За пръв път през изминалата скучна и досадна година малкият сив човек бе заинтригуван и напрегнат. Макар че надеждата му бе чужда, в момента тя се бореше да се надигне в гърдите му. Все още слаба, но надежда.
Не го интересуваха страховитите пламъци, които бе видял и почти с безучастие наблюдаваше огромния мръсен облак, който се вдигна над земята.
Но онази моментна следа, която се бе появила на екрана му… Беше от телепортация. Следа, която вече не се надяваше да види.
Първата му реакция бе да разбере дали някой от военните мозъци в другите кораби не я е забелязъл. Напрегнато слушаше какво си говорят.
— Очевидно е станала ядрена експлозия — каза болбодът. Това за него обясняваше нещата. Протегна напред болезнено неприятното си лице, сякаш искаше да предизвика някой да го оспори.
Толнепският полу-капитан веднага предложи да слезе долу и да унищожи това място.
Ховинът смяташе, че въпросът е политически и се опита да въвлече малкия сив човек. Но той не взе никакво становище. Изчакваше да разбере какво мислят другите.
Обобщение направи супер-лейтенантът хокнер. Сложи монокъла на окото си и се смръщи срещу им:
— Вие май нещо не сте наясно с положението — каза той. — Разузнаването малко по-рано ни бе докладвало за някакви нощни нападатели, които изчезнали в местността. Съвсем очевидно е, че току-що станахме свидетели на кулминационната точка на политическа война. И бих казал, че правителството е сменено. Както по-рано ни бе известно, политическата сцена бе нестабилна. Някакви свещеници завзеха планетата — онези жълтите с робите. Но може би са загубили и са ги прогонили в храма им в южното полукълбо.
— Да! — избоботи болбодът. — Трябва веднага да идем там и да ги смачкаме!
Командирът на джамбичуите леко се засмя:
— Боя се, че няма да можете да разчитате на мен, любезни господа. Поне за момента. Погледнали ли сте към билото на планинския връх — онзи на запад от столицата?
Последва тишина и после изненадани викове.
Петнайсет бойни самолета и самолетоносачи тъкмо се издигаха и попаднаха в обхвата им.
— Били са в засада! — каза полу-капитанът.
— Ами — каза болбодът. — Общата им огнева сила не може да се мери с тази дори на един от нашите кораби.
— Могат да бъдат доста неприятни — каза джамбичуят с приспивния си глас.
Всички утихнаха. Изведнъж на екрана на малкия сив човек се появи лице. Беше Руф Арсбогър от „Среднощен Зъб“. Обаждаше се от толнепския боен кораб-самолетоносач „Плен“ от клас-Страховит.
— Ваше Височество — каза репортерът, — може ли да се възползваме от настъпилото затишие и да Ви попитаме за личната Ви реакция към създалата се ситуация?
Малкият сив човек бе винаги спокоен, никакви емоции. Каза само няколко думи, и то без да повишава глас:
— Махни се от екрана ми.
— О, да сър, Ваше Височество. Наистина, сър, Ваше Височество. Веднага, сър! — болното лице изчезна.
Малкият сив човек направи гримаса на отвращение и пак се върна към мислите си. Рано или късно военните щяха да стигнат до някакво заключение и да предприемат общи действия. Досега никой не бе споменал за телепортационната следа. Никой не бе стигнал до някакво логично заключение. Дали всеки от тях не се надяваше сам да спечели парите от наградата и да държи другите в неведение? Ще ги слуша. Това поне може да прави без никаква опасност.
Обединените сили промениха положението си в орбита, за да останат над местността. Наоколо в небето се появиха следи от двигателни пари и по каналите се разнесоха вътрешни заповеди. Подготвяха се.
Пръв ховинът спомена нещо, което със сигурност се въртеше в главите на всички — наградата.
— Тъкмо си мислех, че може би те са „онези“, но не знаят! В докладите се споменава за някакъв едър психло, който се е разхождал около платформа за телепортиране по-рано през деня.
— Е, ако е психло, не мислиш ли, че трябва да знае? — каза командирът на джамбичуите.
Намеси се и хокнерският супер-лейтенант:
— Дори глупакът да не е знаел, не му пречи той да е „онзи“.
— Но ако е бил „онзи“, щеше да знае — каза ховинът. — А не е знаел, значи не е той.
Към спора се присъедини четвърт-адмирала, като замислено поглаждаше зъба си.
— Тъй като в момента съществува вероятността те да са „онези“ — другите го погледнаха на екраните си с надеждата да разберат как е стигнал до това заключение — не виждам никаква причина защо да отлагаме. Можем веднага да нападнем и да пометем всичко.
— Но от друга страна — продължи четвърт-адмиралът в брилянтен изблик на логика — ако наистина те са „онези“, тогава те представляват изключителна опасност за нас и трябва да бъдат нападнати. И в двата случая просто нападаме, разделяме си плячката и изчезваме.
— А парите от наградата? — каза джамбичуят.
— Ами най-точно ще разберем — отвърна четвърт-адмиралът, — ако разпитаме подобаващо взетите затворници. Като главнокомандващ на обединените сили…
Последваха моментални протести. Бяха съгласни, че при всички случаи трябва да нападнат, да унищожат всичко и да изчезват. Но в никакъв случай не бяха съгласни, че четвърт-адмиралът е техен главнокомандващ!
Това се отрази доста зле на четвърт-адмирал Сноулетер. Тъй като Руф Арсбогър бе на борда, искаше да се представи във възможно най-добра светлина. А тези разногласия никак не се връзваха с намеренията му и това много го ядоса.
Последвалата кавга обещаваше да бъде продължителна и малкият сив човек се зае да наблюдава какво става долу.
Бе забелязъл малък конвой, препускащ на юг. Състоеше се от две звена. Първото, по-малкото, се спускаше по нещо, което приличаше на древна магистрала. Второто бе по-голямо, но се движеше почти със същата бързина. Отначало човек можеше да се заблуди, че второто преследва първото. Но сега се бяха събрали заедно на някакъв речен бряг, без да последва никаква битка. Вероятно бяха заедно.
В потока имаше много вода заради сезона и още щом пристигна първата група, извадиха водни помпи и се видяха някакви водни струи. Пръскаха колите и себе си.
Тази дейност не бе позната на малкия сив човек, затова той се консултира с някои справочници. Радиация! Срещу радиацията помагаше само обилно измиване с вода. Заради тежестта си частиците се отмиваха надолу. Значи онова наистина е било ядрена експлозия. Векове наред психлосите бяха потискали безмислостно всички, които се опитват да използват такива оръжия. Тази страница от военната история бе почти забравена.
Малкият сив човек повика офицера по комуникация да настрои по-добре екрана му. Долу имаше мараня и облаци и се виждаше трудно. Градът на север жестоко гореше и под облаците се виждаха отблясъци и пушек. Вятърът духаше от юг и макар че това оставяше района при реката чист, имаше и други смущения. А, беше заради повредилия се електропровод към старата мина. От него образът на екраните подскачаше и се размазваше.
Мина известно време, преди групата при реката да успее да се подреди. Какви бяха тези хора? Бегълци? Или остатъците от атакуващата сила?
И после го видя: под купола, който повдигнаха, имаше пулт за телепортационно управление.
Започна да сглобява откъслеците информация. Не знаеше защо и как, но битката и експлозията бяха свързани с телепортирането.
От време на време ту един, ту друг командир на кораб искаше неговото мнение. Отговаряше уклончиво. Поне веднъж няма да се опитва да помогне. Надяваше се и се молеше да не забележат пулта за управление долу.
В групата очевидно имаше ранени и за доста дълго време вниманието им бе отклонено от собствената им безопасност. Пултът си седеше там, целичък и открит.
Най-после шест бойни кораба долетяха и се приземиха. Освен тях от въздуха ги покриваха значително количество самолети.
Малкият сив човек не изпускаше от очи пулта. Най-после го покриха и го преместиха в един от бойните самолети.
Супер-лейтенантът хокнер изведнъж каза:
— Това, което вкараха в самолета, не беше ли пулт за телепортационно управление? Връщам записа.
Малкият сив човек притаи дъх. Не искаше да го видят. Беше се надявал, че дори да го видят, няма да го познаят.
Празни надежди.
— Наистина е пулт! — каза хокнерът.
Доста се бавеха с товаренето там долу. Някои от самолетите бяха почти празни. Два от тях бяха претъпкани. Малкият сив човек провери мощността им. Да, два от тези бойни самолети можеха да поемат цялата група.
Командирите бяха погълнати от дискусията си. Някои бяха виждали снимки на пултове. Вълнението се надигаше, все по-близка ставаше и представата за двеста хиляди кредита.
Групата долу изостави летящите платформи, помпите, крана и два ковчега. Шест бойни самолета отлетяха.
И след това направиха нещо много озадачаващо и объркващо. Вместо да се подредят в ред, започнаха да пресичат пътищата си един друг, да правят обиколки и да се стрелват нагоре-надолу. Бе невъзможно дори при връщане на записа да се разбере кой самолет кой е!
Четири от самолетите се приземиха. Кои четири? Кои бяха натоварените?
Командирите обсъждаха точно този въпрос. Връщаха записа няколко пъти, като търсеха отличителни белези. Невъзможно бе да се открие каквото и да било.
Изведнъж хокнерът реши проблема. Два от самолетите, взели само малка част от допълнителното въздушно прикритие, полетяха без да бързат — само с хиляда мили в час — в североизточна посока. Другите четири и по-голямата част от прикритието останаха при реката.
— Това е примамка! — извика супер-лейтенантът. — Искат да последваме групата, която тръгна на североизток!
Наблюдаваха какво става долу и се опитваха да отгатнат курса на групата. Ще заобиколят полюса и освен ако не спрат някъде другаде, ще идат при онзи храм в южното полукълбо. С тази скорост пътуването им ще трае около девет часа.
Сякаш, за да потвърдят подозренията на хокнера, останалите четири бойни самолета изведнъж се стрелнаха на северозапад. Летяха с две хиляди мили в час. Бързо пресметнаха най-вероятния им курс и се оказа някаква стара мина в област, която преди са наричали „Сингапур“.
— Ето това е — заключи хокнерът. — Докладите сочат, че в тази област е имало голямо раздвижване в последно време и са построили нещо, наподобяващо платформа. Носят този пулт в „Сингапур“.
Четвърт-адмиралът се опита да изрази несъгласие. Като по-висшестоящ офицер имал право да изисква подчинение. Обясни, че според него всичко трябва да е свързано с онзи храм. Причина за обяснението му бе, че мрази всякакви религии. Религиозните хора били фанатици, винаги разстройвали правителствата и трябва да бъдат смазвани. Това очевидно бе религиозен бунт и те имаха доказателства. Някакъв религиозен орден е въстанал срещу правителството на планетата и е откраднал пулта за управление. Тази планета е „онази“ и той им заповядва да атакуват храма.
Заповедта свърши работа. Обединените сили се насочиха с пълна съгласуваност на действията след сингапурската група.
Но мощният боен самолетоносач „Плен“ от клас-Страховит не ги последва.
Подтикван към самостоятелни действия от Руф Арсбогър, пред който стоеше примамливата перспектива да издаде специален брой на вестника и от своята бушуваща религиозна омраза, четвърт-адмирал Сноулетер насочи внушителния си кораб, чийто търбух бе пълен с бойни самолети, към Кариба.
Джони се стресна и се събуди. Земята се тресеше! Една медицинска сестра, която навярно е била край леглото му, излезе от стаята.
Огледа се наоколо и в първия момент не можа да разбере къде се намира. След това обстановката му се стори позната — намираше се в стаята в бункера в Кариба, която китайците бяха направили специално за него. Беше под края на платформата. Бяха изкопали около близкия хълм дълбоки бункери и дори част от тях бяха облицовали с тухли. Осветяваха се с миньорски лампи.
Този специално бе облицован с жълти тухли. Имаше легло, столове и гардероб. Дори върху тухлите бяха нарисували портрет на Криси по снимка, направена от пиктофон. Доста си приличаше, само дето бяха издължили малко очите й.
Земята отново подскочи. Бомби?
Тъкмо щеше да скочи от леглото, когато влезе доктор Алън и с успокоителен жест го върна обратно.
— Няма страшно — каза той. — Всичко е под контрол.
Премери пулса му.
На вратата се показа сър Робърт. На носа си имаше превръзка, направена от доктор Алън. Явно го изчакваше да свърши и да излезе.
— Доста зле беше — каза доктор Алън. — Но сега пулсът ти е нормален. Предварителната инжекция серум е неутрализирала част от отровата. Но наистина всичко дължиш на сър Робърт. Изкарал е отровата и дори ти е дал няколко капки серум.
Огромният психлоски ръчен часовник на Джони лежеше на масичката. Спал е осемнайсет часа! Бог знае какво се е случило през цялото това време.
Доктор Алън изпревари реакцията му:
— Зная, зная. Но беше абсолютно наложително да ти дам опиат, за да се забави сърдечната ти дейност.
Постави слушалка на гърдите на Джони. Прослуша сърцето и я прибра.
— Не мога да открия никакви нарушения в сърдечната дейност. Протегни си ръката.
Джони я протегна.
— А, няма тремор. Чудесно си. Мисля, че няколко дни в леглото…
В този момент земята пак подскочи. Джони се опита да стане, но доктор Алън пак го върна в леглото.
— Сър Робърт! — извика Джони. — Какво става?
Доктор Алън кимна на сър Робърт, че ги оставя и излезе от стаята. Сър Робърт се приближи до леглото. Не отговори на въпроса му. Просто се бе надвесил над него с лъчезарна усмивка, доволен, че го вижда жив и здрав. Момчето бе зачервило бузи.
— Какво става? — натъртено попита Джони.
— О — каза сър Робърт, — горе има толнепски кораб. Намира се на около двеста мили над нас, но постоянно праша самолети, за да ни бомбардират. Имаме въздушно прикритие. Стормълонг е тук и ръководи защитата. Засега врагът хвърля основните си сили по Сингапур.
На вратата се появи Ангъс. Джони му извика:
— Постави ли пулта за управление?
— Ъхъ — каза Ангъс и влезе. — Затова те оставиха да спиш. — Посочи с пръст нагоре. — Не посмяхме да използваме телепортационните съоръжения при пялата тази стрелба. Още повече, че противовъздушната ни отбрана е над щита и моторите на самолетите работят. Всичко е свързано. Китайците са свършили чудесна работа тук.
— При следващото телепортиране ключът трябва да е в долна позиция — каза Джони.
— Да, сър Робърт ми каза. Готови сме, само да спре стрелбата. Можеш да си починеш.
Ангъс излезе и пусна вътре Тор.
— Как се чувстваш?
Джони махна с ръка:
— Не е важно. Последните ми спомени са от купола. По-добре ми кажете какво е станало оттогава.
Разказаха му какво се е случило и как са постъпили.
— Толкова лош ли е бил обратният удар?
— Много лош.
— Колко човека изгубихме?
— Андрю и Макдъгъл — каза Тор. — Но петнайсет лежат в болницата, която китайците са построили. Няколко сътресения на мозъка, счупени ръце и крака. Повечето са с изкълчвания, доста тежки. Оловните ковчези са ги предпазили. Няма изгаряния от радиация. Андрю бе ранен от бригантите и не е могъл да уплътни ковчега си отвътре, затова капакът му е отскочил.
— А Макдъгъл? — попита Джони.
— При него се е получило нещо много неприятно. Позицията му беше при старата клетка и ковчегът е бил изхвърлен над земята. Отначало не можахме да открием тялото му и затова започнахме да претърсваме.
Джони забеляза тежък пакет в ръцете на Тор. Беше го опрял на масичката.
— Трябваше да търсим трупове. Бяха изхвърлени навсякъде наоколо, почти изгорели. Последвахме линията на избухване, трябваше да идва директно от платформата и стигнахме до останките на офиса на Търл. Целият горен купол бе изхвърчал. Четири-пет тела от края на платформата бяха изхвърлени наоколо. Не искахме да остават хора, отчетени просто като липсващи, затова се опитахме да идентифицираме всяко тяло. Намерихме тялото на Макдъгъл. Намерихме и това — Тор разопакова тежкия предмет. — Знам, че ще си отдъхнеш, като го видиш. Един от труповете бе обгорен до кости и се виждаха прешлените. Това нещо бе забито в тях.
Беше ядрото от неизвестен метал с големина на грахово зърно.
— Браун Лимпър — каза Джони. — Търл го хвърли по него. Като куршум. Да, много, много се радвам, че сте го намерили!
— Взехме и другия пакет, който Търл му подаде — каза Тор. — Дадохме го на Ангъс и той обезопаси бомбата. Как действа?
— Не знаем със сигурност — каза Джони. — Но като познавам Търл…
— Намерихме цялото му кошче за преработка на отпадъци — каза Тор. — Решихме, че ще се опита да го използва и изключихме захранването. Как само беше претъпкано! Стои там отвън върху един влекач, ако те интересува. За щастие го бяхме прибрали в антирадиационна миньорска торба. — Тор махна към вратата. — Взехме го веднага щом напусна офиса.
Донесоха опакованото кошче върху една количка.
— Не се опитвай да стреляш с пистолетите — предупреди Тор. — Кер им постави някакъв контакт отзад, тъй че да стрелят към този, който ги използва. Кер каза да те предупредим. Щял да ги поправи.
Подадоха на Джони част от книжлетата и документите, заключени в двойните дъна на касите. Бяха много. Една брошура му привлече погледа: „Известни отбранителни системи на враждебни раси и поглед върху родните им планети“.
Прелисти я. Имаше много планети. Прочете за толнепите:
…„Планетата им е от система с двойна звезда. (Виж координатната карта за местонахождението й.) В самата система има само три населени планети — седма, осма и девета. Има пет луни. От тях само Азарт е от значение. От нея се изстрелват основните бойни кораби. Нито един толнепски кораб не може да функционира в атмосфера, поради голямата неефикасност на двигателите със звездна енергия, които, бидейки предимно реактивни двигатели, изразходват много голяма част от енергията си в атмосфера. След построяването им, корабите се транспортират на луната Азарт и след това от повърхността на планетата се превозват техните екипажи и материали. От време на време се предлагат планове да се окупира и минира планетата на толнепите, освен това обичайните военни тактики се смятат за достатъчно ефикасни при такава война, но до момента на написване на тази справка нищо не е предприето.“…
Джони погледна психлоската дата. Писано беше само преди две години. Каталогът продължаваше. Джони го остави.
Още един тътен и трус.
Изведнъж Джони усети прикриваното напрежение у всички, които бяха влизали в стаята. Само се опитваха да не го тревожат! Тор бе спешно повикан, докато Джони четеше. А сега вътре нахлу един комуникатор с цял куп сводки и пак изчезна. Джони забеляза как лицето на сър Робърт за момент се смръщи, докато ги четеше.
— Положението е много по-лошо, отколкото го представяте, нали? — каза Джони.
— Не, не. Не се тревожи, момче — говореше на диалект.
— Какво е истинското положение?
Посивелият шотландец въздъхна и възобнови университетския си акцент:
— Ами, с прости думи, инициативата не е в наши ръце. Не зная по какви причини, но врагът е решил да атакува масирано. — Размаха сводките. — Засега Сингапур се държи и задържа около три четвърти от силите им. Но няма да издържат неограничено време. Към руската база са се насочили самолети от голям боен кораб. Обстрелват Единбург. И на двете места няма атмосферен щит. А тук горе има един чудовищен кораб, който от няколко часа праща самолети и пуска бомби. Може да спусне и хилядна сухопътна войска, а ние нямаме с какво да им отвърнем. Ето това е положението. Може да стане и по-зле, но няма изгледи за подобрение.
— Повикай доктор Алън — каза Джони. — Ставам.
Сър Робърт се опита да протестира, но накрая извика доктора.
На него никак не му хареса идеята:
— Дадох ти едно лекарство, което предпазва от инфекция и отравяне на кръвта. Ако изведнъж се изправиш на крака, ще ти се замае главата. Не те съветвам.
Въпреки това Джони настоя. Знаеше, че правят всичко по силите си. Но искаше сам да прецени положението. Не можеше да си седи и да чака бомбите да го разкъсат на парчета.
Огледа се, но нямаше дрехи. Един Координатор се появи със сивокос китаец на средна възраст.
— Това е господин Цунг. Той отговаря за стаята ти. Знае малко английски и ще ти помогне.
Господин Цунг се поклони. Очевидно се радваше да види Джони, но отекващите бомби окупираха част от вниманието му. Носеше паница със супа за Джони и докато му я поднасяше, ръцете му трепереха. Джони искаше да я остави настрани, но господин Цунг поклати отрицателно глава.
— Пие, пие! — каза той. — Може няма как яде по-късно.
На вратата се появи друг Координатор със съобщение за сър Робърт и старият шотландец изскочи от стаята.
Господин Цунг овладя напрежението си. Вече посвиква с Джони и като имаше какво да прави, спорадичните удари от бомбите не му правеха толкова силно впечатление. Помисли си, че ако някой може да спаси положението, това е само лорд Джони. Докато нареждаше оръжията му, започна да се усмихва по-уверено.
Доктор Алън бе прав за главозамайването. Джони се увери, докато се обличаше. Ръката го болеше и почти не можеше да я движи. Не му бе много лесно да се облече.
Господин Цунг му донесе обикновената зелена униформа, която носеха всички. Закопча около кръста на Джони „Смит и Уесън“ с ляв кобур и лъчев пистолет с десен кобур. Направи копринена превръзка около врата му за лявата ръка и я нагласи така, че при нужда Джони да може бързо да извади ръката си и да изтегли „Смит и Уесън“-а. Накара Джони да пробва. След това му даде зелена каска.
— Сега ти тях застреля — каза господин Цунг. Вдигна ръка и стреля като с пистолет. — Бум, бум!
Чувстваше се уверен и се усмихваше. Пъхна ръце в ръкавите си и се поклони.
Де да беше така просто, помисли си Джони. Но той също се поклони в отговор и благодари на малкото човече. Боже, как му се виеше свят. Като наведе глава, стаята се завъртя.
Необичайно силна експлозия разтърси земята.
Ставаше страшно.
Като излезе от стаята, Джони видя, че подземният коридор минава и край болницата. Смяташе веднага да излезе на платформата, но го спря загрижеността за ранените.
Отвътре се чуваше някакъв метален звън. Като че ли беше от оръжия. Влезе през вратата. Имаше около трийсет легла и повече от половината бяха заети. Двама китайци, по чиито ленти на ръцете можеше да се разбере, че са от оръжейната, бяха донесли количка с подбрани оръжия и раздаваха на ранените шотландци лъчеви пушки, АК 47 с термични муниции и ръчни оръжия.
Една сивокоса шотландка, медицинска сестра, се приближи до Джони. Явно не одобряваше това, което става в отделението. След това го позна и преглътна приготвените думи, които вероятно бяха да се маха оттам.
Джони преброи присъстващите. Имаше тринайсет ранени и двама оръжейници.
— Има ли други? — попита той.
— Двете момчета със сътресение на мозъка са в хирургическото — каза сестрата. — Доктор Маккендрик каза, че операциите им са сполучливи и ще се оправят. Ти защо си станал, Мактайлър?
Един от ранените шотландци забеляза Джони на вратата и го извика по име. Джони тъкмо се готвеше да обиколи леглата и да се извини на всеки. От трийсет и един нападатели имаше седемнайсет пострадали. Не, осемнайсет заедно с него. Лошо! Тези мъже бяха зле наранени. Почти всички имаха синини около очите. Няколко счупени крайници. Почувства, че ако бяха се подготвили по-добре, можеха да се отърват по-леко.
Всички шотландци го бяха видели и започнаха да викат нещо подобно на „Да живее Шотландия!“. Бяха седнали в леглата си и викаха. Духът им не бе пострадал!
Изведнъж на Джони му дойде на ум, че тези момчета бяха избили бригантите и кръвната им вражда бе платена. Бяха победители. Раните им бяха медали на честта. Бяха герои на шотландската нация.
Не бяха нужни никакви извинения. Опита се да надвика врявата, но после само ги поздрави, усмихна се, махна им и излезе.
Отвън по високоговорителите кънтеше религиозна музика, за да заглуши инфралъчите.
Излезе от коридора, който свързваше бункерите и се огледа навън. Дневната светлина бе замъглена от носещия се пушек. Леката миризма от атмосферния щит на трето ниво се смесваше с миризмата на изгорели въглища. Затвореното пространство под щита с формата на купа изглеждаше необикновено препълнено.
На това ниво беше хиляда стъпки в диаметър. Преди пространството му изглеждаше огромно — повече от половин милион квадратни стъпки по груби изчисления. Но сега изглеждаше претъпкано.
Островърхата конструкция по средата обхващате цялата платформа. По продължение на купата обикаляше широк павиран път, в центъра на който оставаше островърхият „храм“.
Предния път, когато го видя, изглеждаше запустял. Сега от дясната му страна имаше двама електротехника, италиано-швейцарци, които прекарваха още кабели към бункерите. Един германски и един швейцарски пилот подреждаха камион с дихателни маски. Наблизо шотландски офицер даваше инструкции на руски войник. По-далеч, отляво, група шведски войници товареха камион с муниции. От един коридор, който вероятно водеше навън, влязоха двама шерпи ловци, които караха голяма кола с натоварени американски бизони към едно помещение, което явно бе кухнята. Тук-таме будистки комуникатори се придвижваха с плавна походка от един бункер в друг. Пръснати навсякъде се виждаха китайски семейства с децата и покъщнината. Върху един от големите стълбове, които придържаха островърхия купол, китайците бяха окачили племенни щитове на останалите племена по земята.
Истинска международна сцена — народите на Земята.
Джони тъкмо се готвеше да тръгва, когато чу зад гърба си глас на психлоски:
— Съжалявам — беше вождът Чонг-уон, глава на китайското племе и главен архитект на комплекса. — Трябваше да докараме тук всички хора от селото край езерото. Езерото е голямо, а щитът е тънък в центъра и няколко бомби паднаха над язовира. Вълните от експлозиите застрашаваха хората от селото. Пък и димът от огньовете за готвене не излиза през щита.
Кланяше се. Джони кимна.
— Но моите инженери копаят въздушни отводни тунели през хълма, под кабела — продължи Чонг-уон. От двете страни на купата бяха наредени купчини скали и пръст, изкопани от китайците с пробивни багери, за да влиза въздух.
— Ще поставят вентилатори на входовете и изходите. Тунелите няма да са прави, за да не може да минава през тях взривната вълна. Толкова съжалявам за неприятната гледка.
— Мисля, че работите чудесно — каза Джони. — Казваш, че в езерото над язовира падат бомби? Има ли някакви повреди в язовира?
Вождът Чонг-уон повика един китайски инженер и обмениха няколко думи на мандарински. След това се обърна към Джони:
— Не, засега няма. Но в момента част от водата се източва от преливника към езерото. Ако нивото му спадне, няма да имаме електричество.
Целият най-нисък етаж на „храма“ бе широко отворен откъм четирите страни. Това всъщност беше само купол. Ясно се виждаше металната площадка за телепортиране. Китайците така я бяха излъскали, че тя блестеше дори на не достатъчно силната светлина.
Джони тръгна към покрива, за да види къде бяха поставили безценния пулт. Усмихна се. От другата страна на платформата бяха изградили подпора с формата на огромно, свирепо крилато чудовище.
Ангъс беше при пулта и му махна.
— Ама че нещо, а? — каза той.
Да, наистина беше внушително. Огромна глава, две крила и извита опашка. Брониран метал. Боядисано в златисто и червено.
— Това е дракон — каза Чонг-уон. — Някога е бил символът на Китайската империя. Виждате ли, направихме молекулярна заварка.
Не само това, но имаше и връх! Пултът бе поставен в гърба на дракона и отгоре бе направено люспесто покритие, тъй че операторът да може да работи без никой да вижда какво прави. На издигнатата платформа за пулта имаше два стола и поставка за листове и компютър. И всичко беше бронирано. Нищо не можеше да повреди този пулт! Нито можеше да се види какво правят в него.
Такава изобретателност от психлото-материалист, който не разбираше нищо от рисуване и изкуство! И колко способни бяха тези китайци!
— Виждаш ли? — каза Чонг-уон. — Същият като другите дракони. — Посочи към един такъв дракон, който оформяше върха на конструкцията. На всеки ъгъл също имаше дракон. Вождът им посочи и нещо недовършено на брега:
— На входа на всеки бункер трябваше да има дракон. Нямахме време да ги направим.
Онези дракони бяха много по-малки, от глина и изрисувани в златисто и червено.
Пултът изглеждаше чудесно под защитното покритие. Ангъс имаше копие от книгата с координатите и се упражняваше без да натиска никакви бутони. Изчисляваше как да преобразува цифрите в книгата така, че да паснат на сегашния момент и на бутоните.
— Доста хубаво съм го измислил — каза той. — Само че изчисленията отнемат много време. Има осем отделни движения, описани за всяка планета и трябва да се избере мястото върху планетата. Но не е чак толкова трудно.
Джони погледна нагоре. Някъде бе паднала още една бомба.
— Ако спре всичко това, можем веднага да започнем. Все още нямам никаква представа кога ще настъпи този момент, нито пък какво точно можем да правим с този пулт.
Вожд Чонг-уон им сочеше вътрешната страна на един от масивните стълбове, които поддържаха покрива и предпазваха платформата и пулта от дъжд. На всеки стълб бяха поставили миньорски лампи, за да се осветява центъра.
— През нощта светлината няма да се вижда отвън — каза той.
Джони искаше да иде до бункера, където бе контролният щаб, но вождът го поведе към просторна подземна стая във вътрешната стена на купата. Беше облепена с тухли и в единия й край бе издигната платформа за говорител. Имаше столове и побираше около петдесет човека. Много беше хубава.
След това вождът му показа един от трийсетте малки апартамента, които бяха направили за гости и посетители. Отделно имаше койки за пилотите и персонала. Китайските инженери чудесно се справяха с дърво, камък и тухли, особено когато им помагаха психлоските машини.
Джони с интерес огледа оръдията, които бяха поставили по цялото обкръжение на бункерите и купата. Ако имаха войска, можеха идеално да отбраняват мястото. Само че не разполагаха с толкова хора.
Най-после стигна до контролния щаб. Вътре кипеше дейност. Беше умален вариант на помещението, което бяха открили в подземната американска база. По средата имаше огромна карта на планетата. При пристигане на съобщения от съседната стая за свръзки променяха положението на миниатюрните метални модели на самолети и на бойните кораби в орбита. Вражеските кораби бяха боядисани в червено. Техните самолети бяха зелени.
Стормълонг бе вътре, облечен в бялото си шалче, коженото яке и големите пилотски очила. От двете му страни седяха двама будистки комуникатори и говореха в микрофони, поставени максимално близо до устата, тъй че да не се чуе никакъв друг говор. Бръснатите им глави лъскаха под твърде големите за тях слушалки.
Бяха казали на Джони, че държат връзка по планетарен боен канал, ръководен от Стормълонг и по планетарен команден канал, ръководен от сър Робърт. Шотландският главнокамандващ бе поставил на своя канал тринайсетгодишно момче — будист.
Нямаше нужда да информират Джони за обстановката. Всичко бе изписано на големите контролни пултове. Сингапур наистина опираше пешкира. В руската база също използваха солидна противоздушна отбрана. Данълдин летеше като отбрана над Единбург. Тор летеше над Кариба. Над мината в Лейк Виктория, както и над всички други мини, засега беше спокойно. Но беше напечено, много напечено.
Джони се вслуша в говора по двата канала. Беше на пали и нищо не разбра.
Имаше и трета станция, обслужвана от един шотландски офицер, който следеше движението на врага.
В другия край на стаята, където имаше няколко свободни бюра, Гленканън се бе навел над купчина снимки. Джони се приближи и ги погледна. Бяха заснети от въздуха. Едната бе от убийството на шотландеца. Имаше и друга купчина, очевидно снимани то-ку-що. На тях се виждаше огромното чудовище отгоре.
Гленканън изглеждаше много развълнуван, ръцете му трепереха. Явно още не се бе възстановил от куриерския полет, тъй като Стормълонг не го бе пратил да лети. Джони го заговори, но той не отвърна.
Контролното табло не показваше нищо хубаво, но Джони бе безсилен да помогне. Навсякъде бяха под обстрел. Чудеше се колко ли дълго ще издържат местата, които не бяха защитени с атмосферен щит. Единбург бе особено уязвим. Притесни се за Криси. Надяваше се, че е в безопасност в скривалище под Касъл Рок. Сър Робърт отговори на въпроса му. Да, всички бяха в скривалището. Районът се защитаваше предимно от самолети във въздуха. Данълдин посрещаше всеки вражески самолет, който се опита да проникне. Противовъздушната отбрана се справяше с бомбите.
Джони реши да огледа тукашната противовъздушна отбрана. Не забелязваше да си служат с психлоските оръдия.
Излезе навън. Вождът Чонг-уон бе изчезнал някъде, изпълнявайки многобройните си задължения. Китайски семейства с деца и тук таме с кучета седяха наоколо, главно около окопите за оръдията. Изглеждаха малко уморени, малко притеснени. Някои деца плачеха. Но родителите широко се усмихваха и се кланяха, когато Джони минеше край тях. Надяваше се, че увереността им няма да се окаже неоправдана.
Изходът от купата представляваше извит тунел, който минаваше под атмосферния кабел, тъй че нямаше нужда да го изключват, когато се налагаше някой да излезе или да влезе. Извивките бяха предназначени да спират проникването на взривни вълни…
Джони отиде до първия пост на противовъздушните оръдия. Оръдието бе заслонено. Двамата оръдейци бяха облечени в руски противокуршумни екипи. Шотландски офицер го забеляза и излезе от един окоп.
— Нямаме достатъчно от тези — каза той и посочи към оръдието. — Не можем да покрием езерто. Стигат само за купата.
Джони отиде до оръдието. Имаше компютърни лещи, които фокусираха всичко, което се движи. Трябваше само да се натисне спусъка и оръдието само изчисляваше скоростта и посоката на движещия се предмет, стреляше в пътеката му и след това фокусираше следващия обект.
Погледна нагоре. Едва се забелязваше един вражески самолет на около двеста хиляди стъпки. Джони знаеше, че обхватът на оръдието няма да достигне с около петдесет хиляди стъпки. Очевидно това се отнасяше и за оръдията на вражеския самолет.
Самолетът пускаше бомби.
Оръдието стреля пет пъти едно след друго. Пет бомби се взривиха във въздуха. Тътенът от експлозиите долетя до тях
— Тези, които усещате при падането им, са от езерото — каза шотландският офицер. — Не са в обхвата ни. И разбира се бомбите, които падат в гората, но те не ни тревожат толкова.
Джони погледна към гората. На седем-осем мили бушуваше пожар. Не, бяха три пожара. Всички животни в радиус петдесет мили сигурно бяха избягали. Африканските бизони, които шерпите бяха довели, вероятно са били убити от бомби преди това. Но пожарът скоро щеше да утихне. Беше доста влажно.
Джони отново насочи вниманието си към оръдието. Само едно такова би направило самолетите им на пух и прах преди една година, ако атаката над мината не беше пълна изненада. И ако шефове на сигурността като Търл не бяха пренебрегнали до такава степен отбраната на компанията.
Още една бомба падна върху хълм на десет мили оттук и дори от такова разстояние се видя гейзера от прах и пушек, изригнал се над дърветата. Бойният кораб отгоре пускаше доста тежки бомби. Ако някоя от тях падне върху тях, Джони не бе сигурен дали щитът ще може да я отблъсне.
Беше тръгнал към изхода, когато видя Гленканън да излиза. Закопчаваше пилотския си костюм. Не водеше комуникатор или помощник пилот. Насочи се към самолет, обграден с пясъчни торби. Джони помисли, че изпълнява специална заповед и не го спря.
Гленканън се качи в самолета — тежко въоръжен Марк 32, пригоден за летене на големи височини.
Джони тъкмо влезе в тунела и Стормълонг изскочи тичешком от него.
— Гленканън! — извика Стормълонг.
Но пилотът бе излетял.
Дни наред Гленканън бе разсъждавал върху това. Не можеше да спи спокойно, сънуваше кошмари.
В ушите му постоянно ехтеше гласът на неговия приятел: „Продължавай! Продължавай! Аз ще ги сваля! Продължавай напред!“ И после писъкът му, когато го удариха точно след като скочи от самолета. В съзнанието му се бе запечатала онази картина, когато видя на екрана разкъсаното тяло на приятеля си.
Гленканън имаше собствени записи от военния кораб, който бе изстрелял онези самолети. Имаше и снимки от чудовището отгоре.
Няма съмнение, беше самолетоносачът „Плен“ от клас-Страховит. От този кораб бяха разкъсали приятеля му.
Съжаляваше, че тогава не се върна въпреки заповедите. Двамата можеха да довършат толнепския нападателен кораб, беше абсолютно убеден. Но вместо това се подчини на заповедта.
Досега бе потискал желанието да се издигне и да разруши кораба, но почувства, че ако не го направи, целият му живот ще се превърне в кошмар.
По локалното радио чу ясният глас на Стормълонг, който каза на психлоски:
— Гленканън! Трябва да се върнеш! Заповядвам ти!
Гленканън го изключи.
Беше се качил на собствения Марк 32 на Стормълонг. Бяха го оставили като резерва при спешност. Бе пригоден за летене на големи височини, прозорците и вратите му се затваряха херметически. Имаше огромна огнева мощ и странични бомби, които можеха да разрушат половин град. Беше здраво брониран и можеше да издържи на жесток обстрел. И дори ако оръдията му не могат да пробият кораб от такъв клас, имаше други начини.
От земята не можеха да го последват. Всички останали Марк 32 бяха при Лейк Виктория, а тук използваха само отбранителни самолети. Не, не можеха да го последват. Не и на височината, на която щеше да се издигне.
Летеше все по-нависоко и по-нависоко. Намести маската си, за да се чувства удобно. След малко щеше да излезе от атмосферата.
„Плен“ бавно и плавно кръжеше в елипса на триста и петдесет мили над Кариба. Беше на петдесет мили над края на атмосферната обвивка. Реактивните му двигатели работеха, вече не се носеше в орбита.
На определени интервали от него излиташе самолет, стрелваше се към земята над определена цел, стреляше и се връщаше, за да го заредят отново с бомби. Един от тях го забеляза и се стрелна. Почти с презрение Гленканън го взе на мерник и натисна бутона за стрелба. Марк 32 потръпна от отката.
Толнепският самолет избухна в пламъци и се понесе към земята като комета.
„Плен“ го забеляза и се подготви да го посрещне. Капаците на оръдията мигнаха и дълги копия от пламъци промушиха небето над него. Едното се заби странично в Марк 32. Летателната кабина се сгорещи.
Гленканън се дръпна назад, където бе извън обхвата им.
Беше на двайсет и пет мили пред кораба и натисна съответните бутони върху пулта, за да се задържи в това положение. Точно извън обсега на толнепския кораб.
Настрои екраните си и започна да наблюдава.
Звездите ярко светеха в тъмнината отгоре, но той не ги забелязваше. Земята разстилаше гънките си под него, но той не я поглеждаше.
Цялото му внимание бе съсредоточено и погълнато от „Плен“.
Не след дълго корабът възобнови действията си. Вероятно сметнаха, че мисията на самолета е разузнавателна, а не нападателна. Ясно личеше арогантността на такъв кораб — в никакъв случай не им минаваше през ум, че нещо може да им навреди. Самолетите продължиха да излитат и кацат.
Гленканън забеляза, че точно преди да отворят огромните предни врати на хангарната палуба, отвън просветваше слаба светлина, сякаш за да предупреди приближаващите кораби да стоят на разстояние и да не застават пред кораба, тъй като той веднага след това се отваряше и изстрелваше самолет.
При всяко отваряне на хангара Гленканън изучаваше в уголемен вид на своя екран вътрешността му. Цялата палуба бе претъпкана със самолети. Забързани толнепи тичаха насам-натам, облечени в атмосферни екипи. Зареждаха самолетите с гориво и ги товареха с бомби. Бяха извадили много по-големи бомби от преди.
Вътрешното отделение стоеше отворено. Горивни капсули, вероятно течни газове, бяха пръснати из целия хангар. Толнепите бяха прекалено уверени и непохватни. Но какво можеше да се очаква от едни търговци на роби?
Гленканън насочи вниманието си към задния мост с форма на диамант. Там имаше две фигури, които се движеха напред назад. Единият не бе в униформа. Може би цивилен. Другият с униформена шапка май бе изцяло погълнат от цивилния. Не, не бяха нащрек.
Отново погледна към светлината отвън и към вратата на хангара. Засече времето. Изчисли собственото си положение спрямо вратата. На ръба на съзнанието си от време на време чуваше гласа на своя приятел: „Продължавай! Продължавай! Ще ги сваля! Продължавай напред!“
Точно това възнамеряваше да направи Гленканън — да ги свали!
За пръв път от много време насам Гленканън се чувстваше спокоен, отпуснат, уверен. И абсолютно непоколебим. Правеше точно това, което трябва.
Следващият път…
Светлината просветна!
Ръцете му бяха на пулта за управление.
Марк 32 се стрелна напред така бързо, че ускорението едва не го размаза на гърба на седалката.
От „Плен“ пробляснаха оръдия.
Огнени топки от оранжеви пламъци близнаха Марк 32.
Плъзна се право през отвора.
Точно като влезе, Гленканън натисна всички бутони на оръдията.
Експлозията можеше да се сравни само с изригващо слънце!
Джони и Стормълонг я видяха от екрана на едно оръдие извън купата. Видяха как самолетът влезе в хангара с бълващи оръдия.
Но за взрива не бяха нужни никакви екрани. Внезапният блясък огря смрачаващия се ден на петдесет мили. Бе болезнено за очите.
От празнотата над Земята не долетя никакъв звук. Но случилото се не бе неподвижно.
Гигантският самолетоносач започна да пада. Пламтяща дъга се описа на небосклона, отначало бавно, много бавно, но постепенно набра скорост.
След това навлезе в атмосферата и започна да гори още по-силно. Падаше надолу в небето, все по-бързо, все по-наблизо.
— Боже мой! — каза Стормълонг. — Ще падне в езерото!
Все по-бързо, все по-надолу, като огромна комета, обагрила небето.
Падаше под ъгъл.
Стормълонг бе напрегнал мускули, сякаш със силата на волята си можеше да отклони кораба от язовира към околните хълмове.
Приближаваше, ярка пламтяща развалина, движеща се с огромна скорост.
Цопна в езерото на пет мили от язовира.
Въздухът се нажежи от топлина. Чу се страховит гръм от удара.
Потоци вода се вдигнаха на хиляда стъпки във въздуха.
Водната повърхност се освети от взрива на неизбухналата до този момент част от гориво и муниции.
Към брега се втурнаха огромни вълни.
Изоставеното китайско село бе пометено без да остане и следа от съществуването му.
Взривната вълна удари задната част на язовира.
Водната вълна заля постройката, понесе останките й и полетя като могъщ водопад към предната част на язовира.
Земята потрепери.
Всички стояха, затаили дъх и вперили погледи към язовира. Дали целият няма да бъде отнесен?
Вълните утихнаха. Язовирът още беше на мястото си. Но оттам долиташе непознат звук.
Светлините продължаваха да светят. Генераторите работеха.
Залитайки, от електростанцията излязоха дежурните пазачи.
От изтичането на резервите вода, реката се бе препълнила и заливаше брегове, островчета, отнасяйки всичко със себе си.
От купола се втурнаха инженери.
Повечето от машините, оставени в близост до езерото, бяха пометени. Опитваха се да намерят летяща платформа.
Намериха една, наполовина потънала в брега. Освободиха я, изчистиха калта и полетяха.
Инженерите и един машинен оператор се понесоха над язовира.
Джони и Стормълонг застанаха до един самолет, готови да се притекат на помощ на инженерите. Гласовете им, на китайски, долитаха от едно миньорско радио.
Отгоре над купола атмосферният щит на ниво три все още цвърчеше от топлина. Часовоите влязоха в електроцентралата и намалиха атмосферния кабел до ниво едно.
Макар че язовирът бе дълъг сто и двайсет мили, нивото му видимо бе паднало.
Джони и Стормълонг се готвеха да излетят да видят какво са открили инженерите, но те се върнаха. Приземиха се и докладваха на Чонг-уон. От говора им личеше, че са развълнувани и притеснени. Джони отиде да види какво става.
— Казват, че язовирът не се е скъсал — преведе Чонг-уон. — Ставилата са счупени в цялата горна част, отнесени са част от бетонния мост за охраната и перилата. Но това не е нищо. Никъде не са открили пропуквания. Все пак в горния край на подпората на язовира, ей там от другата му страна, брегът явно се е разхлабил и изтича вода. Казват, че водата бързо предизвиква ерозия и може да стане по-страшно. Нивото на водата може дори да спадне толкова, че да не позволява на турбините да работят.
— С колко часа разполагаме? — попита Джони.
Чонг-уон ги попита. Можеха само да предполагат. Може би четири, пет. Ще направят всичко възможно да спрат водата и да запушат пробойната. Нямало достатъчно цимент. Целият далечен край на язовира изглежда се бе откъснал от брега. Бързали са да се върнат, за да започнат веднага работа.
От тунела изскочи Ангъс и запъхтян затича към Джони.
— Можем да започнем телепортирането! Стрелбата спря.
— Да, спря — каза Стормълонг, ужасен от саможертвата на Гленканън. — Но за колко ли?
— Поне ни даде време за телепортиране — тъжно каза Джони.
Малкият сив човек не тръгна с корабите, които поеха към Сингапур. Инструктира своя капитан да не се появява на пътя на военни кораби, тъй като те не винаги действаха обмислено и често ставаха нещастни случаи, да не говорим за зле премерени изстрели. И тъй, те се появиха по-късно на сцената и битката беше започнала.
Никак не бе трудно да се определи местонахождението на мината — мястото бе опасано със защитни кабели, оръдията се издигаха и фиксираха мишена след мишена. Беше доста далеч на север от древния разрушен град, а точно над мината в северна посока имаше язовир с водноелектрическа централа. Стрелбата бе интензивна и пречеше на инфралъчите му. В момента не можеше да огледа отблизо с какво разполагаха долу.
Малкият сив човек не се смяташе за военен експерт и трябваше да проверява в справочници неща, които за един военен специалист бяха познати и ясни. Интересуваше го максималната и минималната височина, от която ще може да наблюдава, без опасност за кораба, а за целта трябваше да определи обхватите на оръдията. Отне му доста време и усилия, но най-накрая се справи. „Локален периметър на отбрана, компютъризиран противовъздушен кораб, защитно лъчево оръдие за атмосферна/неатмосферна преденотация на бомби; честота на стрелбата — 15 000 изстрела в минута, максимален обхват — 175 000 стъпки, минимална граница на сигурност — 2 000 мили; два екипажа; дула и щитове, произведени от Оръжейница Тамбърт, Предичъм; компютри — от Междугалактически Оръжия, Психло; цена — 4 269 кредита от платформата на Предичъм.“ Гледай, гледай какви евтини оръдия. Но това беше Междугалактическата Минна: „Печалба — винаги и във всички случаи печалба.“ Нищо чудно, че имаха неприятности! Нормално би било да се очаква да разполагат с орбитални оръдия.
Значи беше безопасно да останат на две хиляди мили, стига да не попаднат на пътя на изстрелваните самолети от неатмосферните бойни кораби, които бяха на височина триста и петдесет мили. Предаде информацията на своя капитан и след това помоли комуникатора да фокусира инфралъчите върху обект, който приличаше на платформа за телепортиране, защитена от атмосферен купол.
Видя я още с пристигането си и го обхвана надежда. Беше пулт за управление! Точно до платформата! Дори около него имаше няколко човека, заети с нещо.
Съсредоточено наблюдаваше екраните за следа от телепортация. Продължи доста дълго, но нищо. Чудеше се дали военните от корабите не са забелязали липсата на следа. Може би не знаеха, че съществува такава издайническа следа. Може би екраните им бяха различни. Но по-вероятно бе да не са забелязали такава следа, защото през цялото време стреляха, а не може едновременно да стреляш…
Малкият сив човек въздъхна. Не беше детектив и не бе забелязал досега такова красноречиво доказателство. Онези мъже долу нямаше как да използват устройството за телепортиране. Самите те имаха самолети във въздуха. А било то самолети или изстрели, и в двата случая телепортацията бе невъзможна. Устройството се взривява от изкривявания.
Военните бяха прехвърлили вниманието си върху язовира и се опитваха да пускат бомби над него, за да прекъснат захранването на мината. Така оставиха на мира мината и малкият сив човек отново се съсредоточи върху пулта.
Провери какви са минералните следи, които оставяше.
Въглерод!
Това обясняваше нещата. Онзи пулт долу бе изгорял.
Толкова разочароващо!
Оттегли се и започна да наблюдава. Обединените сили нямаха много късмет с язовира заради атмосферния щит, който го заобикаляше и се бяха прехвърлили да обстрелват самолетите за противовъздушна отбрана. Водеше се разгорещена битка и той видя как два бойни самолета на джамбичуите избухнаха в пламъци.
Нареди да се оттеглят с кораба още по-високо. Долу на юг обединените сили започнаха да бомбардират древите руини на Сингапур. Разрази се пожар. След това още един. Чудеше се на военните им мозъци как може да бомбардират незащитен град без никакво стратегическо значение, но за сметка на това може би пълен с ценна за тях плячка. Но това им беше маниерът на действие.
Пак страдаше от лошо храносмилане. Ужасни времена. Отникъде никаква надежда.
Знаеше, че в северния континент, който хората някога са наричали „Русия“, има военна база и нареди да тръгнат натам.
Един от атакуващите бойни кораби на обединените сили изстрелваше самолети в посока на тази база. Служеха за превозване на войскови части. Малкият сив човек видя как пред базата се струпват около петстотин ховини. Започнаха да се придвижват напред, защитени от огнени щитове. Изглежда базата не бе защитена. Никой не отвърна с огън на настъпващата войска. Приближаваха се все повече до базата. На няколко места избухна огън. След това се насочиха нагоре по един хълм, където изглежда имаше вход към подземна база. Вече се намираха на стотина ярда от него, бълвайки яростен огън.
Изведнъж земята под атакуващата сила изригна.
Мини! Целият терен бе миниран.
От базата проблеснаха огнестрелни оръдия надолу към хълма. Атакуващите бързо се оттеглиха зад селото. Офицерите крещяха и прегрупираха силите си. Но по земята около базата се търкаляха стотина ранени или мъртви.
Нападателите отново се подредиха и тръгнаха напред.
От вратите на хангарите на базата излетяха самолети и обстрелваха ниско над земята атакуващите сили.
Малкият сив човек не бе забелязал никакви следи на екраните си. Не че се надяваше, при цялата тази стрелба.
Тъй като не бе много далеч от орбиталния курс, който следваше, малкият сив човек нареди на капитана си да мине над американската база на височина четиристотин мили.
Докато стигнат, реши да подремне. Металическо позвъняване сигнализира, че са над базата и той се обърна към екраните си.
Над развалините от мината бе напълно спокойно. Изоставените платформи и помпи продължаваха да си стоят край реката. Каква пустош и мъртвило! Куполът, под който бе скрит пулта, бе все още окачен за крана, но килнат настрани.
Градът на север продължаваше да гори.
Уредът му за минерални следи регистрира радиация в целия район.
Нареди на своя капитан да промени орбитата в посока на Шотландия. Мислеше си дали да не спре и да види какво става със старицата. Може би се е завърнала. Но в този момент долу на хризонта детекторите му засякоха топлина, а след това ясно видяха боен кораб на дрокините. Погледна в картите си. Не бяха много точни, тъй като всъщност представляваха откъснати страници от учебник, но лесно идентифицира града. Беше „Единбург“. И той гореше.
По радиото се чуваше пукот и комуникаторът го настрои. Звукът ги проглуши. Част от него бе говор на дрокински, но малкият сив човек не разбираше езика им, макар че контролираха двайсет планети. Езикът им звучеше някак истерично. Можеше да използва вокодера, тъй като разполагаше с езиковите им вериги, но бе сигурен, че ще чуе само команди към пилоти. Другият език го бе чувал доста често напоследък. Беше плавен, медитативен език. Беше се опитвал да го разгадае с честотна декодираща таблица, но не се получи нищо.
Както и да е, нямаше смисъл да се опитва да го разбере. Фактите бяха достатъчно красноречиви. Водеше се тежка въздушна битка.
Погледна през люка. Над града имаше голям нос. Оттам бълваше противовъздушен огън. Скалата бе обградена от море от пламъци, тъй като целият град гореше.
Един дрокински бомбардировач избухна във въздуха и горящите му зелени останки се вляха в оранжевите пламъци.
И тук бе невъзможно да се очакват следи от телепортация. В това бе абсолютно убеден.
Почувства се много потиснат, дори тъжен. Чудеше се на себе си. Дали заради напрежението през последната година у него се бяха породили емоции? Невъзможно! И все пак старицата от северна Шотландия и най-вече изчезването й бяха породили у него чувства. Сега също бе напрегнат и се притесняваше да не би тя да е там долу в горящото море.
Всичко това съвсем не беше в стила му. Съвсем непрофесионално.
Реши малко да поспи, за да разсъждава по-трезво и да не му е толкова замъглено съзнанието. Без съмнение, ужасна година.
Какъв беше този преплетен танц на земните самолети? Ама разбира се, колко глупаво от негова страна! Не беше военен тактик, но трябваше да се сети много по-рано. Групата, стрелнала се към Сингапур, тъкмо тя беше примамката. Изгорелият пулт е бил само стръв.
Отиде в малкия си сив офис и много внимателно прегледа записа от „танца“ на самолетите, след това пресметна курса на истинската група с доста голяма точност. Да, при този курс трябваше да пристигнат при храма в южното полукълбо на планетата.
Даде заповеди на своя капитан и бързо се насочиха право към светлина 2Х.
Пристигна тъкмо навреме, за да наблюдава смъртта на „Плен“.
Това го стресна.
Не можеше да си представи как може да се случи подобно нещо. Боен самолетоносач от клас-Страховит! Да избухне в орбита!
Предпазливо нареждайки да се оттеглят, малкият сив човек стана свидетел на това как корабът се разпада и пада в язовира. Остана още малко пред екрана, за да види дали язовирът ще поддаде. Помисли си, че може би е повреден, но засега издържа. По речния канал се втурна огромно количество вода и заля бреговете. Но там долу нямаше нищо.
Фокусира екраните си към самия язовир. Да, беше повреден. От долната му лява страна изтичаше значително количество вода. Дупката изглеждаше голяма.
Битката е била тежка. Гората пламтеше. Аха, един ескадрон от самолети на „Плен“ се виждаше на хоризонта. Вероятно се надяваха да ги прибере някой толнепски кораб от района на Сингапур. Сигурно са били навън, когато „Плен“ се е взривил. Е, най-вероятно няма да оцелеят. Обхватът им беше далеч по-малък. Сигурно ще цопнат в морето.
Но най-добре е той да наблюдава този храм. Около него в момента нямаше самолети. Инфралъчите му не засичаха нищо освен религиозна музика. Тя заглушаваше всички гласове.
Напрегнато се вглеждаше в екраните си от разумно разстояние. Нямаше да му се наложи да чака дълго.
Телепортационна следа!
Да, да, да! Върна записа.
Надеждата се възроди.
След това почувства, че това е твърде хубаво, за да бъде истина. Беше му известно, че ако някой пулт попадне в чужди ръце, след първото телепортиране повече не сработва. След първия път не става за нищо.
Струваше му се, че минават цели векове.
Ето пак.
Проработи за втори път. Два пъти!
Обзе го радост. За момент отново се зачуди на себе си. Чувства? Безпокойство? А сега и радост? Колко непрофесионално! По-добре веднага да се захваща със спешната работа.
Как може да се свърже с тях?
Радиоканалът бе изпълнен от спокойната религиозна музика. Какво ли си говореха помежду си долу?
Грабна един вокодер. Превключи на предаване и постави вокодера пред микрофона. Но на какъв език? В банката на вокодера имаше няколко. Единият се казваше „френски“. Не, той беше напълно мъртъв. Другият — „немски“. Не, и този не бе чувал по каналите им. „Английски“. Ще започне с английски.
Каза нещо във вокодера и той произнесе: „Искам безопасна връзка по вашите линии. Корабът ми не е въоръжен. Можете да насочите оръжията си към него или към мен. Нямам враждебни намерения. Може да се окаже полезно и за двете страни, ако ми позволите да поговорим. Искам безопасна връзка по вашите линии. Корабът ми не е въоръжен. Можете да насочите оръжията си към него или към мен. Нямам враждебни намерения. Може да се окаже полезно и за двете страни, ако ми позволите да поговорим.“
Малкият сив човек зачака. Не смееше да диша. Ужасно много неща зависеха от отговора.