямаше нищо общо с намеренията му на всяка цена да спре бомбардировача. Обърна се и погледна към самолета. Пространствата между рамките бяха съвсем тъмни.
Скрит в едно от тези пространства на не повече от шест фута, Зът се бе свил в страх и отчаяние. Умът му лудо препускаше. Какво знаеше за толнепите? Малко след като бе завършил колежа по механика на Психло той бе заминал на задължително пътуване на Арчиниабс, където компанията имаше мини. Беше в тази вселена. Понякога през зимата тази система се виждаше като двойна звезда от планетата. По-малката звезда имаше толкова плътна маса, че половин кубически инч от нея тук би тежал един тон. Една от мините там бе напълно разрушена след нападение на толнепите. Дойдоха някъде от близкото съзвездие, което той често наблюдаваше оттук. Бяха се научили да контролират времето и можеха да го спират, докато корабите им правеха дълги пиратски набези. Компанията бе анализирала няколко техни тела. Какво помни за тях? Къде бяха слабите им места? Сещаше се само за превъзходствата им. Охапването им бе смъртоносно. Плътността на тялото им бе като на желязото. Имаха имунитет срещу психлоския газ. Не можеха да умрат от обикновено лъчево оръжие. Слабости, слабости, слабости? Ако не се сетеше, никога нямаше да се измъкне жив оттук. Никога.
Точно в тозо момент толнепът мина покрай него. Прилепи се още по-плътно към самолета. В тъмнината нямаше как да го забележи.
Спомни си. Зрението им! Затова винаги носеха маски на лицето. Виждаха само в инфрачервения обхват и трябваше да гледат през специални филтри. Ако светлинните вълни бяха по-къси, ослепяваха напълно и можеха да бъдат убити с ултравиолетови оръжия. Бяха силно алергични към студа и температурата на тялото им бе около двеста градуса, или бе триста? Няма значение, вече знаеше какво да прави. Зрението. Без маската това същество щеше да ослепее.
Зът внимателно обмисляше плана си. При първа възможност щеше да му свали маската, да се хвърли напред и да избоде очите на това нещо, като избегне по някакъв начин отровните зъби. Лапата на Зът се плъзна надолу към ботуша, откъдето извади любимия си огромен гаечен ключ. Щеше да го метне като граната. Не по тялото, право в маската!
След това Зът извади от горния си джоб малкото кръгло огледало с дълга дръжка, което често използваше при ремонт. Внимателно го протегна към ръба на рамката, зад която се криеше, молейки се на гадните небеса нещото да не го забележи. Съсредоточено наблюдаваше съществото.
Джони доста трудно се придвижваше в клатещия се бомбардировач. Подът на площадката не бе предназначен да се ходи върху него и от двете страни на пътеката зееха дупки.
С доста усилия успя да стигне до края на бомбардировача. Огледа чудноватите кошери. Бяха предназначени за допълнителен товар. Пропълзя до входния отвор. Може би ще да намери някакви кабели или нещо, което бе пропуснал да забележи. Едва успя да се провре през отвора и се чудеше как ли се справяха психлосите, докато накрая разбра, че отворите бяха строени само за товарене на бутилки върху рафтовете. Несръчна изработка. Само рафтове. Лош дизайн. Отворите бяха по средтата, а вътре бе празно. Съвсем празно.
Пое обратно към предната част. Спря точно зад самолета. Умът му трескаво работеше. Не виждаше нищо, което би могло да бъде измъкнато или взривено. Даже собствения си самолет да взривеше, бомбардировачът ни най-малко нямаше да се повреди.
Нямаше команден пулт. Тази машина не бе направена за да се лети с нея — задаваха програмата и я изстрелваха. Дори дистанционното управление, което Търл му бе показал, не можеше да направи нищо.
Клатейки се като огромен и непохватен пияница, бомбардировачът продължаваше напред, стиснал смъртта между челюстите си. Нищо не чустваше, нищо не можеше да го засегне.
Джони пак не виждаше добре. Кръвта потече, когато се наведе да пропълзи в задната част и неволно удари маската. Вдигна ръце към маската, като се обърна странично, за да избегне течението от вратата. Посегна към долната част на якето си, за да се избърше.
Нещо удари маската със силата на куршумрен изстрел!
Изхвърча от ръката му.
Нещо почти успя да счупи палеца на лявата му ръка.
Долови движение на около трийсет фута.
Планинският живот и опитът на ловец мигновено задействаха реакциите на Джони.
Падна на коляно, извади лъчевия пистолет и стреля — всичко това за не повече от една трета от секундата.
Стреля още веднъж и още веднъж.
Нещото, каквото и да беше, отстъпи назад и се скри зад ребрените рамки близо до контролната кутия.
Имаше някой или нещо вътре в бомбардировача заедно с него. На път към контролната кутия на два пъти бе минал покрай него.
Джони малко се ядоса на себе си за това, че не се бе доверил на инстинкта си по-рано. Бе ПОЧУВСТВАЛ нечие присъствие. Това им бе най-лошото на дихателните маски. Обонянието отиваше по дяволите. Сега можеше да го подуши. Въпреки студения въздух и прашинките ръжда Джони надушваше миризмата на психлос.
Внимателно се надигна, без да изпуска пистолета и отстъпи назад към самолета, за да бъде по-далеч от нападателя си. Психлосите не само силно миришеха, но бяха прекалено силни физически за ръкопашен бой. Сети се как му се наложи да изчака Тор, преди да се осмели да доближи Търл на разстояние една ръка. Психлосите с лекота можеха да ти счупят гръбнака. Кой беше този? Познаваше ли го?
Залепен за самолета, Зът се опитваше да се овладее да не повърне от отвращение и презрение. Спираше го само мисълта на какво ще заприлича дихателната му маска, ако не се сдържи.
Не бе заради изстрелите с лъчевия пистолет. Е, да, някои го улучиха и го поодраскаха, дори щяха да го осакатят, ако бяха от няколко фута по-близо.
Причина бе собствената му реакция към заблудата. Бе треперил от ужас и заради какво? Заради едно животно. Животното на Търл!
Първо му се повдигаше, а сега го заля вълна от омраза и гняв. Искаше направо да излезе от прикритието си, но лъчът го ужили. Тъпоумникът дори не бе нагласил пистолета така, че лъчът да прониква. Само стреляше. Типично.
Не можеше да му прости на животното, че го бе накарало да изпита такъв ужас. Та той веднъж едва не го бе убил в багера с дистанционното управление. Тогава трябваше наистина да го довърши. Трябваше още през онзи ден да му пусне един лъч. Кой щеше да забележи в бъркотията?
Само едно животно! Едно гадно, меко, недорасло, отвратително-бяло, тъпо ЖИВОТНО го бе уплашило до смърт просто така! Трепереше от ярост. Гаденето се изпари.
Но за момента желанието да получи информация надделя над изкушението веднага да го убие. Може би Търл пак бе замислил нещо. Проклет Търл!
Зът се овладя достатъчно, за да говори:
— Търл ли те праща?
Джони се опита да разпознае гласа. През маската бе доста трудно. Отстрани на маските имаше високоговорители, но гласовете им съвсем се замазваха, и без това тембърът бе прекалено нисък. Защо пък да не попита? Психлосите бяха арогантни същества.
— Кой си ти? — извика Джони.
— След всичко, което ти се случи на онзи багер дори не си запомнил кой съм! Тъп идиот. Отговори ми! Търл ли те праща?
Зът! Колко пъти бе чувал Търл да го ругае. Но самият Джони имаше да оправя сметки с него.
Не можа да се сдържи:
— Дойдох да вдигна във въздуха машинарията. — каза Джони.
Всеки психло би се присмял на това. Но не и Зът.
— Това се разбира от самосебе си, животно. Отговори ми или ще…
— Ще направиш какво? — каза Джони. — Може би ще се покажеш, за да те пречукам? Нагласил съм пистолета на пронизване.
Джони бавно отстъпваше заднешком към самолета. Заобиколи го. Качи се на стъпалото, отвори вратата и извади автомата с радиоактивните куршуми. Като го зареди, прибра лъчевия пистолет обратно на колана си и пак тръгна напред по коридора.
Зът се бе умълчал.
Джони се изтегли колкото можа встрани на пътеката и се приготви да стреля веднага, щом чуе гласа на Зът. Но изведнъж му хрумна нещо и спря. Зът бе главният механик на лагера, по-точно бе отговорник по транспорта. Ако някой знаеше нещо за този бомбардировач, това бе само Зът.
— Кой те вкара в този капан? — попита Джони.
— Търл! — буквално изкреща Зът. — Този… — последва рой психлоски ругатни, които не стихнаха в продължение на няколко минути.
Джони търпеливо чакаше. Когато най-после Зът снижи глас, той каза:
— Значи искаш просто да слезеш от тук. Кажи ми как да приземя това и ще можеш да слезеш.
Отново го заля дъжд от психлоски псувни, толкова яростни, че в крайна сметка Джони се убеди в правотата на последните му думи:
— НЕВЪЗМОЖНО е да се промени курса или да се приземи.
Последва пауза, след което със слаба надежда в гласа Зът добави:
— Търл даде ли ти ключа от програмната кутия?
— Не. Не може ли да се отвори с взрив?
— Не — вяло.
— Не можеш ли да измъкнеш кабелите?
— Само ще се разбие бомбардировачът, но и това не може да се направи. Бронирани са с молекулярен напластен метал. Значи не ти е дал ключа — почти проплака Зът. След това изсъска: — Тъпоумник! Защо не взе ключа от него, преди да дойдеш тук?
— Беше малко позавързан — каза Джони. — По добре ми кажи какво да НЕ правя, за да не вземат да му спрат двигателите.
— И да искаш, не могат да спрат.
На Зът пак започна да му прилошава от клатенето.
Джони се изтегли възможно най-встрани на пътеката. Чудеше се дали може да изпрати няколко рикошета към рамката, зад която се криеше Зът. Иначе нямаше как да заеме удобна позиция. За здравина ръбовете на рамките бяха остри и стърчаха.
Значи Зът не можеше да му помогне. Джони се върна към самолета. Искаше да вземе маската на помощник пилота. Арктическият студ сковаваше лицето му. Хвърли поглед към остатъците от своята, която Зът бе избил от ръката му. Пръстът все още го болеше.
Зът го бе замерил с ГАЕЧЕН КЛЮЧ. Той още си стоеше забит в маската. Ако го бе улучил в главата…
Гаечен ключ? Почакай. Каква работа межеше да свърши един гаечен ключ?
Джони се наведе да го извади. Личеше си, че е психлоски — бе тежък като олово. Ако се отвори докрай, може да обхване болт с диаметър дванайсет инча. По психлоски стандарти това бе малък болт. Хубаво оръжие ставаше от него.
В момента, в който понечи да се изправи, след като бе извадил ключа, Зът се опита да стреля.
Не улучи. Джони натисна спусъка и куршумите се стрелнаха над пътеката. Зът отскочи назад. Не бе улучен, иначе радиационните куршуми щяха да го превърнат в бледо зелена експлозия.
Джони направи крачка към самолета и взе другата маска. Провери клапите и я надяна на лицето си. Работи.
Зът опипваше пода да открие огледалото си. Беше се пъхнало под един разхлабен метален лист. Разхлабен?
С помощта на огледалото Зът откри къде се намира животното. След това се захвана с помощта на ноктите си и на една малка метална линийка, която винаги носеше със себе си, да повдихне петдесет фунтовата лента. Не бе никак лесно, но какъв снаряд щеше да стане от нея!
Смъртоносният бомбардировач продължи с рев към Шотландия.
Джони държеше в ръка гаечния ключ. Гледаше го замислено. Явно бе, че за да бъде в движение този бомбардировач, механиката му трябва да се намира НЯКЪДЕ.
Заключена и бронирана програмна кутия. Да, но това бе само една контролна кутия. Не бе забелязъл нищо друго, в което да влиза ключ.
Трудно му бе да мисли. Какъв студ! Тези стари военновъздушни екипи трябваше да бъдат електрически отоплявани, но не бяха успели да си направят батерии, а оригиналните нямаха трайност хиляда години. Кръвта от разрязаното му чело продължаваше да цапа стъклото на маската, отгоре на всичко то непрекъснато се запотяваше. Каква ли бе температурата на тази височина? При всички положения бе много под нулата.
Този гаечен ключ…
Забеляза някакво движение откъм предната част на кораба и даде предупредителен изстрел.
Два проблема. Не, три. Зът, Нъп заедно с един Марк 32 върху бомбардировача и как да повреди тази машина.
Старият Стафър често казваше за него, че е „прекалено умен“. Много хора от неговото село мислеха същото. В момента не се чувстваше особено умен.
Знаеше, че трябва да се отърве от Зът. Но стрелбата в бронираната вътрешност на бомбардировача бе опасна не само за Зът. Самият той се излагаше на опасност. Всеки изстрелян куршум многократно рикушираше в множеството рамки и вече лва пъти чу просвистяване съвсем близо до себе си, а един път самолетът бе ударен от отскочил куршум.
Представи си, че Зът е пума. Какво ще направи, за да я убие? Добре, със сигурност човек не отива сам до пумата, а изчаква тя да скочи. Не, по-добре да предположи, че Зът е мечка в клетка. Това повече подхожда на обстоятелствата. Ако влезеш в клетка, в която има мечка? Самоубийство.
Помисли си дали да не постави на подходящо място бомба с часовников механизъм, да влезе в самолета и да се уповава на бронировката му. Но може да повреди магнетичните захватки и да предизвика нестабилност на самолета си. Искаше му се сега да има един снаряд, но тези, които бяха намерили, се оказаха неизбухливи и не успяха да разберат как да ги използват. Дори му мина през ума да вземе някоя от капсулите с гориво или с амуниции, от които имаше достатъчно в бойния самолет, да я хвърли и да стреля по нея във въздуха. Със сигурност щеше да избухне. Но само една капсула може и да не убие Зът. Психлосите определено бяха издръжливи, много издръжливи. Беше чул, че Зът веднъж победил в борба Търл — а Зът истински го мразеше — и едва не го убил. Не, няма да прави каскади, като например да излезе срещу Зът, пък било и въоръжен. Не знаеше къде точно е Зът и какво има наоколо, а Зът може би бе въоръжен.
За момента реши да не мисли за Нъп.
Господи, какъв СТУД.
Едно по едно. Целта му не бе нито Зът, нито Нъп. Трябваше да спре газовия бомбардировач. Най-добре ще е да става страшно умен. И то бързо!
Заради запотената и нацапана с кръв маска Джони не бе забелязал малкото огледало, което го наблюдаваше. Бе зает с разнищване проблема с бомбардировача.
Там, където психлосите не можеха да използват молекулярна заварка, използваха болтове и гайки. Бе сигурен, че това брониране не се поддава на „метален нож“, както се наричаше инструмента на жаргона на психлоските механици. От Зът подразбра, че това бе молекулярно наслагване — слой след слой различни, но съвместими метали. Добре. Значи някъде са използвали гайки и болтове.
Усети движение и пак стреля. Куршумът рикушира три пъти и излетя през вратата.
Може би някое от подовите покрития… Изведнъж се засмя. Точно пред самолета между захватките мястото оставаше в сянка. Металният лист, който покриваше тази част от пода, бе прикрепен с болтове!
Намали обхвата на гаечния ключ и слезе между захватките. Още малко коригира ключа и получи размера. Имаше осем болта. Въртяха се много лесно — явно бяха отвъртани скоро. Сложи болтовете върху захватките, където имаше гнезда. Въпреки клатенето те стояха стабилно.
Една от захватките бе застъпила края на лентата. Той подпъхна ключа под нея и тя се разхлаби. Вкара ключа напречно и я повдигна. Възнамеряваше само да отмести металния лист встрани, но точно в този момент бомбардировачът се заклати в противоположна посока и той се изплъзна от вкочаненито му ръце, тръгна право към вратата и изчезна в празнотата и виещия вятър. Много важно!
Взе фенерче и го насочи в черната дупка.
Пред очите му стоеше главният двигател!
Заемаше място колкото едноетажна къща. Разбра, че цялата долна част на самолета се състои от мотори и допълнителни складове за газови бутилки. Колко тонове и тонове, и тонове смъртоносен газ носеше това нещо! В тъмнината бутилките светеха като чудовищни риби. Но конструкцията!
Джони детайлно познаваше този тип двигателен механизъм. Имаше ниши за пространствена транслация, повечето от които бяха празни, но се обслужваха от огромен брой възли, които стърчаха в тях. Всеки възел имаше свой собствен координатен код и всички кодове поотделно трябваше да се изчистят.
Под някой от листовете на подовата конструкция трябваше да има механизъм за контрол и поддръжка!
С поглед, който уморено се плъзна надолу по коридора, Джони се спусна в долното отделение, като се закрепи с крака за опорните колони на конструкцията. Огледа се с фенера.
От това положение му бе трудно да наглежда пътеката и трябваше последователно да гледа ту нагоре, ту надолу. Може би наистина трябваше да измисли как да се справи със Зът, преди да слезе тук долу. За да вижда отделението, трябваше да навежда главата си под нивото на пода. Но ако тръгне да се разправя със Зът, можеше да му струва живота и той напомни си, че животът на твърде много хора — всъщност на всички оцелели хора — зависи от него. Куражът настрана, но той не трябва да рискува живота си. Мечка в клетка. Реши да не се занимава с това в момента и се наведе долу.
Ето къде беше!
Масивна метална плоча, под която се намираше устройството за контрол и поддръжка.
Плочата бе закрепена с четири дванайсет инчови болта.
Но мястото бе крайно неудобно за работа. За един психлоски механик нямаше да е трудно да го стигне с огромните си и дълги ръце. Но не и за Джони.
Той прати още един изстрел по посока на пътеката. Наведе се и нагласи гаечния ключ. Захвана първата гайка.
Бе здраво затегната. С този голям ключ не можеше да се работи с една ръка. Психлосите не си знаеха силата, когато завъртаха гайки.
Изправи се и пак огледа коридора. За да може да работи, трябваше да остави автомата. Провери дали добре се държи, за да не се плъзне през вратата.
Пистолетът остана в колана му.
Наведе се, хвана ключа с двете ръце и се отпусна с цялата си тежест върху него.
Гайката подаде!
От познанията си по механика знаеше, че не трябва да развърта целите болтове, защото последният щеше да се затегне още повече. По-добре да разхлаби и четирите по малко…
Отхлаби и втория.
Бореше се с третия.
— Какво правиш? — изрева Зът. Джони се изправи. Зът продължаваше да се крие зад рамката.
— Тъпо, глупаво мекотело! Ако си пъхаш носа в тези двигатели, това нещо ще се блъсне! Благодаря ти, Зът, каза си Джони.
— Ако не пипаш нищо, ще се приземи само след два-три дни! — виеше Зът.
В действителност той бе започнал да се паникьосва. Ставаше нещо особено с изстрелите, които животното непрекъснато изпращаше по коридора. Току-що клапата за издишване на дихателната му маска леко проблясна. От известно време бе забелязал мънички искри около себе си. В началото помисли, че това са прашинки, после реши, че нещо не е наред с очите му и му се привиждат разни неща. Но при последното издишване наистина имаше проблясване. Нима тук има радиация? Или животното пръска уранов прах? Чакай, това прах ли бе или идваше от оръжието му?
Реши да действа, независимо какви могат да бъдат последиците. Да, ето пак просветна, когато издиша през маската.
— Имаш маска! — извика Зът. — Смъртоносният газ не може да проникне в бомбардировача. Изчакай да се приземим!
Мръсно, глупаво животно. Гаден Търл!
— А какво ще стане с хората долу? — каза Джони. За момента това накара Зът да млъкне. Не можеше да си представи как някой може да го е грижа за другите, когато трябва да мисли за собствената си козина.
— Остави двигателите на мира! — изкрещя Зът.
Психлото бе на ръба на истерията. Може би щеше да стреля. Джони чакаше, стиснал автомата. Не, Зът нямаше да стреля. По-добре отново да се заеме с болтовете. Остави долу оръжието и се наведе. Развъртя напълно първата гайка.
Изправи се да се увери, че Зът не е мръднал от мястото си.
Двайсет и пет килограмовата метална плоча шеметно се завъртя, удари се в подпората на магнитната захватка, рикушира и блъсна Джони в тила.
Автоматът изхвръкна от ръката му и полетя в тъмното. Преди да загуби съзнание, той посегна към пистолета. Всичко потъна в тъмнина.