Превзеха лагера!
При последното си спускане пострадалият самолет на Гленканън успя да пробие охладителната система на помпите за дихателен газ, които снабдяваха целия лагер и във всички помещения нахлу въздух.
Гленканън успешно приземи самолета. Една скрита картечница бе улучила инструментното табло и предавателя, но не пострада нито той, нито системата за управление и самолетът успя да стигне до клисурата.
С радостни викове шотландците го бяха измъкнали и го потупваха по гърба, докато накрая свещеникът трябваше да им припомни, че пилотът има счупени ребра.
С няколко последни изстрела унищожиха останалите гнезда на съпротива.
Шотландците захвърлиха оръжията и взеха гайдите. Целият лагер се огласи от писъците им, придружени от ритмичните удари на тъпаните.
Последните оцелели психлоси плахо започнаха да излизат с вдигнати лапи от подземията на лагера. За тяхна иненада всички те се оказаха дипломирани летци и жени помощник-пилоти. Дихателните маски не достигаха, защото ги бяха раздали на бойните групи, изпратени да се сражават. Но както забеляза Робърт Лисицата, летците имаха собствени лични маски. Оцелелите бяха около трийсет.
Стотици психлоси бяха измрели по време на битката и още стотици, когато въздухът нахлу в лагера. По груби изчисления в лагера живееха деветстотин седемдесет и шест психлоси.
Кер бе опитал да се измъкне през една вентилационна тръба, но го заловиха жив.
Запушиха тръбите на противопожарната система. Изпратиха група да провери за радиация с отворени бутилки дихателен газ и се оказа, че водата я е отмила. Мястото бе относително чисто.
Шотландците най-после успяха да видят Криси. Тя помагаше на свещеника да приберат ранените с помощта на носилка, която бяха взели от психлосите. Бе изненадана от въодушевлението, с което я посрещнаха. Не бе свикнала с това да бъде знаменитост. Освен това нямаше как да разбере, че бе привнесла в живота на шотландците нещо, което техните романси възпяваха. Където и да идеше, те се втурваха към нея, независимо с какво се занимаваха в момента, взираха се в нея с радостни очи и след това отново се връщаха към заниманията си. Войната не бе свършила, но можеха да си позволят малко радост. Защо да не се порадват на успешното освобождаване на една хубава девойка? Но макар че Криси бе заета с ранените и се отнасяше с тях нежно и внимателно, в сърцето й се бе загнездил ужас, който едва прикриваше. Джони го нямаше и по някакъв начин усещаше, че му се е случило нещо.
Под ръководството на Ангъс шотландците се опитваха да оправят асансьорите и подвижните платформи. Вратата на хангара бе блокирана от катастрофирали самолети и не можеха да я отворят, за да изкарат от там годни за летене машини. Казаха на разтревожения Робърт, че ще трябват часове, за да пуснат в движение платформите и да разчистят купа от самолети.
Търл за последен път опита да ги надхитри. Накара ги да го заведат при Робърт Лисицата, защото имал да му каже нещо спешно. Отведоха го до Робърт, завързан с четири вериги, всяка от които държеше един здрав шотландец, а други двама вървяха встрани и го държаха на прицел.
Каза на Робърт, че имал ключове за програмната кутия на бомбардировача и ще им ги даде, ако му обещаят възможно най-скоро да го телепортират на Психло.
Робърт се съгласи при условие, че Търл им покаже ключовете. Търл съответно поиска да му донесат ботушите.
Под леглото в бившата стая на Търл намериха жена Психло, която твърдеше, че се казва Чърк. Робърт отиде да я види, попита я дали е секретарката на Търл и тя с готовност кимна в знак на съгласие. Робърт й каза, че Търл го праща при нея да му даде ключа за бомбардировача.
Откак Зът излетя с бомбардировача, Чърк бе имала достатъчно време да размисли. В крайна сметка си спомни за ключовете. Когато Робърт й ги поиска, тя се ядоса и му каза да предаде на Търл, че тя стриктно изпълнява задълженията си: той много добре знаел, че преди сума ти време й бе дал няколко ключа и й бе заповядал да ги пусне в тръбата за преработка на отпадаците, тъй че ключовете отдавна не съществуваха и ако Търл се опитваше да очерни работното й досие за това, че не изпълнява заповеди, тя също би могла да се погрижи за неговото. Случайно не си ли спомня обещанията за огромна къща на Психло? Чърк бе истински ядосана.
И така, Робърт Лисицата поиска да му донесат ботушите на Търл и като ги опипа, откри двойна подметка. От там извади един много тънък и малък лъчев пистолет.
В момента Търл бе завързан с четири вериги, към него бе насочено дулото на автомат и от устата му бълваха проклятия по адрес на жените.
Лагерът бе потънал в светлини и врява. Стотици психлоски тела се пречкаха на пътя им. Всичко бе прогизнало във вода.
Братята Чамко бяха доволни от сключения договор за петнайсет хиляди кредита годишна заплата плюс петстотин кредита премия за всяка допълнителна работа. Малко се притесняваха да не би да последва контраатака от Психло, но парите си бяха пари. В момента помагаха на шотландците да поправят системата за свръзка, но се чудеха дали веднага ще могат да спечелят петстотинте кредита. Водата бе наводнила голяма част от техниката, а площадката за излитане бе в бедствено състояние. Невъзможно бе да се изкара на открито някой самолет, за да използват радиовръзката му, а предавателят в самолета на Гленканън се бе превърнал в купчина сплескан метал.
Робърт Лисицата не се спираше на едно място. Отговаряше на въпросите и се разпореждаше за каквото трябва. Но мислите му бяха другаде.
Дванайсетчасовата забрана за свръзка бе изтекла, а нямаха връзка на планетарни вълни. Нямаше как да заповяда на самолетите, които атакуваха отдалечените мини, да се отправят да търсят бомбардировача. Не можеше и оттук да прати самолети.
Отиде да види двайсетината ранени шотландци, които лежаха на малка поляна под грижите на свещеника, учителя и четири възрастни жени. И на Криси.
Погледът му срещна нейния. Робърт Лисицата се почуства много зле. Джони се бе оказал прав. Не можеха да чакат атакуващите самолети, за да нападнат бомбардировача. Те бяха потеглили много преди той да излети и не знаеха нищо за него. Нямаше възможност дори да им каже.
Имаше усещането, че Джони е в беда. Робърт леко поклати глава. Криси го погледна втренчено за момент, после с усилие преглътна и се върна към работата си.
Зът триумфираше.
Животното бе ранено, и то зле. Макар че можеше и по-добре да се получи. Клатенето на бомбардировача малко бе объркало изчисленията му и вместо плочата направо да отреже главата на животното, първо се бе ударила в захватките на самолета.
Но резултатът бе твърде удовлетворителен. Навсякъде по пода бе сплескано с червена кръв.
Животното бе успяло да даде още един изстрел по пътеката, но Зът видя в своето огледало как то изгуби съзнание, за миг се свести и после пак припадна. Зът изчака достатъчно. Явно животното нямаше скоро да дойде в съзнание и Зът можеше да се доближи до него и да го довърши. Но плановете му се объркаха. Животното бе успяло да допълзи до задната част на бомбадировача, спря и стреля, после продължи и пак стреля.
Пропълзя в един от кошерите за складиране на газови бутилки. Отворът бе доста малък за Зът и нямаше как да го последва.
Зът чакаше, но нищо не се случваше. Накрая излезе иззад рамката на скривалището си и под прикритието на другите рамки и с помощта на огледалото си стигна до задното товарно помещение.
Опита се да огледа района с огледалото, но вътре бе тъмно и нищо не се виждаше.
Светна с фенера. Пак нищо. Животното сигурно се бе прилепило към стената.
Зът насочи фенера към огледалото и го насочи надясно. За миг успя да зърне животното, но то стреля, улучи фенера и огледалото и те изхвърчаха от ръката на Зът. Добре, че не бе надникнал сам вътре.
Напрегнато се услушваше да долови дишането на животното, но ревът на двигателите заглушаваше всичко.
Доста дълго време го чака да изскочи и да стреля, но нищо подобно не се случи. Най-сетне реши, че то е допълзяло вътре и е умряло. Във всеки случай кръв имаше достатъчно. Сигурно бе умряло от загуба на кръв. Зът грейна в щастлива усмивка.
Е, достатъчно чака! Най-добре да се залови за работа.
Отвори вратата на бойния самолет, включи локалния предавател и се опита да събуди Нъп. Тъпоумникът със сигурност трябваше да е някъде отгоре. Може би спеше. Зът нетърпеливо включи всички предаватели. Това щеше да подлуди този глупак. При планетарния обхват ако разстоянието бе само няколкостотин фута, можеха да ти се пръснат тъпанчетата.
— Нъп, събуди се, глупако!
— Кой е? Кой е това? — чу се гласът на Нъп.
— Виж какво, Нъп — опита се да прояви търпение Зът, — знам, че не си си доспал. Знам, че в минното училище не са ви научили да се справяте в точно такива ситуации, но мисля, че при сегашните обстоятелства трябва да се опиташ да ми помогнеш.
— Зът ли е?
Какъв идиот, какъв празноглав ненормалник!
— Естествено, че е Зът!
— Ти в бомбардировача ли си? Аха, така си и мислех. Но Снит не те ли измъкна със самолета? Мислех, че…
— Млъкни! — изрева Зът. — От теб искам да направиш следното: ще излетиш и ще кацнеш със самолета точно над вратата. Гледай да е близо до ръба, за да спираш вятъра със самолета.
Нъп се поинтересува защо трябва да спира вятъра, но Зът го скастри и понеже горивото му щеше да стигне само за десетина минути, той побърза да се подчини.
Зът възнамеряваше да вземе бутилките с гориво на бойния самолет. С ужас си мислеше какво майсторство ще е нужно, за да измъкне самолета от бомбардировача. После бе осенен от щастлива мисъл — дали пък вътре няма резервни бутилки?
Качи се на седалката и започна да тършува в задното отделение. Цяла чанта с бутилки! Десетки бутилки!
Но забеляза и още нещо. Клапата за издишване на дихателната му маска просветна. По тях имаше радиоактивен прах! Разбира се, това не бе чудно при положение, че бутилките са били в близост до битка с радиационни куршуми и количеството радиация по тях бе минимално, но все пак Зът се изплаши. Той метна чантата с бутилки на пътеката и бързо изскочи, за да ги спре да не се търкулнат през вратата. С протегната ръка разтърси торбата. Предпазливо издиша дихателен газ близо до нея. Нямаше пламък. Добре.
Отвори и двете врати на бойния самолет. Няма да влиза в задното отделение. Ще държи всичко на една ръка разстояние от себе си.
Освети с фенер помещенията на главния и балансиращите двигатели. Тренираното му око забеляза пукнатина с дебелина на косъм върху десния балансиращ мотор. Може да работи, може и да не работи. Сблъсъкът не бе помогнал. Протегна се под двигателя, напълни лапата си с кабели и ги измъкна, а после ги вкара на мястото им без да ги свързва и то така, че да не се забелязва. Ето един боен самолет, който няма да потегли веднага. Добре.
Влезе под самолета и насочи поглед към главното двигателно устройство. А, ето къде беше гаечния му ключ. Животното не бе свалило плочата. Добре. Отново прибра гаечния ключ в ботуша си, където му бе мястото.
Движението на бомбардировача рязко се промени. Нъп се бе преместил. Свистенето намаля, но клатенето рязко се увеличи. Както и да е, това имаше и своите добри страни. Сега бомбардировачът летеше диагонално наклонен и вратата бе защитена от вятъра.
Отдалечен на безопаснно разстояние от самолета, Зът предпазливо протегна ръка към микрофона.
— На позиция ли си? — попита той.
— Направих два опита, но…
— Добре. Знаеш ли как изглежда въжената стълба?
Нъп понечи да обясни, че като специалист миньор и високо квалифициран пилот той естествено знае как изглежда…
— Закрепи твоя край на стълбата за клемите срещу седалката. Спусни надолу края с тежестите. След това спусни с въже една рудна мрежа, после спасително въже. Всичко трябва да влезе през тази врата. Разбра ли?
Нъп естествено бе разбрал, но нима в бомбардировача имаше руда? Не му бе напълно ясно…
— Горивни капсули! Ще ти изпратя горивни капсули.
— О, добре. Това е чудесно! Стават ли за този самолет?
Зът не си направи труда да отговори. Разбира се, че стават. Всички самолетни горивни капсули са взаимно заменяеми. Капсулите на танковете не стават за самолетите. Какъв глупак!
Краят на стълбата с прикрепени тежести с камшичено свистене се спусна надолу. Опря от другата страна на опашката на самолета, която стърчеше през вратата.
Зът доста смело се протегна към самолета, изчака бомбардировачът да се заклати в противоположна посока, освободи магнитната спирачка и с мощно движение, което бе по възможностите само на един психло, помръдна самолета и отново натисна спирачката. Добре, сега вече може да премести стълбата там, където трябва. Освободи се място между нея и ръба на вратата. Той засили долния край на стълбата и го прикрепи към една греда на пода.
Спускащото се спасително въже му създаде неприятности, защото вятърът постоянно го отнасяше. Зът се обади на Нъп да го изтегли нагоре. Да върви по дяволите, можеше и без него. Зът се протегна в бойния самолет и извади оттам навито на геврек спасително въже. Но не можеше да реши как да го използва. Завърза го за един пръстен на самолета, но идеята не му се стори добра. Ако самолетът се помести или нещо от този род? Остави въжето на пода. Да върви по дяволите.
— Кошница за руда! — предаде на Нъп.
Той я спусна. Бе достатъчно тежка, за да не я отвява въздушното течение със скорост триста мили в час. Докато завързваше в нея чантата с капсули, Зът се сети, че не бе проверил дали капсулите са пълни. В чантата сигурно имаше и капсули с амуниции. Кой знае, можеха пък да им потрябват и двата вида капсули.
В момента, когато трябваше да бъдат изтеглени нагоре, Зът възнамеряваше да стреля в бомбардировача и да пръсне на парчета бойния самолет за по-сигурно. Проклето животно. Проклет Търл.
Но му хрумна нещо друго. Чакаше ги дълъг път. По-добре да вземе резервната екипировка от самолета. Много внимателно се протегна към кабината и я напипа. Бяха две. Извади и двете. Облече едната, а другата хвърли през вратата. Животното вече няма какво да облече. Но естествено то бе мъртво. Добре се отърва от него. Проклет Търл!
— Готов ли си? — попита по предавателя.
Нъп потвърди, но попита къде е горивото. Зът приготви за изтегляне мрежата за руда.
— Хвана ли я? — попита Зът.
— Да, опитвам се да проверя… изчакай само да отстраня използваните капсули и да се уверя, че размерите…
— Да пукнеш дано, идиот такъв! Заеми се със стълбата — трябва да я стабилизираш. Повдига ми се вече от този скапан, тъп бомбардировач! Като се кача горе, ще се погрижа за горивото. Да не поставиш капсула с амуниции в горивните ръкави! Тръгвам веднага!
Но той не тръгна „веднага“. Погледът му се спря на радиото, извади гаечния ключ от ботуша си и го разби на парчета. Вярно, че само след минута ще вдигне във въздуха целия самолет, но предпазливостта преди всичко.
Зът се вкопчи за въжената стълба и пое нагоре. Вдигна глава. Имаше доста да се катери. Марк 32 спираше до голяма степен течението на вятъра, но все пак духаше силно. Спря, провери да не се откачи дихателната му маска и продължи да се катери по стълбата.
Джони лежеше в склада за газови бутилки, здраво стиснат в лапите на кошмар. Отново бе в клетката с каишка около врата и някакъв демон се впиваше отзад в черепа му. Непрекъснато се опитваше да каже на демона, че ако не престане, ще го застреля, но думите не излизаха от устата му.
С усилия успя да се откопчи от кошмара. Ревът на огромните двигатели се набиваше в мозъка му. Осъзна къде се намира. Около врата му се бе увила не каишката, а ремъкът на автомата; тежкото оръжие висеше между гредите. С болезнено усилие успя да го изтегли. Като отвори цилиндъра, вътре влезе малко светлина.
Оставаше му само един патрон.
Посегна към колана си да види дали има резервен пълнител. Нямаше. Лъчевият пистолет бе изчезнал някъде.
Преди да изгуби съзнание, бе успял да отвори чантичката за първа помощ и бе превързал главата си под лентите на маската. Само това си спомняше от момента, когато бе избил от ръцете огледалото и фенера на Зът. Фенерът продължаваше да блещука, хванат за една кръстоска. Не, това не бе фенерчето. Бе на около четири фута, но изглеждаше поне на четирисет. Какво ли беше?
Огледало за механици. Значи ето с какво го е наблюдавал Зът.
Какво го бе събудило? Колко време прекара в безсъзнание? Секунди? Минути? Сякаш черепът му отзад липсваше, а като пипнеше, бе меко. Дали нямаше фрактура на черепа? Или удареното просто се е подуло и косата му се е сплъстила от кръвта?
Чу нещо подобно на дрънчене. Ето какво го е събудило — някакъв шум около самолета.
Внезапно нещо го подтикна да бърза и той с усилие се добра до огледалото. Плъзна се към гредата и провря огледалото през дупката.
Зът.
Първото му желание бе да изскочи навън и да използва последния си куршум. След това забеляза долния край на стълбата. Видя и как кошницата за руда бе изтеглена нагоре. Зареждаха с гориво Марк 32!
Мигновено помисли какво можеше да направи Марк 32, ако се върне в лагера и шокът напълно го отрезви. Знаеше какво трябва да направи. Веднага. ЧАКАЙ!
Това бе най-трудното. Продължаваше да се бори с черното море на безсъзнанието. Може да се мобилизира за известно време, но вълната пак ще да го събори.
Зът говореше по предавателя. Не, той счупи предавателя с гаечния ключ.
Джони събра сили и се напрегна да излезе през отвора на кошера. Внимателно следеше всичко с огледалото. Зът се приближи до стълбата. Започна да се катери. Спря. Виждаха се само краката му.
Пронизан от болка, Джони успя да се измъкне през отвора. На пода имаше спасително въже. Сграбчи го и го дръпна. Бе завързано за самолета. В това състояние никак не му се искаше да изпадне в безсъзнание и да падне през вратата. Метна въжето около кръста си и набързо направи възел.
Краката на Зът бяха изчезнали.
Джони провери револвера да се увери, че единственият патрон ще бъде изстрелян при натискане на спусъка.
Успя да се добере до стълбата. Вятърът духаше от бомбардировача навън. Долният край на стълбата бе закрепен за вътрешната страна на вратата, но Зът в момента бе във въздуха, а опашката на бойния самолет го предпазваше от вятъра. Качи се още няколко стъпала нагоре.
Джони добре виждаше Марк 32. Светлините му бяха запалени; Нъп бе подпрял с крак вратата и я държеше отворена. Зът бе изминал една трета от дължината на стълбата.
За момент Джони помисли, че прекалено е закъснял. Реши, че Нъп е изтеглил догоре горивните капсули и ги е прибрал. Но не. Нъп ги държеше и се взираше в тях. Номерата им ли гледаше? Цялата кошница бе в скута му!
Зът крещеше на Нъп да отвори вратата по-широко и да стабилизира стълбата. Продължаваше да се катери. Стълбата бе защитена заради ъгъла, под който бе кацнал Марк 32, но все пак вятърът бе разкъсващ. Якето на Зът плющеше. Той пак изкрещя нещо за вратата, но думите се изгубиха в рева на бомбардировача и писъка на вятъра.
Джони зареди пистолета. Маската предпазваше очите му. Можеше да уцели или Зът, или Нъп. Не го направи веднага. Внимателно преценяше колко би се отклонил изстрела в следствие на вятъра и скоростта. Автоматът Смит и Уесън 457 имаше голяма скорост на изстрела, но от поставените взривни главички върху патроните ставаше още по-бърз. Трябва много да внимава. Един единствен изстрел.
Нъп отвори вратата повече, кошницата за руда ясно се виждаше в скута му. В този момент Нъп забеляза Джони, извика и посочи надолу, при което Зът се обърна и го видя.
Джони стреля!
Опита се веднага след изстрела да се отдръпне назад в бомбардировача. Не бе достатъчно бърз.
Във въздуха полетяха гориво и амуниции, достатъчни за двайсет бойни самолета. Паднаха надолу право върху отворените вместилища за амуниции и гориво.
Взривната вълна от почти мигновения сблъсък удари Джони като огромен чук. Той изхвърча в черната бездна.
Спасителното въже се опъна и го запрати обратно вътре.
В бъркотията, сякаш в забавен кадър Джони видя как Зът пламва и се изстрелва в пространството. Видя как целия Марк 32 подскача нагоре като огнена топка.
Джони се удари в пода точно където плочите липсваха, тъй че нямаше опасност да се плъзне и да падне.
Сътресението дойде прекалено за главата му и той отново изпадна в безсъзнание.
Една идиотска фраза мина през главата му точно преди изцяло да се потопи в тъмнината: „Старият Стафър греши. Не съм прекалено умен. Току що унищожих единствената мишена, по която можеха да засекат координатите на бомбардировача.“
Облекчен от тежестта си, бомбардировачът вече не се клатеше.
Тялото, което лежеше на ледения под точно до вратата не помръдваше.
Смъртоносният товар продължи напред към Шотландия и останалата част от света с цел окончателно да унищожи остатъка от човешката раса, тези, които бе пропуснал преди хиляда и повече години.
Краката на малкото момче почти не докосваха земята в подземните коридори на кулите на замъка. Бе мокър до кости от дъжда навън. Шапката му се бе накривила. Очите му блестяха. Бе тичал цели две мили в утринния здрач, за да донесе важната вест.
Позна стаята пред себе си и се втурна в нея.
— Принц Данълдин! Принц Данълдин! Събуди се! Събуди се! — извика момчето.
Данълдин току що се бе настанил в собствената си стая и се бе завил в собственото си карирано одеяло. Налегна го сладка дрямка — за първи път от доста време насам.
Момчето с треперещи от вълнение ръце се бореше да запали свещ с кремъка.
Значи стана „принц“ Данълдин! Така го наричаха само по време на пиршества и когато от него искаха услуга. Чичо му, вождът на клана Фергус, бе последният от коронованите лордове и на него се падаше титлата „крал“, но той така и не стана крал.
Свещта гореше. Светлината хвърляше отблясъци върху малкото мебели в стаята от каменни стени и осветяваше прогизналото от дъжда развълнувано чернооко момче, Бити Маклиъд.
— Твоят оръженосец Дуайт, твоят оръженосец Дуайт каза веднага да тръгнеш. Много било спешно!
А, това ли било. Данълдин стана и взе дрехите си. „Оръженосец“ Дуайт. Сигурно Дуайт бе казал така, защото детето не знаеше какво значи помощник-пилот.
— Твоите слуги оседлават коня. Оръженосецът ти каза, че е много спешно!
Данълдин погледна часовника си. Дванайсетчасовата забрана за свръзка бе изтекла, ето за какво е цялата работа. Сигурно радиото е избълвало куп новини. Данълдин нямаше представа как са се справили в другите мини, нито какво е станало в лагера. Навлече пилотския екип. Не бързаше особено. Едва ли бе нужно.
Каква нощ бяха прекарали. Планът им с Дуайт бе да съберат вождовете и да отпразнуват победата. Бяха приземили самолетите на една поляна на около две мили, за да шашнат хората и Данълдин бе взел назаем кон от един уплашен фермер. С него доязди до селището.
Бе измъкнал от леглото чичо си, вожда на клан Фергус. Слугите веднага се разтичаха и запалиха огньове по хълмовете, за да се сберат всички и чуят новините. В Корнуол вече нямаше минен лагер. Можеха свободно да пътуват из цяла Англия!
Вождът много обичаше своя племенник Данълдин, който всъщност бе и негов наследник. Харесваше му как действа Данълдин — като истински шотландец. В захлас слушаше стихийния му разказ за всичко, което бяха направили. Вождът не одобри съвсем непредпазливите му действия, но не го показа, за да не потуши ентусиазма и въодушевлението му. Заповяда да запалят огньовете. Бе изпаднал в предпазлив възторг.
След това Данълдин отиде да види една девойка и й предложи да стане негова жена. Тя с радост каза:
— О, да! О, да! О, да, Данълдин!
След като се бе погрижил за това, той се прибра у дома хубаво да се наспи.
Бити сякаш се опитваше да си спомни още нещо. Пристъпяше от един бос крак на друг, присвиваше очи и търкаше нос. След това сякаш се отказа от усилието. Данълдин бе почти облечен.
Очите на момчето се спряха на меча, който висеше на стената. Използваха го при битки и официални церемонии. Беше истински древношотландски меч, дълъг цели пет фута. Бити го посочи с ръка и искаше да подскаже на Данълдин, че като принц трябва да го сложи. Данълдин поклати отрицателно глава. Не, този път няма да го вземе със себе си.
Но като забеляза как пламъкът в очите на Бити угасна, той се разкая. Свали го и му го подаде:
— Добре, но ти ще го носиш!
Мечът бе един фут по-висок от момчето. У него отново бликнаха радост, благоговение, боготворене и то го преметна около врата си.
Данълдин се огледа да не е забравил нещо и излезе. По тунелите и залите на замъка гъмжеше от шотландци. Всички бяха със затъкнати брадви в коланите си и се суетяха в подготовката на голямото пиршество на всички кланове. Данълдин наистина бе вдигнал много шум. Никой освен чичо му не знаеше новините. Не разбираха какво ще става. Бяха им дадени заповеди. Някой спомена, че психлоската мина вече не съществувала. Трябваше да свършат страшно много работа.
Не бяха побутнали през вековете древната развалина над земята, за да не привлича вниманието на самолетите, които от векове прелитаха отгоре. Казваха, че на времето на това място е било седалището на шотландските крале. Многобройните кули образуваха здрава крепост.
Двама слуги бяха оседлали собствения кон на Данълдин и той нетърпеливо тъпчеше с крака. Слугите посрещнаха Данълдин с широки усмивки.
Той възседна коня и им даде знак да качат зад него момчето, което здраво стискаше меча.
Валеше. Явно ги бе връхлетяла буря. Когато приземиха самолетите, небето бе чисто, но сега тегнеше от облаци.
В този момент Бити Маклиъд си спомни какво още трябваше да предаде на Данълдин.
— Твоят оръженосец — обади се той иззад гърба му — каза още „да залепваш“.
Момчето имаше силен акцент, за разлика от образованите шотландци.
— Да какво? — попита Данълдин.
— Не мога точно да се сетя, не мога да си спомня думата — извинително каза момчето. — Но наистина звучеше като „да залепваш“.
— Да не би да е „зацепваш“? — попита Данълдин. Думата означаваше незабавно излитане.
— Точно така, точно така!
Данълдин се изстреля като куршум. Никой кон не бе изяждал две мили по-бързо от неговия кон сега.
Рязко спряха на плосковърхия хълм. Данълдин диво се огледа. Останал бе само пътническият самолет. Скочи от коня и хвърли поводите на момчето. Отвори вратата и се метна в самолета. Мигновено включи радиото.
В този момент Дуайт се приземи до него и подплаши коня. Той лудо заподскача и при всеки подскок момчето и сабята политаха във въздуха.
Данълдин се втурна към Дуайт.
— Вече няма сигнал — каза Дуайт.
От лагера по радиото не бяха дошли никакви съобщения. Дуайт, както се бяха уговорили, бе останал да дежури. Трябваше да следи дали ще бъде нарушена забраната за радиосвръзка и да чака изтичането й. Времето бе свършило, но понеже пилотите нямаха връзка с лагера и с Робърт Лисицата, самите те също мълчаха.
Но стана нещо друго, нещо много странно. Дуайт бе засякъл по планетарния вълнови обхват психлоски разговор. Чу се ясно и отчетливо. От височината съдеше, че бе на не по-далеч от хиляда мили оттук, а може би малко повече, трудно бе да се определи.
— Какво казаха? — попита Данълдин.
— Записах всичко на диск.
Той пусна записа.
„Нъп, идиот такъв, събуди се!“
Дуайт каза, че веднага пратил момчето да повика Данълдин и да му каже незабавно да излита, после самият той се вдигнал във въздуха. Действително внезапният рев на двигателите се бе записал на диска. Записът продължаваше.
— Бомбардировач ли? — каза Данълдин. — Зът? Главният транспортен механик се казваше Зът.
— Бил е в някакъв бомбардировач! — каза Дуайт. Беше се издигнал със самолета възможно най-високо. На около две хиляди фута. С възможно най-голяма бързина. — Гравитацията едва не разкъса сърцето и дробовете ми — добави той.
След това се чуха подробни инструкции на психлоски как някакъв самолет трябва да кацне пак отгоре на бомбардировача, точно пред някаква врата, тъй че Зът да може да излезе от бомбардировача.
— Няма толкова голям бомбардировач — каза Данълдин. — Поне на мен не ми е известно да има.
Дуайт бе задействал всички налични детекторни устройства. Сигналите бяха дошли от северозапад. Бе побързал в тази посока. Улови нещо в обхвата на екраните. Летеше с триста и две мили в час, на екрана ясно се виждаше петънцето светлина. Там, където бе засякъл нещото, небето бе ясно. Значи облаците и дъждът вървяха преди него.
Дуайт пусна още една част от записа. Някой на име Снит бил още в бомбардировача, но не ставаше ясно защо. Звучеше налудничаво, защото бомбардировачите бяха безпилотни самолети. Но как изобщо някой може да измъкне друг от бомбардировач? После единият пренасяше гориво от бомбардировача в рудна кошница, а другият психло каза, че напускал самолета.
— В такъв случай какво правиш тук? — попита Данълдин, като се обърна към пътническия самолет. — Защо не го нападна?
— Взриви се — каза Дуайт. — Видях го, с очите си! Сякаш имаше трийсет светкавични бури! Полетя надолу. Сигурно е паднал в морето. Скенирах цялата област. Забелязах точица светлина, вероятно отломки. После и това изчезна. Просто никой уред повече не показа нищо. Затова се върнах тук.
Данълдин отново пусна диска. Пусна запис от показанията на уредите. Същата история. Топлина и после нищо.
Погледна към небето.
— Най-добре да излетиш и да патрулираш в тази посока.
— Уредите няма да регистрират нищо — каза Дуайт. — Облачността е висока. Това нещо летеше на около пет хиляди фута и с просто око е изключено да се забележи. Облачността стига поне до десет хиляди фута нагоре. Нищо няма да се види — завърши Дуайт.
Данълдин се обърна и погледна руините от замъка в утринния дъждец и мъгла. Беше само на две мили, а зад него нищо не се виждаше.
Какво може да значи всичко това? Загубена ли бе битката за лагера? Какъв е този бомбардировач? И защо се бе взривил? Вождовете на клановете щяха да се събират и той имаше много работа през този ден.
Джони изплува от бездна черна болка. Опита се да се ориентира. Двигателите на бомбардировача гневно крещяха в ушите му. Ръцете му висяха в някаква дупка на пода. По ръкавите се бе стекла кръв и бе засъхнала.
Той се сепна при мисълта за Зът и посегна към автомата. Нямаше го, връвта се бе прекъснала при експлозията. Експлозията! И Зът се бе взривил, а също и Марк 32. Така бе изчезнало всичко, което би локализирало бомбардировача на някой екран.
С усилие се повдигна. Все още бе завързан със спасителното въже. Прекалено трудно му бе да мисли свързано и за миг се зачуди защо бе вързан. Гърбът го болеше — още една болка сред многото. Осъзна, че тъкмо въжето го е върнало в бомбардировача.
Ужасно трудно мислеше и с всяка минута ставаше все по-зле. Гадеше му се. Чувстваше глад. Сигурно му се гадеше от глад.
Вдигна се на колене. Бомбардировачът вече не се клатеше. Това поне бе облекчение. Обърна се и се вторачи.
През вратата се къдреше мъгла, ръмеше. Летяха през буря. Чакай. Навън бе светло. Дневна светлина. Беше най-малко обяд.
Колко ли време е бил в безсъзнание? Сигурно с часове.
Завъртя се на колене и очакваше да види как от газовите бутилки се изсипва надолу газ. Няма как да разбере. Бяха ли преминали над Шотландия? Дали бомбардировачът вече бе свършил част от работата си?
Стигна до вратата и се опита да, намери по-светло петно в мъглата, което да му покаже къде е слънцето. Навсякъде облаците бяха плътни. Не мислеше добре. Осъзна, че мозъкът му работи като този на едновремешния планинец Джони. В самолета имаше компаси. Отвори вратата и видя в какво бе превърнал Зът предавателя. Това го разсея. Сети се, че е отворил вратата, за да търси компасите. Като се наведе да погледне отзад, се почувства така, сякаш някой го удря с тежък чук по главата. Опипа главата си за превръзката. Беше си на мястото. Не, компасите. Трябваше да търси компасите.
Летяха на югоизток. Натам беше Шотландия. Не бе много сигурен. Върна се при вратата и пак се опита да погледне надолу. Едва не падна. Нищо не се виждаше. Всичко тънеше в мъгла и дъжд.
След това си спомни, че на дъното на кораба имаше газови складилища. Болезнено пропълзя до подовата плоча, която бе отместил и погледна зад двигателното помещение. Там съвсем не бе ден.
Дихателната маска нещо го задушаваше. Спомни си, че когато се пробуди, тя лежеше встрани.
Разбира се! Бомбардировачът още не бе пуснал газ. Иначе той щеше да е мъртъв.
Е, не бе умрял. С тази рана в главата бе съвсем близо до смъртта, но все още бе жив. Следователно бомбардировачът още не бе пуснал газ.
Тежкото му положение отчасти се дължеше и на това, че бутилката му с въздух бе празна. Взе нови бутилки и ги постави където трябваше. Това поне малко го извади от летаргията. Опита се да се стегне — няма полза само да се върти насам-натам. Какво искаше да направи, преди да го ударят с каквото там беше?
Може би не разполага с много време!
Оживлението му угасна като разбра, че гаечният ключ не е в него. Насилваше се да мисли, за да не усеща толкова силно болката. Слезе долу и провери как са болтовете на контролната плоча. Бяха поразхлабени, но за да развърти всеки един щеше да му трябва поне век — резбата бе много дълга.
Влезе в самолета и започна да тършува. Намери чанта с експлозиви и я изпразни. Имаше шест ръчни гранати, доста дълъг взривен фитил и няколко кутии взривно вещество. Огледа се за часовникови механизми. Нито един. Погледна гранатите. И в тях нямаше часовник, само контактни бутони, които щяха да ги взривят при удар. Нямаше и електрически кабели.
Струваше му огромни усилия да мисли, да се съсредоточи само върху едно нещо. Какво може да направи от тази бъркотия? Директен контакт? Самоубийство!
Намери торбичката, която стоеше на колана му. Няколко парчета кремък, стъкълца… а, кълбо кожени ремъци. Поне с тях можеше да свали болтовете.
Окуражен, той успя някак си да се домъкне до плочата за поддръжка. Завърза края на ремъка за началото на резбата и го нави по болта. Направи ръчен възел при другия край. Хвана ремъка и натегна с цялата си тежест. Гайката се завъртя, отскочи и изчезна в тъмното.
Макар никак да не му бе лесно, повтори операцията с останалите три болта. Готово!
Напрегна сили да повдигне тежката плоча. Смяташе само да я отмести настрани, но тя се изплъзна от ръцете му, облечени в ръкавици и падна в тъмния търбух на бомбардировача. Да върви където ще!
Вгледа се в черните вътрешности на контролното помещение. Малки електрически искри прескачаха като дъгички. Прекрасно знаеше, че когато двигателят работи, не трябва да се влиза в помещението. А още по-малко да си пъхаш ръцете вътре. Бе чувал от психлоси, че ако си навреш лапата, става нещо много странно — ту я усещаш, ту не я усещаш. Можеш да си останеш и без лапа, казваше Кер.
Стисна зъби и се покачи обратно на пода. Намери някакво фенерче, спусна се долу и освети помещението.
От вътрешността му стърчаха хиляди координатни точки. Очертаваха се равномерни дъги при транслирането в пространството. Това не бе точно електричество; бе енергия, задвижена до върха на дъгата и като се спуснеше в основата й, превръщаше се в пространствени координати. Ролята на електричеството бе просто да поддържа в движение малките двигателчета зад точките. В това нещо сигурно имаше хиляди такива малки двигателчета. Те можеха да бъдат повредени. Нищо във вътрешността не бе бронирано.
Гледката, която се откриваше на светлината на фенерчето бе доста смешна. Всичко трептеше, ту се появяваше, ту изчезваше. Да, един взрив можеше да унищожи и транслационните двигателчета, и точките. Тъй или иначе, едно малко двигателче си бе малко двигателче и не можеше да се спаси от взрива. Пространственият преобразувател щеше да престане да преобразува, бомбардировачът щеше да остане без енергия и съответно щеше да се блъсне. Не вярваше, че балансиращите мотори сами можеха да подхранват това гигантско чудовище. Да, щеше да се блъсне.
Изправи се. Като се навеждаше, отново му притъмняваше. Повече не трябва да припада. Дотук с припадането. Повече не!
Седеше в самолета и стискаше здраво зъби, за да остане в съзнание. Трябваше да натъкми някакво въже. Нищо друго, освен взривно устройство, няма да свърши работа. Какво можеше да му послужи като детонатор?
Оръдията на самолета!
Ще ги нагласи така, че като гръмнат, самолетът да се изстреля през вратата.
Огледа пулта за стрелба и не откри никаква повреда. Лостът също не бе повреден. Хвърли поглед към кутиите на главния и балансиращите двигатели на бойния самолет. Това на пода кабел ли беше? Но като се наведе да погледне отблизо, пак започна да му притъмнява и се изправи.
Времето! По-добре да работи бързо. Може би вече бе твърде късно и самолетът щеше да се блъсне в някой хълм, плюейки навсякъде отровния си газ.
Просто беше гладен, затова му се гадеше. Взе парче сушено месо и повдигна маската си. Дъвчеше насила. Почувства се дори по-зле.
Но какво прави? Трябва да се съсредоточи! Не само мислите му блуждаеха, но и движенията му бяха такива.
Взе едно резервно спасително въже и започна да навързва гранатите една след друга за него. Имаха магнитни захватки. Бе ги поискал с мисълта, че при нужда можеше да ги пусне в кръг отгоре върху бомбардировача и да си пробие дупка за влизане. За това не ставаха, но сега можеха да му свършат работа.
Гирлянда. Като беше малка, Криси често правеше гирлянди от цветя и ги свиваше около врата на неговото пони. Тя… пак се отнесе. Стисна зъби и продължи да работи.
В наръчника се казваше: „Не свързвайте гранати с контактни бушони така, че бушонът да се затвори под тежеста на съседната граната…“
Представи си психлоска катарама на колан, каквато много пъти бе виждал да носи Търл. Облаци газ във въздуха. Как ги мразеше!
Гирлянда…
Навърза гранатите. Откъсна дълго парче взривна корда и го напъха през дупките на захватките на гранатите, които им позволяваха да се закрепват за метални повърхности. Надяваше се да не залепнат една за друга сега.
Цели метри взривна корда, завързани край контакта на всяка граната, успоредно на спасителното въже. Беше прекалено тежко. Толкова тежко. Пак ще да припадне.
Овладя се. Успя да преметне по-дългия край на предпазното въже на горната подпорна греда. Триенето послужи като спирачка и гранатите останаха да висят над контролното помещение. Внимателно ги смъкна по-надолу. Добре че бомбардировачът не се клатеше, иначе гранатите щяха да се плъзнат и да се залепят с магнитите по стените на помещението. Внимателно, внимателно, още малко надолу, още малко.
Изведнъж въжето рязко се обтегна надолу. Най-долната граната се бе опряла на пода на помещението. Добре.
Не, не чак толкова. Променил ли се бе звукът на двигателя или това е само плод на размътените му възприятия, с които толкова бавно се ориентираше? Не знаеше. Но няма време. Здраво завърза спасителното въже за една греда.
Метна свободния край на взривната корда над горните структурни подпори. Ох, така го болеше главата! Дали бе пред оръдията на самолета? Почти.
Взе взривните патрони. „Взривоопасно“, пишеше на психлоски върху кутията. Първо завърза само един патрон за взривната корда точно пред оръдията на самолета. След това си помисли: „Каквото ще става, да става“ и завърза цялата кутия.
Пак се опита да прецени всичко, но мислеше много трудно. Като стреля с оръдията, ще взриви капсулите. Те ще подпалят взривната корда и тя ще взриви гранатите. Чак сега прозря, че щеше да е по-добре да затисне въжето с плочата на контролното помещение. Погледна в дълбокото. Запали фенерче. Възможно ли бе да върне на мястото плочата и да завинти болтовете?
Но моментално забрави за това. Фенерчето бе попаднало право на капачката за зареждане на гориво.
Имаше две капачки. Не, пет туби! Знаеше, че в тях са натъпкани стотици горивни капсули, наредени една след друга. За бомбардировач като този трябваха огромно количество капсули. Нямаше начин!
Заливаха го вълни от чернота и гадене. Като гледаше надолу, не трябваше да си навежда главата. Това бе тайната.
Чудеше се дали може да помръдне големите капачки на тубите. Обикновено само ги завиваха, но не ги стягаха. Хвана едната с две ръце и се опита да я развърти. Не бе никак трудно.
За по-малко от минута бе развъртял и петте капачки. За известно време това нямаше да се отрази на бомбардировача, но ако се получи взрив, о боже!
Отново провери всичко.
Бомбардировачът продължаваше да лети. Но не за дълго, мрачно помисли Джони.
Сега за пръв път Джони се замисли какво ще стане с него. Усещаше, че това всъщност няма значение. Знаеше, че е заложил главата си. Бе изгубил страшно много кръв. Но трябваше да опита, да направи някакво излишно усилие, просто за да каже, че е опитал. Да каже на кого? Радиовръзката бе прекъсната. Бомбардировачът бе невидим за всякакви екрани. В тази буря бе изключено някой да го забележи. Ако взривът повреди бомбардировача, отдолу го очакваше морето, или още по-лошо — планината. Бойните самолети бяха доста добре бронирани, но стрелбата с оръдията в затворено пространство, ПЛЮС гранатите, ПЛЮС горивото на бомбардировача — взривът щеше да е доста силничък.
Раницата му бе изчезнала. Претършува задната част на самолета. Не трябва да се навежда напред. От това му причернява. Кратък момент на надежда. Спасителен сал. Извади го. Капсулите за автоматично надуване отдавна бяха негодни. Имаше малка ръчна помпа. Започна да помпа с нея. Бе оранжева и лъскава. След това осъзна, че постъпва глупаво. Ако го надуе, няма как да го прибере обратно в самолета. Знаеше, че самолетът ще потъне. Няма как да го извади от там. Течението на вятъра се опитваше да завлече полунапомпения сал. Връхлетя го черна вълна и вятърът без усилия измъкна сала от ръцете му. Той полетя в бурята. Изчезна. Само си бе изгубил времето.
Качи се в самолета. Имаше няколко одеяла. При предното кацане се бе ударил, следователно меката опаковка на картата не бе достатъчна. Сложи по едно одеяло там, където щяха да бъдат коленете му и метна още едно върху предното стъкло.
Сети се, че не е проверил дали няма незакрепени предмети. Можеха да го убият. Махна одеялата и погледна отзад в самолета. Пълно беше! Ако самолетът отскочи назад, всички те щяха да се изстрелят като снаряди.
Джони уморено слезе от самолета и започна едно по едно да ги изхвърля през вратата. Пълнител след пълнител. Изхвърли една лопата, без да се пита за какво ли е сложена там. Търнокоп. Хиляди боклуци. Скъта на пода въжената стълба и мрежата за руда. Сложи под седалката чантата с храна и торбичката си.
Гадеше му се повече от всякога. Качи се на седалката и пак нагласи одеялата. Завърза се два пъти с прекалено дългите за него предпазни колани и ги закрепи горе, за да не позволят на главата му да политне напред.
Всичко бе готово.
Протегна ръка към контролния пулт за стрелба и натисна бутоните за „пълна сила“, „пламък“ и „готовност“. Целта бе кутията с взривни капсули.
Бомбардировачът ли се накланяше или просто му се виеше свят? Бе замаян и не можеше да прецени. Погледна към индикатора за покачване на височината в самолета. Бомбардировачът наистина се накланяше, вратата зад него вече бе останала по-ниско. Нещо бе разстроило координацията на машината. Дали бе заради магнитните полета на гранатите? Но каквато и да бе причината, вратата отиваше надолу!
А това значеше, че ако веднага стреля, самолетът бързо ще полети през вратата към морето или планините.
По-добре да не отлага.
Прибра магнитните захватки. Самолетът бавно започна да се плъзга назад към вратата.
Бързо натисна бутона за стартиране. Самолетът бе набрал скорост и се заплъзга по-бързо.
Стовари юмрук върху спусъка на оръдието.
Оръдието на бойния самолет стреля с максимална мощност.
Но резултатът далеч надмина обикновения оръдеен откат.
Пред очите му цялата вътрешност на бомбардировача пламна в ярко оранжево и зелено.
Подобно на ракета бойният самолет се катапултира назад в открито пространство!
Шокът от внезапното движение едва не разкъса главата на Джони.
Все още можеше да вижда какво става наоколо. Бомбардировачът изглеждаше така, както навярно някога са изглеждали ракетните снаряди. Той се стрелна нагоре, сякаш изстрелян от бойния самолет!
Ръцете на Джони се опитаха да овладеят пулта за управление.
Вкара координати, за да спре падането. Самолетът подскочи и скоростта на спускане намаля.
Но нещо не бе наред. Десният балансиращ двигател мълчеше.
Отначало бавно, след това с по-голяма скорост, самолетът започна да се върти около остта си.
Левият балансиращ двигател не можеше да се справи сам.
Джони лудо удряше по клавишите и бутоните за управление.
Самолетът се премяташе в бурята.
Макар че целият се тресеше и се чувстваше много зле, Джони се опита да управлява самолета. Забеляза място, където пелената облаци изтънява.
Мисленето бе почти непосилна задача. Ако изключи левия балансиращ двигател, самолетът може би ще спре да се върти. Така и стана. След това осъзна, че оръдията сигурно продължават да стрелят. Отмести едно одеяло, което му пречеше да вижда и са наведе напред да изключи бутона за стрелба. В този момент ГО видя!
Бомбардировачът!
Той падаше от небето право върху него. Хищни пламъци излизаха от вратата, а отзад се влачеше огромна опашка дим.
Ако не се премести, ще да падне право върху него.
Ръцете му се удариха в пулта. Усети как се движат.
Бомбардировачът мина толкова близо, че въздушното течение едва не помете самолета надолу.
Внезапно в бурята се вля страховит фонтан вода, висок повече от двеста фута.
Бойният самолет се завъртя под силата на новия удар.
Вода? ВОДА!
Джони почувства огромно облекчение. Не бяха стигнали Шотландия. Все още бяха над морето.
Вода! Ще падне в нея. Знаеше, че налягането от външната страна на вратите няма да им позволи да се отворят. Бойният самолет не можеше да се задържи на повърхността, щеше да потъне.
Натисна с юмрук ръчките за отваряне на прозорците, и двете.
Погледна пулта. Какво ли може да натисне, за да спре собственото си падане?
Бойният самолет се удари във водната повърхност.
От сътресението той пак изпадна в безсъзнание. Но в същия миг го обля най-студената вода, която кожата му до този момент бе усещала. Горчиво студена вода, по-студена от лед. Потоци от нея с бучене го заливаха и от двете страни.
Отчаяно се бореше да се освободи от огромния десет фунтов психлоски предпазен колан. Сякаш всичко се движеше като на забавен кадър. Махна колана от тялото си.
Водата ставаше по-тъмна. Самолетът сигурно потъва много бързо. Или може би той пак изпада в безсъзнание?
Връхлитащата вода се поуспокои. Поне самолетът повече не се върти, разсеяно помисли Джони.
Внезапно усети прилив на енергия. Изправи се на колене върху седалката и премести едно от плаващите одеяла. Мина му през ум колко безполезно е всичко това. Нямаше кой да го спаси. В толкова студена вода едва ли може да живее дълго.
По-скоро инстинктивно, отколкото целенасочено, се приближи до прозореца и започна да се издига на повърхността. Пълните с газ резервоари на дихателната маска го тласкаха нагоре. В маската му влизаше по малко вода, която изми кръвта от вътрешната страна на стъклото. Морето започна да става по-светло зелено.
След това по главата го удари порой дъжд. ДЪЖД! Бе добре дошъл.
Носеше се по гръб във водата, а морето наоколо бе една безкрайна панорама от вълни, които подскачаха и прииждаха, набраздени от дъжда. Дивна гледка!
Студът проникваше дълбоко в мозъка му.
Вълните ту потапяха във вода ушите му, ту ги откриваха на повърхността. Стори му се, че чува глас, но знаеше, това е плод на халюцинации. Казваха, че умиращите често чували гласове на ангели. Знаеше, че е много близо до смъртта.
Продължаваше да вижда измамни неща. Надеждата пораждаше халюцинации. Видяното не бе действителност, а само плод на желанията му. Но замъглената от водата картина не изчезваше.
Нещо се удари в маската му. Нима това бе въже?
Застана нащрек. Това, което виждаше, му заприлича на Данълдин, стъпил на въжена стълба на не повече от четири фута! Един Данълдин, който вълните ту потапяха, ту пак откриваха.
Джони усети, че около ръцете му се стягат възлите на спасителни въжета. Усети собствената си тежест. Ушите му излязоха над повърхността и вече можеше да чува. НАИСТИНА бе Данълдин, Данълдин, който се усмихваше, въпреки че вълните периодично го обливаха.
— Хайде, момче — каза Данълдин. — Само се дръж и ще те издърпаме в самолета. Водата е малко студеничка за плуване.