Следващите два дни бяха най-ужасните в живота на Джони — по-ужасни от клетката, бомбардировача и всичко останало.
Стормълонг се издигна в небето и буквално изчезна.
Не отговаряше по радиото, даже когато Джони ясно си каза името.
Офисът на банката в Люксембург бе отворен и отговаряше, но там имаше само някакво момиче, което не говореше на никой от езиците, които владееха тук в Кариба. Като че ли беше френски. Те ясно произнасяха „Макадам“ и тя разбираше за кого става дума, след това им обясняваше нещо, което те не разбираха.
Джони не можеше да напусне района. Пратениците непрекъснато сновяха насам-натам и продължаваха процеса си. Не му обръщаха особено внимание. Джони ядеше и спеше в контролния щаб и излизаше само в случай, че вождът Чонг-уон го извикаше за нещо спешно.
В интерес на истината, той почти нямаше с какво да се занимава, защото рядко се свързваха с него по радиото. Но дори да му поискаха нещо неотложно, нямаше как да им помогне, защото не разполагаше с ни един пилот, нямаше войска или други защитни сили. Всъщност той самият бе единствената отбрана на планетата. Тини много му помагаше, но все пак човек не можеше да стои буден безкрайно, та дори да е будистка монахиня.
Ангъс прекарваше част от времето си при устройството за телепортиране. Беше оставил жирокасата на една планина на Толнеп, за да разбере окончателната съдба на луната Азарт.
— Исках да разбера дали на Толнеп има земетресения — каза той на Джони. — Ако в една система се промени количеството маса, могат да се очакват и промени в гравитацията. Четох някъде, че ако нашата луна пропадне някъде в пространството или нещо такова, на Земята ще последват земетресения. Но Толнеп не разтресе нашата жирокаса.
Няколко часа по-късно Джони чу шума на мотор в купата и отиде да провери какво става. Ангъс бе включил един багер. Опитваше се да изкара огромен къс от падналия кораб през подземния изход. Беше от тази част, която бе паднала на брега. Вождът Чонг-уон остро реагира, защото драскаше паветата и трябваше след това да ги поправят.
Ангъс обясни, че искал да види дали онази бомба още действа.
— Гледай да не докараш нещо обратно тук! — каза Джони и се прибра, за да отговори на едно повикване.
На следващата сутрин Ангъс закусва с него и му разказа какво е направил.
— Пратих онова парче метал отвъд Азарт. Мислех, че ще падне през газа…
— Какъв газ? — прекъсна го Джони.
— О, ами Азарт като че ли сега е само газ — каза Ангъс. — Един огромен облак газ. Отначало всичко бе чернилка, но сега се изчисти. Хем се вижда, че е облак газ, хем можеш да виждаш през него. Ясно защо психлосите никога не са използвали тази бомба. Като миньори им е трябвал не газ, а метали!
— И какво стана с онова парче желязо?
— Мислех, че ще премине през газа и ще падне върху Толнеп. Но не стана така. Отначало започна да пада през газа, но като стигна средата на газовия облак, остана си там и не мръдна повече. Искаш ли да видиш снимка?
— Само недей да изстрелваш в онзи облак, за да не докараш нещо от онези вещества тук с обратния удар! — каза Джони.
— О, не се бепокой. Но вярвам, че след като веднъж онази бомба превърне всичко в газ, престава да действа. Няма върху какво да работи, а след като реакцията завърши, няма какво да я стартира отново. Металната следа показва, че са останали само газове от много нисък ред. Водород.
— Значи тази бомба стимулира деленето на атомите на по-тежките метали. Не съм специалист, но ми се струва, че току-що описа точно това.
— Както и да е — каза Ангъс, — мисълта ми е, че масата на луната засега не се е променила, що се отнася до гравитационното й влияние. В този студ изглежда газовете са се втечнили и луната сега представлява нещо като мехур с много по-голям диаметър. Мисля, че може да се прелети през нея.
— Страхотно — каза Джони. — Не го прави.
Ангъс изяде макароните си.
— Исках само да знаеш, че унищожаването на тази луна няма да промени таблицата с координатите. При промяна на масата могат да се изместят всички координати след известно време.
— А! — възкликна Джони. — Имаш право. Много умно, че си се сетил.
Ангъс също мислеше така.
Само че всички останали новини никак не бяха окуражаващи. Не че пристигаха лоши новини, просто нямаше никакви вести за съдбата на Криси и на хората в Шотландия, а също и на хората от селото им в Русия.
Бяха открили отвън пред базата вожда на клан Фергус, почти мъртъв. Прехвърлили го веднага в старата подземна болница в Абърдин. Нямаше много надежда.
Бяха пробили дупки през скалната маса, която блокираше тунелите и се надяваха въздушните маркучи да са стигнали предназначението си. Говореше се, че са чули гласове, но първо, в укритието нямаше миньорски предаватели и второ, заради шума на помпите и всичко останало, едва ли можеше да се чуе нещо през въздушните маркучи.
Целият град, заедно с Касъл Рок, бе обвит в пушеци.
Полагаха невероятни усилия да пробият отвор през срутените тунели. Работеха по двайсет и четири часа на ден.
Новините от руската база не бяха по-добри. Бяха потушили горящите въглища на повърхността, но мината гореше отвътре, изпод земята. Нямаха представа дали огънят е стигнал до нивото на подземната база. Масивните врати не можеха да се отворят дори с горелки, затова в момента прокарваха съвсем нов вход, който да ги заобиколи. Копаеха в твърда скала, а земята бе нажежена и продължаваше да гори отдолу. Вентилаторните шахти много обикаляха, освен това бяха здраво преградени със закален метал и филтри, тъй че не можеха да ги използват.
Отгоре на цялото напрежение, в Кариба първият малък сив човек, Драйс Глотън, бе изчезнал. Единственият им часовой-артилериец каза, че го е видял на зазоряване. Наредил от известно разстояние до кораба да сменят сигналните светлини и радиосигналите и отпътувал в небето ей тъй, изведнъж, без дори да успеят да проследят в коя посока. Сега светлините бяха угасени, просветваха само две червени светлини и радиофара казваше на всички кораби да не се приближават до района на конференцията.
Попитаха лорд Вораз, но той каза, че вероятно става въпрос за някои прерогативи на банковия бизнес на един директор на клон и сигурно е заминал по банкови дела, след което спокойно продължи да дъвче хапките между основните яденета, които готвачът постоянно му сервираше.
Но това, което хвърли в шок Джони през тези два дни, бе внезапната поява на капитан Рогодетер Сноул.
Конференцията го бе повикала като свидетел, но не предупредиха нито Джони, нито артилериста от противовъздушната отбрана.
Джони изведнъж чу лая на оръдието.
Притича лорд Дом, търкалящ се като втечнена медуза и изрева да спрат стрелбата.
Джони накара артилериста да спре. За щастие оръдието бе настроено на много голям обхват и Ангъс не бе използвал теленортационното устройство в момента. Но Рогодетер Сноул се размина на косъм с това да улучат кораба му, тъй като пропусна да поиска разрешение за кацане на малката совалка, с която бе изстрелян.
— Повикахме го като свидетел! — извика лорд Дом. — Не знаете ли, че в момента се провежда съдебен процес?
Процес или не, Джони сложи на колана си един Смит и Уесън с термични куршуми, натъпка ушите си с тампони и отиде лично да направлява кацането на самолета с помощта на ръчен предавател. Освен това трябваше да се погрижи толнепите да не забележат, че нямат никаква отбрана.
Джони потисна внезапния импулс да убие Роголетер на място и се ограничи само с това да му конфискува очния филтър. Провери дали няма резервен и лично го придружи до залата за конференции. Остави го там, но ги предупреди като свършат с него, да му се обадят в контролния щаб да го ескортира обратно, тъй като иначе толнепът ще бъде абсолютно сляп през цялото време, докато се навърта около Кариба.
След около пет часа наистина му се обадиха и той придружи Рогодетер Сноул обратно до совалката му. Но преди да му върне обратно филтъра, накара вожда Чонг-уон да намаже с черно водно мастило купола на совалката от вътрешната страна. Джони така и не разбра дали Сноул се е оплакал, че е трябвало да трие прозорчета, намазани с мастилото, за да намери кораба си в орбита. Той все още бе с тампони в ушите.
Джони върна филтъра на Рогодетер и от изражението на вторачения в него толнеп личеше, че е възкликнал:
— Ти!?
Затова Джони му каза:
— Да, аз. И за лично сбогом ще ти кажа, че ако видя още веднъж мутрата ти на повърхността на тази планета, никак няма да ти се хареса какво ще й се случи.
След това му затръшна врата.
След излитането на совалката, Джони си свали запушалките и разбра, че от десет минути насам артилериста го молеше за разрешение „по грешка“ да свали совалката на толнепа. Джони го разбираше. Искаше му се същото.
Още не бе чул и думица от Стормълонг. А с Люксембург не можеха да се разберат.
Никаква вест за Криси. Никаква вест за хората от селото му. Никаква вест за приятелите му.
Двата дни бяха кошмарни.
Разбра, че бездействието тежи много, много повече от задъхания живот, с който бе свикнал. Наближаваше точка, в която страховете му щяха да избухнат с всичка сила. Страховете за близките хора и за родната планета, която от толкова време се бореше да спаси.
Никак не му олекна в осем часа същата вечер от предложението, което получи от лорд Вораз — срещу заплата от петдесет хиляди кредита годишно да се премести в системата Гредидс и до края на живота си да прави пултове за телепортационно управление за банката. Джони бързо се отдалечи, за да не направи нещо неразумно.
Ужасни два дни!
Следващият ден нещата започнаха да се променят.
Джони прекара нощта в контролни щаб, проснат върху една маса. Така го завари лорд Дом, който дойде да го събуди.
— След два часа ще бъдат прочетени и подложени на гласуване доказателствата, събрани по делото — каза той.
— Аз не съм член на правителството — каза Джони.
— Знаем. Но ти си лично замесен и трябва да присъстваш. Ще бъдат обявени и репарациите. Тъй че, бъди там!
А, репарации. Внезапен повей на надежда. Дали ще са достатъчно, за да покрият дълга им към банката? Или поне да стигнат за първата вноска или нещо такова?
Тини бе спала криво-ляво на стола цяла нощ. Имаше малко трафик и затова Джони помоли Чонг-уон да го смени и отиде да се преоблече.
Господин Цунг носеше малка кръгла шапчица от черен сатен със синьо копче на върха. Откак си бе възвърнал ранга, постояно бе ухилен. Поклони се и вкара с една минна количка с колелца вана, след което се погрижи за всичко необходимо Джони да бъде добре облечен и нахранен.
След това вдигна мъничка кутийка, окачена на копринена лента и си я окачи на врата. Джони подскочи, като чу от нея да излиза монотонен електронен глас, който говори на английски.
В отговор на въпросително вдигнатите вежди на Джони господин Цунг обясни, че това е подарък от малкия сив човек, Драйс Глотън. Дал му я преди да тръгне на пътешествието си. Подарък за откриването на банкова сметка! Дъщерята на господин Цунг рисувала тигри и птици върху собственоръчно направена оризова хартия и ги продавала на пратениците за петдесет кредита всяка. Лордовете казали, че това е „примитивно“ изкуство и се събирало от колекционери. А синът му рисувал дракони върху кръгли метални платки с помощта на молекулярни спрейове и ги продавал двойно по скъпо — за сто кредита. Като добър баща, макар че презирал търговците и търговската класа, той се погрижил за спестяванията на децата си.
Господин Цунг обасни, че Негово Превъзходителство намерил в библиотеката на кораба си езикът „дворцов мандарински китайски“, направил микро-копие и — виждаш ли това малко ключе? В горна позиция е от мандарински на английски, в средна позиция — от мандарински на психлоски, а в долна позиция — от английски на психлоски. Не е ли смешно как произнася китайските тонове, като превежда от английски?
Но това не е всичко. Има и вокочетец. Виждаш ли малката светлинка в края? Като я прокараш по мандарински йероглифи, прочита ги високо на английски или психлоски. Освен това чете английски и психлоски и ги превежда на мандарински. Тъй че, сега вече няма да прави грешки заради лош превод.
Захранва се от температурата на тялото и не й трябват батерии. Сега вече може да говори директно с Джони! Естествено. Ще продължава да учи езика, тъй като не иска да звучи толкова монотонно. Но кажи, не е ли прекрасен човек този Драйс Глотън!
Джони се радваше, че господин Цунг вече може да му говори без помощта на Координатор. Но все пак не му бе приятно отвсякъде да се чувства заобиколен от Галактическата банка.
Господин Цунг веднага се възползва от новата придобивка.
— Разбрах, че отиваш да чуеш присъдата и по някакъв начин ти също си въвлечен. Сега, тъй като не знаеш дали ще бъдеш обявен за виновен или не, просто си стой с почтителен вид и слушай. Ако те попитат нещо, само се покланяй, без да отговаряш. Просто се покланяй. Така си приготвяш почвата да поискаш нов процес.
Съветът бе добър, но не помогна на Джони да успокои нервите си.
Вождът Чонг-уон каза, че по радиото няма никакви обаждания. Не, няма новини от Стормълонг, нито от Единбург, нито от Русия.
Всички лордове се бяха събрали. Бяха променили подредбата на залата. На платформата бе поставена висока маса, на която седеше лорд Фаудджопан. Останалите лордове бяха наредени в правилни редици с лице към платформата. От едната страна на стаята бяха наредени столове в редица. Шлейм лежеше върху миньорска количка, целия увит във вериги. Само лицето му се показваше отгоре. Количката стоеше между масата и публиката.
Лорд Дом посочи, че Джони трябва да седне на един от столовете до стената, където седеше и лорд Вораз. Очевидно беше, че не го считат като част от техните приготовления. Лордовете дори не го погледнаха. Но поне не беше в количка като Шлейм.
— Вече са обсъдили всичко — пошепна лорд Вораз на Джони. — Но трябва да гласуват за всяко доказателство поотделно. Това по-скоро е споразумение, отколкото процес. Изненадан съм, че пратеникът на Земята не е тук. Но до подписването могат да процедират и без него.
Лорд Фаулджопан даде знак на лорд Браул за започване на заседанието.
— Вече имаме постигнато съгласие относно дефиницията на думата „пират“ така, както ще влезе в новите споразумения — каза Фаулджопан. — Все пак трябва да ви обърна внимание върху факта, че новата дефиниция не може да бъде прилагана към сегашните доказателства, тъй като е приета след инцидента, предизвикал този процес. Съгласни ли сте с това, уважаеми лордове?
Дадоха знак, че са съгласни.
— Следователно — продължи Фаулджопан, — този процес се основава на вече съществуващи доказателства и клаузи. Свидетелските показания на капитан Рогодетер Сноул бяха изслушани и точно отразени в документацията по делото. Той е имал заповед да не зачете неприкосновеността на зоната на конференцията, получена от толнепския тогавашен пратеник Шлейм. Вярвам, че желанието на конференцията е да зачете свидетелските показания и доказателства, дадени от гореспоменатия Сноул, особено в светлината на факта, че той се е чувствал задължен да защити толнепския пратеник. Това оневинява Сноул. Кой е за?
Всички лордове гласуваха.
— Следователно — каза Фаулджопан, — конференцията установява, че гореспоменатият толнепскн пратеник, наречен лорд Шлейм, напълно умишлено и злонамерено е заповядал на своите военни сили да нападнат зоната на конференцията. Съгласни ли сте с тази формулировка?
Всички до един гласуваха и Шлейм изсъска и плю от веригите си.
— По-нататък на базата на свидетелски показания и доказателства установихме, че толнепският пратеник наистина е целял да парализира, застреля и нарани по някакъв друг начин други пратеници, ангажирани в своите законни и почтени задължения в противовес с изброените тук членове, които няма да прочета, тъй като ще ни отнемат много време. Съгласни ли са пратениците?
Бяха напълно съгласни и Шлейм отово изсъска и се изплю.
— Следователно — продължи Фаулджопан, — тази конференция, законно събрана по силата на междупланетни споразумения, решава, че от този ден нататък в продължение на сто години толнепите ще бъдат смятани за нация извън закона! Кой е за?
Всички гласуваха за с лица, които изразяваха твърдост и решителност.
— Всички споразумения и договори с планетата и нацията на толнепите от този момент нататък престават да бъдат в сила — каза Фаулджопан. — Кой е за?
Отново единодушие.
— Всички посолства, легации и консулства на толнепската планета и нация ще бъдат затворени и дипломатите им — изгонени за период от сто години. Дипломатическите им функции по незначителни проблеми ще бъдат изпълнявани от ховинските посолства, легации и консулства срещу обичайните такси. Съгласни ли сте?
Съгласни са.
— Тъй като конференцията гарантира личната безопасност на Шлейм и завръщането му невредим на планетата, конференцията решава да върне въпросния пратеник гол и окован във вериги на пазара за роби в град Крид, Толнеп, като израз на това, че въпросният е изпаднал в немилост от конференцията. Това ли е вашата воля?
Това беше тяхната воля. Шлейм съскаше и плюеше. Джони се чудеше кога ще стигнат до въпроса за „репарациите“. Надеждата бе слаба, но все пак съществуваше.
Фаулджопан продължи:
— Понеже толнепите са имали най-много кораби и техният офицер, според свидетелството на самия Шлейм пред тази конференция по-рано, е най-старши командващ офицер на обединената сила, конференцията намира, че останалите воюващи нации, които са участвали в обединената сила, не се смятат за виновни в престъплението като нации. Но тъй като присъствието на силите им продължава да заплашва небето над тази конференция, оправдаването зависи от две условия: първо, да принудят толнепската флота да остави на определено от военния командир на Земята място всички взети пленници невредими. Второ, те също да оставят пленените от тях, невредими, на същото или подобно място. Трето, да ескортират, ако е необходимо с военна сила, толнепската флотилия обратно до Толнеп. Четвърто, да насочат толнепската флотилия да кацне на повърхността на Толнеп, откъдето, както е известно на конференцията, тя не може повече да излети. И пето, да се върнат след това по родните си планети. Силите, визирани в тази точка, принадлежат на болбодите, ховините, хокнерите, джамбичуите и дрокините и всички други нации извън тази система, които са участвали в нападението.
Последва дискусия трябва ли да гласуват пратениците, представители на воюващите, или трябва да се въздържат.
— Предлагам — прошепна лорд Вораз на Джони — ти да определиш място за връщане на пленниците, тъй като липсват упълномощените органи.
— Да, но те не казват какво трябва да направим ние с техните пленници? — отвърна Джони.
— Това не е мирен договор — каза Вораз. — Отнася се за обиди, нанесени на конференцията. Ами… ще отворя въпрос за пленниците на Земята. Това са все планетарни въпроси, както виждаш. За затворниците, които сте пленили горе от флотилията, ще стане въпрос само ако се изготвя мирен договор. Освен това се съмнявам, че ще си ги приберат обратно поради възможна зараза. Кой знае, може да са се водили дори биологически войни. Вие няма от какво да се притеснявате, тъй като в точката е включено „невредими“.
Значи планетарни въпроси, помисли си Джони. Интересуваш се само от стойността на имуществото, което се опитваш да си възвърнеш. Но не го каза. Радваше се, че ще им върнат пленниците, ако има такива.
Най-накрая решиха пратениците на воюващите нации да гласуват, тъй като така ще изглежда по-добре в протоколите. Всички гласуваха единодушно „за“.
— Според законите на конференцията — каза Фаулджопан — трябва да се спомене и за насилието, упражнено спрямо тогавашния лорд Шлейм.
Лорд Вораз докосна коляното на Джони.
— Става въпрос за теб.
— Човек, известен като Джони Гудбой Тайлър, бе забелязан да хвърля по въпросния лорд Шлейм пръчка или скиптър и да го удря. Конференцията желае да го оневини. Всички ли са съгласни?
Гласуваха „за“ и Шлейм яростно се изплю.
— А сега идва приятната част — прошепна лорд Вораз.
— В съответствие с член 103 — каза Фаулджопан, — която покрива възнагражденията при случаи на спасяване и защитаване живота на членове на конференцията, споменатия Джони Гудбой Тайлър се награждава с ордена на Червения Пояс за това, че предугади намеренията на Шлейм и го обезоръжи, тъй че нападението му не постигна целите си. Съгласна ли е конференцията?
Някои изръкопляскаха. Чуха се коментари.
Лорд Вораз обясни на Джони:
— Императрицата на Шатовария Беаз учреди този орден преди осемдесет и три хиляди, двеста шейсет и осем години, когато един служител спасил живота на любовника й по време на една конференция. Някой го нападнал, но служителят го спасил. Бил леко ранен с нож — оттам и името на ордена — „Червения Пояс“. — Извади от джоба си малка книжка, която веднага се уголеми и провери нещо. — Този орден ти отрежда титлата „лорд“ и пенсия от две хиляди кредита годишно. Фондът се управлява от нашата банка. Трябва да си отбележа.
Все още се чуваха ръкопляскания и лорд Браул даде знак на Джони да стане и да се поклони. Джони горчиво си помисли, че ще окачи пояса на Уиндсплитър. Не му трябваха почестите им. Седна. Много се бавеха с тези репарации. А, дойде моментът!
Фаулджопан разгърна дълъг свитък хартия, изписан с цифри.
— Освен това конференцията смята, че достойнството на пратениците и техните планети е наранено от планираната атака от лорд Шлейм. Конференцията налага като глоба и репарации сумата един трилион галактически кредита, която трябва да бъде изплатена от Толнеп.
Фаулджопан продължи:
— Пратениците, които са имали кораби в небето по време на инцидента, не получават своята част от обезщетението, тъй като съзнателно или не са участвали в конспирацията. Сумата, както вече събранието реши в предварителни дискусии, ще бъде разпределена между пратениците на базата на числеността на населението, което те представляват. — След което изчете цифрите. — Всички ли са съгласни?
Поправиха едно-две изчисления.
— А Земя не получава почти нищо! — възмутено прошепна Джони на лорд Вораз.
— Някои от пратениците представят населения от стотици билиони — каза лорд Вораз. — Шатобрианците имат почти трийсет и девет трилиона същества на седемстотинте си планети. А вие какво имате? Трийсет и три хиляди.
Пратениците приеха поправките в цифрите. Джони затаи дъх. Ще има ли обезщетение за вредите, нанесени на Земята?
— Всички финансови операции се извършват от Галактическата банка — каза Фаулджопан.
Не поиска съгласие от лорд Вораз, той просто кимна.
— С това решенията на конференцията се изчерпват — каза Фаулджопан. — Конференцията желае всички решения да се оформят в писмен вид, за да могат да се подпишат от пратениците.
Джони настоятелно заговори на лорд Вораз.
— Чакай. Нали сами казаха колко градове са изгорили? Нанесли са ни много щети.
— Опитах се да включа и тях, но това само ще увеличи цената на собствеността. Не забравяй, че това не е мирна конференция. Това е съдебен процес и споразумение за нанесени обиди на конференцията.
Никакви репарации за Земята? Джони се бореше с напиращото желание да скочи и да протестира. Ако сър Робърт и Макадам бяха тук…
— Глобата от един трилион кредита е огромна — каза лорд Вораз. — Ще съсипе икономиката на Толнеп. Даже Земята да бъде възнаградена с обещетения за изгорените фалове, Толнеп няма да може да плати нищо след тази сума. Трябва да се радвате. Отървахте се от всички нападатели.
И от всички надежди да оспорят документа за право на собственост над Земята, помисли си Джони. Сега бяха в ръцете на банката, тъй като нямаха пари да платят.
В този момент Фаулджопан се нахвърли върху Джони.
— Вашият пратеник не присъства на заседанието! Това е голямо нарушение. Не може да отмени и промени решенията, но ако пратеникът ви не дойде на подписването, те няма да бъдат валидни. Войната незабавно ще бъде възобновена. Тъй че, най-добре посъветвай правителството ви веднага да го прати тук. Документите ще бъдат готови за подпис утре следобяд. Ще се погрижиш ли да дойде?
— Аз не съм представител на… — започна Джони.
— Имаш влияние — каза Фаулджопан. — Използвай го! Искаме да свършим и да си идем по домовете.
— Най-добре направи както казва — прошепна лорд Вораз.
Джони вдигна очи, за да види Драйс Глотън, застанал на вратата. Беше се върнал!
Излизайки, Джони чу как Драйс попита лорд Вораз:
— Ще се върне ли представителят на Земята?
Вораз посочи към Джони.
— Ще го доведеш ли? — попита Драйс Глотън.
Джони каза, че ще опита, а Драйс и Вораз се спогледаха и се ухилиха.
Толкова бе обезсърчен заради това, че Земята не получи обезщетения, че не им обърна никакво внимание.
На няколко стъпки от залата за конференции Джони усети как кръвта се надига в главата му.
Война! Стига само някой от тези лордове или правителствата им да произнесе тази дума и флотилиите им веднага се вдигат да направят на пух и прах земята на някой.
И като я разпартушинят, отлитат си просто ей така, без изобщо да ги е грижа какво са направили с домовете и живота на хората, даже могат да се върнат да повилнеят още малко!
Джони се разходи из лагера. Беше топъл следобед и вентилаторите на изхода създаваха лек и приятен бриз.
Малките деца лежаха в окопите за оръдията, облечени в оскъдни дрехи. Проследиха го с очи. Кучетата лайваха един-два пъти от каишките си и после махаха опашки за поздрав. По-големите деца бяха нахранили малките и сега седяха с кръстосани крака и ядяха от купички. Като мина край тях, засмяха му се и кимнаха.
Джони си помисли откъде накъде тези деца няма да имат шанс? Защо да нямат щастливо и спокойно бъдеще?
Война! Какво право имаха студени, безсърдечни раси да убиват и рушат, да смазват и пречупват по-слабите и по-безпомощните?
Както и да се наричаше това — „национална политика“, „държавна необходимост“ — оставаше си пълна лудост.
Психло! Какво право бе имала Психло да напада планетата им? Нима не са могли да купят каквото им е трябвало? Защо не са дошли да кажат: „Имаме нужда от метал. Предлагаме ви да го разменим с тази и тази технологии.“ Не, по-изгодно им е било да убиват и грабят.
Спомни си за времето преди за пръв път да забележат посетителите, когато се бяха почувствали свободни от жестоките потисници и тирани. Хората работеха с желание, бяха щастливи. А след това посетителите. Заедно с тях и банката.
Може би организация наистина е необходима. Но това на никой не даваше право да създава правителства от безчовечни, бездушни зверове!
Сети се за Браун Лимпър и за идиотщините, които вършеше „в името на държавата“. И все пак, той бе направо разумен в сравнение с тези лордове тук.
Джони погледна децата. И взе твърдо решение. Каквото и да се случи, няма да има повече война. Никъде.
Толкова бе погълнат от мислите си, че вождът Чонг-уон трябваше да му разтърси ръката, за да привлече вниманието му.
Вождът подскачаше около Джони, махаше му и накрая буквално го натика в контролния щаб.
Лицето на Тини грееше от радост. От слушалките й се чуваше реч на пали. Каза нещо в микрофона си и се обърна към Джони.
— Обажда се шотландският офицер, който ръководи спасителните операции в Русия — каза Тини. — Забелязали някакъв зелен пушек да излиза от една вентилаторна тръба. Някой отвътре свалил укреплението на вентилационните изходи. Докарали са кранове и въжета и вече измъкват хора!
Буквално всяка минута пристигаха нови сведения. Тини пак се обърна към Джони:
— Полковник Иван! За тебе е. Казва: „Кажи на маршал Джони, че храбрите червеноармейци отново са под негово разпореждане!“
Джони искаше да му каже нещо. Трудно намираше думи. Но Тини каза:
— Има още едно обаждане за Джони. Иска да чуе гласа ти.
Подаде му микрофона.
Без да спазва никакви мерки за безопасност, гласът каза:
— Джони? Аз съм Том Смили Таунсън!
Джони не можа да каже ни дума.
— Джони, хората от селото са живи и здрави. Всички сме добре, Джони. Джони, чуваш ли ме?
— Слава богу! — с усилия произнесе Джони. — Кажи им, Том. Кажи им на всички. Слава богу!
Той седна на един стол и заплака. Досега не бе съзнавал колко се бе притеснявал за тях. Бе потискал тревогата с желязна воля, за да може да работи.
Продължаваха да пристигат съобщения и след малко Джони се зае за работа. Питаха къде да отидат, а той на свой ред им съобщи радостната вест, че врагът се е оттеглил и няма да се върне. Веднага на фона на гласа на комуникатора се чуха радостните им викове.
Имаха пет ранени пилота и много случаи на изгаряния. Искаха помощ от Шотландия. Джони разбра, че старата подземна болница в Абърдин е подготвена да приема ранени и нареди тежко ранените да се закарат там със самолети. Изпрати една от сестрите от Абърдин в Ташкент, за да се погрижи за по-леко ранените.
Работата така го увлече, че съвсем забрави за сър Робърт, докато Драйс Глотън не изпрати Чонг-уон да му напомни.
Освен това, Джони съзнателно бе отлагал повикването на сър Робърт. Още не бяха успели в Касъл Рок и знаеше, че сър Робърт няма да иска да замине. Дори си мислеше дали не може да убеди лорд Фаулджопан да отложи подписването с един ден.
Все пак се обади и се зае да организира всички затворници да бъдат свалени при замъка Балморъл на около петдесет мили западно от Абърдин. Лесно се откриваше от въздуха, тъй като имаше три ясно открояващи се планински върхове, река, а и самият замък бе внушителна развалина. До Абърдин имаше добре запазен път, но Тор каза, че може да вземе пленниците с боен самолет и да ги откара в болницата в Абърдин, ако имат нужда от спешна помощ. Джони ги предупреди да бъдат предпазливи. След това отиде да потърси ховинския пратеник, който сега осъществяваше връзката с толнепската флотилия. Даде му следа на карта, която да предаде на ховинския командир. Казаха, че могат да предадат пленниците още същия следобед, без да изчакват официалното подписване на документите. Никой не знаеше колко затворници има, но щяха да ги свалят с различни совалки. Джони повери работата на тях и на Тор от Шотландия.
Докато се обаждаше в Шотландия, остана с впечатлението, че там цари пълен хаос и това още повече го спря да не се свързва със сър Робърт.
Драйс Глотън изпрати за втори път Чонг-уон. Боже, как горяха от нетърпение тези малки сиви хора да докарат тук сър Робърт!
Най-накрая успя да накара комуникаторите в Шотландия да го издирят. Когато чу гласа му по радиото, всичките му опасения напълно се оправдаха.
Сър Робърт направо се нахвърли срещу Джони и гневът му пролича дори от превода на комуникаторите.
Известно ли му е на Джони, че в подземните скривалища на Касъл Рок има две хиляди и сто човека, ако все още са живи? И че всички възможни входове са затрупани от тежките бомбардировки? На доста места са спуснали атмосферни маркучи, но я се опитай да влезеш във връзка по тях! Стените на замъка са толкова нестабилни, че при всеки опит да работят с пробивни машини, върху главите им се посипват камъни.
Да, Дуайт е там! Да, взел е подпори за тунели от Корнуол и е опитал да ги вкара. Нима Джони си мисли, че стоят със скръстени ръце?
Какво му е на него, седи си с онези тра-ла-ла лордове и си пие чай! Пий си чая, но остави хората да си вършат работата…
И така, на Джони му трябваше цял час, за да накара сър Робърт да проумее, че без неговия подпис въпросът с посетителите няма да приключи.
Най-накрая, с хиляди проклятия, че комуникаторите не можеха да преведат всичко на пали, сър Робърт обеща, че ще осводи някой пилот и ще долети тук.
Джони се облегна на седалката, напълно изтощен. Не обичаше да спори със сър Робърт. И напълно го разбираше. Неговата леля Елън също бе някъде долу в затрупаните скривалища. И Криси! Много усилия на волята му трябваха, за да остане тук, когато с всяка поричка на тялото му се искаше да е там и да копае с голи ръце, ако трябва.
Двамата малки сиви хора останаха много доволни, когато Чонг-уон им каза, че сър Робърт пристига.
На нощното небе от север се появи самолет, долетял много преди звука си. Отначало приличаше на звезда, след това се спусна над Кариба.
Артилеристът се обади по радиото: приятелски самолет. Иска разрешение за кацане.
Джони излезе да наблюдава приземяването. Вратата се отвори и някой изскочи. В тъмнината лицето му се виждаше само като размазано бяло петно. Джони се приближи — бинтове. Цялото лице бе превързано с бинтове!
Един пръст посочи към брадата на Джони.
— Съвсем същата!
Данълдин!
Щастливо се прегърнаха. След това Данълдин леко бутна Джони назад, за да го огледа.
— Съвсем същата! Някой ти я е отрязал наполовина. Моята пък изгоря. Запиши ми час при твоя бръснар.
— Какво, свалиха ли те? — попита Джони.
Притеснено погледна бинтовете му.
— Хайде сега, момче, не ме обиждай! — каза Данълдин. — Кой болбод, хокнер или дрокин може да свали аса на асовете? Не, Джони, помагах да потушат огъня. Не е чак толкова зле, но нали знаеш доктор Алън. Не се успокоява, докато не те повие целия като новородено бебе.
— Как е там?
— Лошо. Потушихме огъня, но с повече не можем да се похвалим. Дуайт и Тор се опитват да отворят проходи, но скалата се руши. Има надежда. А, върнал ли се е онзи малък сив човек. Това там е неговия кораб, нали?
— В Единбург ли е бил?
— О, беше, беше. На всички ни досаждаше с въпросите си. Навсякъде си пъхаше носа. Явно разбра каквото искаше и отиде в Абърдин. За малко да го застрелят. Търсеше краля — нали разбираш, вождът на клан Фергус.
— Как е той?
— О, кръвта му не спира. Нали знаеш, като се пореже и край — с нищо не можеш да му спреш кръвта. Постоянно му казвам да не се меси във войните — не е здравословно. Както и да е, намерихме го отвън и веднага го откарахме в болницата, за да му прелеят кръв. Този малък сив човек се опита да влезе при него в болницата, обаче стражата веднага го изхвърли. Само че после хвана на тясно доктор Алън. Изглежда това човече — и той посочи към кораба с мигащи светлини — е събирал разни книги и библиотеки отвсякъде наоколо. Пиктографира ги. Накара доктор Алън да му каже какво не е наред с вожда и започнаха да се ровят в сума ти древни книги на хората. Доктор Алън откри, че имало някакво съединение, наречено „Витамин К“, което съсирва кръвта. Получиха го по синтетичен път и да видиш — кръвта му спря! Сега вождът бързо се възстановява. Какъв е този малък сив човек — доктор ли е?
— Не — каза Джони. — Той е главен директор на клона на Галактическата банка, който обхваща този сектор. После ще ти кажа повече. Идвал е при вас да се увери, че планетата има правителство!
— Все пак добре направи, че помогна — каза Данълдин.
Джони се радваше за вожда, но започваше все повече да се чувства заобиколен отвсякъде от банкерите. Не каза на Данълдин, че смятат да разпродават планетата им.
— Да си виждал Стормълонг? — попита Джони.
Данълдин поклати глава.
— Дай да свалим сър Робърт от самолета. Много е зле.
Сър Робърт наистина изглеждаше отчайващо. Лицето му бе опърлено и сиво там, където кожата не бе почерняла от сажди. Ръцете му бяха обгорели, дрехите — разкъсани. Целият тормоз от последните няколко дни се бе изписал върху състареното му лице.
Опитаха се да го вдигнат и да го носят, но старият главнокомандващ бе много тежък човек, особено когато бе отпуснат като мъртвец. Донесоха една миньорска количка и го закараха в болницата.
Джони събуди сестрата и тя го прегледа. Само ръцете му бяха зле наранени. Би му инжекция В комплекс. Дори не трепна при забиването на спринцовката.
Господин Цунг и семейството му станаха и се затичаха да поемат положението в свои ръце. За нула време донесоха вана и започнаха да подстригват обгорелите места по брадата и косата, за да изглеждат равни. Като го изкъпаха, сложиха го да легне. До този момент сър Робърт дори не бе отворил очи.
Джони се върна в болницата при Данълдин и го намери здраво заспал, докато сестрата му сменяше превръзките на лицето. Изгарянията нямаше да оставят дълбоки белези. Брадата му наистина бе изгоряла. Джони каза на сестрата да почака преди да му сложи нови превръзки и повика дъщерята на господин Цунг. Тя дойде с ножиците и подстрига брадата на Данълдин досущ като тази на Джони.
Джони мислеше Данълдин да го смени в контролния щаб, а той да иде да потърси Стормълонг. Но Данълдин наистина не бе в състояние да прави нищо друго, освен да спи. Джони го повери в ръцете на семейство Цунг, те и него изкъпаха и го сложиха да легне.
В Единбург явно бе истински ад!
Джони се свърза по радиото с Русия. В онази стара база се бяха натъпкали няколко хиляди души. Нагълтани с дим или не, все трябваше да има някой годен за работа. Там имаше двеста и петдесет китайци от Северен Китай. Там бяха и сибирците, и шерпите. Тини бе успяла да ги разпита за нещата, които я интересуваха — останалите монаси, будистката и китайската библиотеки бяха невредими. Изтича да съобщи радостната вест на Чонг-уон и Цунг.
Макар че бе късно през нощта и в Единбург, и в Ташкент, Джони се обади да прехвърлят хора.
Най-важният въпрос в момента бе къде е Стормълонг. И Макадам. От Люксембург се обаждаше само същото момиче, което повтаряше нещо от рода на „Жо н’компрон па“, а това със сигурност не бе нито името на Стормълонг, нито на Макадам. Нима ще трябва да се занимава с въпроса за разпродажба на планетата без никаква помощ?
Казаха на Джони, че подписването на споразумението ще стане този следобед.
Лорд Дом и Драйс Глотън пристигнаха в контролния щаб. Драйс изглеждаше невероятно доволен.
— Разбрах, че снощи пристигнал представителят на Земята — каза той. — Гледай да присъства на подписването.
Джони погледна колко с часът. Беше обяд. Отиде в стаята, където бяха настанили стария главнокомандващ и Данълдин.
Данълдин бе станал и облечен, и изглеждаше изненадващо свеж въпреки всички бинтове. Сър Робърт едва бе отворил очи, тъй че Джони заведе Данълдин в контролния щаб.
— Искам да поемеш поста — каза му той. — Ще остана за подписването, но веднага след това тръгвам да търся Стормълонг.
Обясни му накратко какво се е случило и отиде обратно при сър Робърт.
Старият шотландец бе огромен като мечка. Седеше на леглото почти гол и ядеше нещо, което Чонг-уон му бе донесъл.
— Подписване на споразумения — каза той през зъби. — Пълна загуба на време! Няма да спазят никакви споразумения. Планетата ни е хубава и я искат! Мястото ми е в Единбург, трябва да помогна да изкопаят горките хорица. Прав беше, Мактайлър, трябваше всички да преместим в Корнуол!
Джони го остави да се нахрани и докато пиеше чай, отиде навън да донесе прожекционен апарат. И макар че сър Робърт през цялото време мърмореше как трябвало да е в Шотландия, Джони подробно го запозна с всичко случило се и му обясни какво биха могли да направят. Като свърши, отдръпна се назад.
— Аз не съм никакъв дипломат — каза сър Робърт. — Вече го доказах. И не разбирам нищо от право, нито от банкерство! Има съвсем малък шанс, но ще направя каквото е по силите ми.
Джони това и искаше. След обяд отидоха в конференционната зала. Сър Робърт бе облечен в кралските си одежди, а Джони — в туниката и шлема. Никой не им обърна особено внимание.
Споразумението, което пратениците бяха гласували точка по точка и което Джони чу, бе изписано на дълъг свитък, оставен на масата. Всеки пратеник се приближаваше до масата, подписваше се и поставяше печат, след което банката ги заверяваше и чак тогава той си сядаше обратно на мястото.
Приличаше на парад. На масата седяха само Драйс Глотън и Фаулджопан.
Сър Робърт не спря да мърмори за това невиждано разточителство на време, но съвсем тихичко, тъй че никой освен Джони не го чуваше. Подписваха се и подписваха. Отиде почти цял час.
Земята трябваше да подпише последно. Сър Робърт си написа името, след това разтопи малко восък върху хартията и го натисна с големия пръстен-печат, който носеше на ръката си. Драйс извади от него следа и я повдигна.
— Свидетелствам — каза той, — че Галактическата банка признава автентичността на Споразумението от Кариба, Земя. То е завършено. Мога ли да предложа веднага да се направят копия и се разпратят до имащите отношение кораби.
Разгърна споразумението, извади от горния си джоб малък пиктоследач и сканира споразумението.
Джони го предаде на Данълдин в контролния щаб да го изпрати на корабите и да извади копия за всички делегати на конференцията и за тях самите.
Лордът на ховините се изправи:
— Получих известие, че всички затворници са свалени на посоченото от представителите на Земята място.
Драйс погледна Джони. Бе получено съобщение от Тор преди обяд, че са прибрали седем пилота, трима руски войници, двама шерпи и един шотландец. Всичко тринайсет. Състоянието им бе нормално. Но понеже никой от атакуващите кораби не притежаваше човешка храна, бяха гладували през цялото време и със сигурност са щели да умрат, докато ги отнесат на планетите си. Веднага ги откараха в Абърдив за венозно подхранване и лечение на незначителни наранявания. Тор се бе скарал с ховинския офицер, отговарящ за приземяването и свалянето на пленниците, защото един от пилотите си спомнял за пленен от толнепите пилот, който не присъствал. След като изпратил първата група, Тор изчакал и разбира се, толнепите наистина държали още един пилот, германец. Изпратили го чак след два часа, след което се заклели, че няма други. Чак тогава Тор им повярвал.
— Нашият офицер потвърди, че пленниците са получени — каза Джони.
Пратениците, които имаха кораби в орбита, изпратиха заповеди на съответните командири. Изчакаха. След това в залата влезе Данълдин и съобщи, че от Русия са потвърдили, че цялата флотилия е обградила толнепския кораб и са заминали. Наблюдавано е явлението на огромното им уголемяване и след това внезапно изчезване. Радиовръзката е изгубена.
Цялата група излезе отвън, където Ангъс изстреля от платформата плюещия гол Шлейм с координати — пазара за роби Крид.1
Пратениците се върнаха в залата за конференции. Сър Робърт реши, че това е краят. Седеше на предната редица и мърмореше недоволно.
Драйс Глотън се усмихна. Отиде до сър Робърт и извади от джоба си някакъв дебел документ.
— Уважаеми лордове — обърна се той към събранието, — вие сте свидетели на факта, че вече са прекратени всички спорове относно това кой притежава планетата Земя. Правителството на планетата не е променено. Кралят се възстановява. Представителят на Земя е тук и е законно упълномощен да действа от името на правителството.
— Правото на собственост над планетата е ясно! — триумфално каза Драйс. — Пратенико на Земя! Официално ти връчвам нота за неизпълнение на плащания по дълга! Ако до една седмица след обсъждане и дискусии не се вземе решение да започнат вноските по ипотеката, ще обявя планетата за разпродажба заедно с цялото й имущество и население.
Пусна документа в скута на сър Робърт.
— Считай се за официално предупреден!
Сър Робърт се бе вторачил в документа и не помръдваше.
Драйс Глотън се усмихна с акулоподобна усмивка към Джони.
— Много ти благодяря, че го доведе тук, за да мога официално да му връча документа. Освен че съм директор на клон на банката, често ми се налага и сам да извършвам събиране на суми.
Отиде до един стол и повдигна куп големи книги, висок около една стъпка. Върна се на подиума и се обърна към събраните пратеници.
— Почитаеми лордове, основната задача на тази конференция — да се изясни правото на собственост върху Земя — е изпълнена. Все пак зная, че всеки от вас има пълното право да печели нови територии за своята страна. Освен войната има и други средства.
Лордовете повдигнаха рамене. Някой се обади, че войната е най-сигурния метод. Друг каза, че духовното здраве на нацията зависи от войните. „Как е възможно държавата да демонстрира мощта си без война?“, каза Браул. „Галактическата банка трудно ще преживява, ако не бяха заемите за военни цели“, вметна Дом. „Властелините стават известни, когато водят война“, изсмя се друг. На всички им беше весело.
Джони слушаше всичко това с ням ужас. За пръв път напълно осъзна безчовечната жестокост на големите правителства.
— Хайде продължавайте, Ваше Превъзходителство — засмя се Фаулджопан. — Всички знаем какво ще кажете.
Драйс се усмихна и започна да раздава брошурите.
— Изготвих няколко книжлета, докато изчаквах да се изясни правото на собственост. Вътре ще прочетете информация за теглото, площта, климата, броя на моретата, височината на планините. Поместени са и няколко пейзажни снимки. Планетата е доста хубава, ще се уверите. Може да изхранва няколко билиона, при положение, че дишат въздух. Но повечето от вас имат колонии с такава атмосфера, които вече са пренаселени.
Раздаде всички брошури и лордовете започнаха да разглеждат снимките.
— Имате кредити и влогове, а повечето от вас разполагат и с пари в брой. За превземането на планетата ще трябват съвсем ограничено количество наемници, тъй като, както стана известно, отбранителната мощ на планетата е много стара и населението е нищожно, за да окаже значителна съпротива. При смяната на собственост се включва цялото имущество и население.
Тъй че, ако желаете да останете тук още малко, до една седмица планетата ще бъде обявена на търг, ако през това време не се постигнат някакви споразумения за изплащането на дълга, което е малко вероятно, тъй като планетата не разполага със средства под формата на кредит или пари в брой. Благодаря за вниманието, уважаеми лордове.
Всички си приказваха помежду си, прелистваха брошурата и изглеждаха в съвсем празнично настроение. Очевидно щяха да поостанат, дори тези от далечните вселени.
Джони каза на Драйс Глотън:
— Значи всичко е било въпрос на пари!
Драйс се усмихна.
— Не сме ни най-малко враждебно настроени към вас. Банкерството си е банкерство, бизнесът си е бизнес. Дълговете трябва да се плащат. И децата го знаят.
Банкерът се обърна към сър Робърт.
— Организирай среща за преговори колкото се може по-бързо, за да можем да приключим с това.
Сър Робърт и Джони излязоха.
В лагера кипеше дейност. По-голямата част от племето китайци на вожда Чонг-уон бяха заменени в Единбург от севернокитайците, които Джони бе изпратил от Русия.
Завръщащите се хора бяха обгорели и изпоцапани. Някои бяха толкова изтощени, че дори почивката по време на дългия полет от Единбург не бе стигнала да се възстановят. Втурнаха се към децата си, прегръщаха ги, целуваха ги и ги обсипваха с въпроси. Кучетата се опъваха и лаеха весело. Сцената на срещата бе изпълнена с радост.
Джони бе доволен, че ги е сменил. Бяха работили без да спират и скоро вече нямаше да могат да продължат. Работиха почти до припадък. Като гледаше как бащите радостно бъбрят с по-големите деца, а майките проверяват всичко наред ли е било по време на отсъствието им, Джони си мислеше за арогантността и високомението на онези безочни лордове и на правителствата им. Какво ги интересуваше съдбата на хора като тези? Да, такива правителства понякога проявяваха справедливост, дори може би се занимаваха с благотворителност, но си оставаха студени, могъщи сили, в чиято власт е да отнемат живота на хиляди хора без съвест, без за миг да се поколебаят.
Вождът Чонг-уон започна да организира хората си. Извести Джони в бързината, че всички ще се преместят в стария миньорски лагер, който бе почистен и подреден. Имаше достатъчно стаи под земята и защитния кабел вече работеше.
Ами добре. Джони се освободи от конференцията. Данълдин бе готов да го замести.
Отиде в щаба и го попита дали племето не е донесло новини от Единбург?
Данълдин поклати отрицателно глава.
Джони грабна дихателна маска и една защитна жилетка.
— Тогава тръгвам да търся Стормълонг!
Но не стигна по-далеч от подземния изход, където едва не се сблъска със Стормълонг.
— Къде беше? — извика Джони. — Обаждах ти се сто пъти!
Стормълонг го поведе към един бункер, където не можеха да ги чуят.
— Дни наред съм летял и съм се бил!
Личеше му. Видът му бе измъчен и имаше черни кръгове под очите. Бялото му шалче бе мръсно, а якето му бе цялото на петна от мрасотия и масла. На рамото си имаше изгаряне от оръдие.
— Ранен си — каза Джони.
— Не, не, нищо работа. Един от дрокинските офицери не искаше да се предава. Трябваше да го преследвам с боен самолет! Представяш ли си, той тича боносоног нагоре в планината Бен Ломонд, а аз се опитвам да го зашеметя, не да го убия, а само да го зашеметя, с артилерийско оръдие! А после като кацнах и излязох от самолета, престори се на умрял и стреля по мен, и аз пак трябваше да го зашеметявам, този път с лъчева пушка. Ама че щура работа!
— Какво си правил? — попита Джони, невярващ на ушите си.
— Ами лових пленници! В Сингапур са оставили много пехотинци и пилоти — някои ранени, други не. И в Русия не са се погрижили да си приберат ранените. Край Единбург Данълдин трябва да е свалил поне трийсет вражески самолета. Пилотите са скачали с парашут и са се пръснали на запад и към планините. Да ти кажа честно, доста зор видях, докато ги прибера. Мислят, че или ще ги измъчваме, или ще ги поръсим с някакъв вирус, или ще ги избием. И не се предават лесно!
— Сам ли беше?
— Ами имаше още няколко часовои. Французи, да знаеш. Не са войници, но могат да се използват за едно-друго.
— Стормълонг, по всички тези места има радио предаватели. И твоят предавател трябваше да бъде включен! Все някой те е видял! — Джони още нищо не разбираше.
— Ами заради Макадам, Джони. Не ми даваше да отговарям. И който срещахме, на всички им казваше да не казват, че са ни виждали. Казах му, че ще се притесняваш. Но той не, та не. Никаква връзка, абсолютно никаква! Съжалявам, Джони.
Джони търпеливо каза:
— Започни от началото. Предаде ли копията от разговора ми с малките сиви хора?
Стормълонг седна на един сандък с муниции. Огледа се да не би някой да ги вижда или чува.
— Пристигнах призори и отидох право в спалнята ва Макадам и като разбра, че ти ме пращаш, той незабавно прожектира записите. След това повика германеца, грабна шестима от охраната на банката и цяла кошница галактически кредити и каза на едно момиче от офиса да не дава абсолютно никаква информация. Качихме се на борда. Той ме отвлече, направо ме отвлече!
Обиколихме всички бойни полета, за да търсим офицери. Имаше списък от националности и искаше от всяка по двама-трима. Джони, тези французи от охраната на банката са пълна скръб. Сам трябваше да се бия, да се бия. Но все пак успявах да си почина по малко. Всеки път като приберем някой офицер… знаеш ли, че и той, и германецът говорят идеално психлоски? Изненадах се, че са учили толкова усилено. Та всеки го разпитваха и ме оставяха да дремна по няколко часа. След това качвахме затворниците на борда, здраво вързани, французите ги пазеха с оръжия и пак тръгвахме към ново място.
— За какво ги разпитваше? — попита Джони.
— Не знам. Не ги измъчваше. Подаваше им по една шепа галактически кредити и проговаряха.
Джони погледна от входа на бункера към самолета. Часовоите от банката бяха слезли. Носеха сиви униформи. Само че не караха затворници, а разтоварваха някакви съндъци. Дойдоха китайци с миньорски колички и започнаха да пренасят съндъците през тунела в лагера.
— Не виждам никакви затворници — каза Джони.
— Да, защото се върнахме в Люксембург, качихме няколко сандъка и още двама часовои, този път немци и отлетяхме към мината във Виктория. Там добре си починах, защото Макадам много дълго говори с тамошните затворници. След това им тръсна и новите пленници и поехме насам. Това е всичко.
Това далеч не е всичко, помисли си Джони. Каза на Стормълонг да отиде да се нахрани и да почине и тръгна да търси банкера.
Макадам, нисък и набит, с черна брада, която на места бе започнала да побелява, ръкомахаше и раздаваше команди. Рязко спря, като видя Джони и енергично му стисна ръка. Обърна се и махна на един мъж да се приближи.
— Не мисля, че познаваш барон фон Рот — каза той, — другият член на Земната Планетарна банка.
Немецът бе едър мъж, висок колкото Джони и по-пълен. Бе добродушен и сърдечен, с червендалесто лице.
— А, много се радвам — измуча той и прегърна Джони.
Макадам бе изчезнал в купата, а германецът вдигна някакъв тежък сандък и се втурна след него.
Джони бе чувал за германеца. Макар че бе направил цяло състояние от производство на млечни и други хранителни продукти, произхождаше от семейство, което векове наред преди психлоското нашествие управлявало европейските банки. Изглеждаше упорит, способен човек.
Вкараха и последния багаж от бойния самолет. Джони не разбираше за какво бе всичко това.
Отвътре група китайци и няколко души от банковата охрана, ръководени от Чонг-уон, провесваха огромни миньорски брезенти около пагодата, за да скрият напълно площадката за тлепортиране. Още няколко китайци опъваха кабели между пулта и един от бункерите и ги покриваха, тъй че да се получи закрит коридор. Целта бе изцяло да се скрие платформата и всичко, което става на нея.
Макадам говореше с Ангъс и макар че се усмихнаха на Джони, като ги приближи, Макадам забързано му каза:
— После, после.
Целият багаж бе изчезнал в покрития бункер. Децата и кучетата се бяха изпарили някъде. Някои китайци почистваха наоколо. Част от пратениците бяха излезли да се разходят и наблюдаваха какво става с брезентите, но не показаха особен интерес. Обикаляха наоколо и си показваха различни неща от брошурата.
Данълдин дежуреше в щаба и каза на Джони, че е убедил Стормълонг да си подстриже брадата като „сър Франсис Дрейк“. Не, от Единбург нямаше нищо ново, освен това, че наскоро пристигналите северно-китайци се справяли отлично. Знае ли Джони, че те били много по-едри? А, да, освен това Кер и още двама от банковата охрана държали в плен петдесет нови пленници във Виктория.
Джони погледна към небето. Ако се случи най-лошото, той имаше начин да се справи с положението — може би с фатални последици за бъдещето, но ако е принуден, няма да има избор.
Отиде в стаята си да облече по-скромни дрехи. Разполагаха с няколко кратки дни. Но когато времето ти бе най-нужно, то минаваше най-бързо.
Крайната конфронтация, последната битка бе съвсем близо.
Съдбоносният момент на срещата на банкерите дойде.
Бяха изминали пет дни.
Джони бе сам в малката стая, подготвена за срещата и чакаше да пристигнат останалите.
Ни най-малко не се съмняваше, че им предстои битка, каквато досега никога не бяха водили. Най-голямата.
Тъй като Джони си беше Джони, не можеше да стои със скръстени ръце, докато Макадам и барон фон Рот се подготвяха.
Бяха страшно заети. През всичките пет денонощия жуженето от телепортационната площадка не бе замлъкнало. Зад брезентите се бяха появили и изчезнали много неща.
Не говореха помежду си, да не би някой да дочуе нещо и единствените думи, които си разменяха, бяха: „Няма работещи мотори.“, „Няма приближаващи самолети.“, „Изстрелвай!“. Ако някой се приближеше до брезентите или до закритите с пердета коридори към бункера, особено ако бяха пратеници на двамата малки сиви хора, часовоите веднага ги отпращаха любезно, но твърдо. Единственият отговор, който Джони получаваше от Макадам, беше „После, после!“. Дори Ангъс не казваше нищо.
Бяха го предупредили, че преговорите навярно ще траят няколко дни. Господин Цунг му каза, че банковите и финансовите преговори са много специално нещо. Добави една фраза, която се запечата в съзнанието на Джони: „Властта на парите и златото над душите на хората е безкрайна.“
Следващият ден, след пристигането на Макадам, завари Джони в небето. Беше чул, че край останките на стария град Солсбъри има университет на около сто седемдесет и пет мили на югоизток от Кариба. Опита да накара сър Робърт да го придружи, но старият шотландец не искаше да се откъсне от радиото в щаба. Затова Джони взе със себе си двама китайски войника, за да го пазят от лъвове и слонове, докато изучава района.
Университетът се бе превърнал в развалина, но библиотеката се бе запазила, тъй като покривът и стените бяха издържали. Джони си направи подслон сред развалините и започна да рови из картичките от каталога. Намери каквото търсеше. Някога библиотеката трябва да е била много богата и добре уредена. Имаше голямо количество икономическа литература, може би защото новооснованата държава е трябвало да води жестока икономическа борба. Книгите бяха на английски и покриваха почти цялата история на икономиката и банкерството.
Господин Цунг бе абсолютно прав! Това бе високо специализирана материя. И ако някой сбърка, като например някакъв щур Кенис, когото всички критикуваха, нещата наистина се оплескваха. Това, което Джони разбра, е че държавата е за хората. И преди подозираше, че трябва да е така. Отделните индивиди работеха, произвеждаха разни неща и ги разменяха за други. Това ставаше най-лесно посредством парите. Но самите пари можеха да бъдат манипулирани. Чинкосите бяха чудесни и търпеливи учители и Джони знаеше как да учи. С мозък като неговия схващаше нещата с удивителна бързина.
Джони прекара четири от петте дни заровен до уши в прашни книги, докато двамата китайци го пазеха от черни мамби и африкански бизони.
Като седеше в стаята сега и чакаше да пристигнат другите, усещаше доволство от това, че макар да не е експерт, ще разбира за какво е цялата тази битка.
Влезе сър Робърт, намръщен и мърморещ и седна до Джони. Макар че двамата малки сиви хора бяха обявили, че преговорите ще се водят между тях и сър Робърт, военният вожд на Шотландия добре знаеше, че този двубой не може да бъде спечелен с брадви и мечове и доколкото той разбираше, всичко бе в ръцете на експертите. Той се притесняваше най-много за Единбург. Бяха успели да подадат с помощта на тесни маркучи вода и храна в различните скривалища, но опитите им да прокопаят тунели все още не даваха резултати заради срутването на скали и камъни. Дни наред вкарваха вътре подпори от здрави тръби, но единствената им надежда бе, че този път няма да бъдат отнесени.
Влязоха Драйс Глотън и лорд Вораз. В средата на стаята бе поставена маса за четирима и те заеха двете места от едната й страна. Бяха облечени в спретнати и чисти сиви костюми. Ръцете им бяха пълни с документи. Носеха и дипломатически куфарчета, които поставиха на масата. Удивително приличаха на гладни акули.
Нито Джони, нито сър Робърт показаха, че забелязват присъствието им.
— Не изглеждате много доволни тази сутрин — каза лорд Вораз.
— Ние сме мъже на меча — каза сър Робърт на английски.
Това принуди двамата малки сиви хора да прибягнат до услугите на вокодерите си.
— Като идвах насам забелязах — каза Драйс Глотън — около петдесет войника в бели туники и червени панталони край оръдията.
— Това е почетна стража — каза сър Робърт.
— Бяха въоръжени с най-различни оръжия — каза Драйс. — Имаше един огромен мъж, който повече приличаше на наемник, отколкото на офицер от почетната стража.
— Не бих повторил пред полковник Иван думите ти — каза сър Робърт.
— Разбирате ли добре, че ако убиете пратениците и нас, ще бъдете обявени за нация извън закона? — попита Драйс Глотън. — Знаят къде се намирате. Веднага ще изпратят десетина флотилии, които за нула време ще ви смажат.
— По-добре да се бием с флотилии, отколкото да ни нарежат на парчета с някакви си листове хартия — каза сър Робърт, като посочи купчината документи. — Няма какво да се страхувате от руснаците, ако казвате истината и се държите прилично. Това ще е битка на ум и хитрост, но все пак е битка, при това на живот и смърт.
Лорд Вораз се обърна към Джони:
— Защо ни гледаш толкова враждебно, сър лорд Джони? Мога да те уверя, че към теб се отнасяме с най-приятелски чувства. Много ти се възхищаваме. Трябва да ни вярваш.
Изглеждаше и най-вероятно беше искрен.
— Но банкерството си е банкерство — каза Джони. — И бизнесът си е бизнес, нали така?
— Разбира се! — каза лорд Вораз. — Но понякога в него се намесват лични съображения, както е в твоя случай. Последните няколко дни упорито се опитвах да те открия. Жалко, че не можахме да поговорим преди тази среща. Ние сме твои лични приятели.
— В какъв смисъл? — с хладен тон попита Джони. От такъв тон би се свила дори мечка или слон, но не и лорд Вораз.
— Осъзнаваш ли, че планетата е за продан, заедно с цялото население и техника? Не прочете ли брошурата? Единственото, което можеш да постигнеш, е да освободиш от продажба себе си и най-близките ти хора.
— Колко великодушно — каза Джони със студен сарказъм.
— Тъй като нямахме възможност да поговорим преди, а другите очевидно закъсняват — каза лорд Вораз, — мога да ги го кажа сега. Изготвили сме оферта. Ще създадем технически отдел на Галактическата банка и ще те направим негов директор. Ще построим фабрика в Сноч — това е столицата на системата, — ще ти дадем всичко необходим и ще сключиш доживотен договор. Ако сумата, която ти предложих, ти се струва малка, можем да я обсъдим. Няма да ти липсват пари.
— А парите са всичко — хапливо каза Джони.
Тонът му шокира и двамата банкери.
— Наистина е така! — извика лорд Вораз. — Всичко си има цена! Всичко може да бъде купено.
— Неща като порядъчност и лоялност не могат — каза Джони.
— Млади човече — строго каза лорд Вораз, — ти си талантлив и имаш още много превъзходни качества, уверен съм в това, но във възпитанието ти липсва нещо основно!
— На твое място не бих посмял да му говоря така — обади се сър Робърт.
— О, съжалявам — каза лорд Вораз. — В усилието си да помогна, явно се поувлякох.
— Така е по-добре — каза сър Робърт и свали ръка от меча си.
— Виждате ли — продължи лорд Вораз, — по принцип учените се наемат от компаниите. Каквото разработи ученият, принадлежи на компанията. Ако се опита сам да изобретява и развива различни неща, това може да се окаже пагубно за него. По този въпрос са единодушни банки, компании, правителства. Ученият трябва тихо и спокойно да работи, да си получава заплатата и да предава всички патенти от откритията на компанията. Такива са споразуменията. А ако се опита да направи нещо нередно, ще прекара целия си живот по съдилища. Такива са споразуменията.
— Значи обувките, които прави един обущар, му принадлежат — каза Джони, — но откритията на учения принадлежат на компанията. Разбирам. Много ясно.
Лорд Вораз не обърна внимание на сарказама. Или не го усети.
— Толкова се радвам, че разбираш всичко. Парите са всичко, а неща като талант и други подобни се продават. И това е сърцевината на банкерството, основното в бизнеса. Първият и основен принцип.
— Мислех, че основният принцип е печалбата — каза Джони.
— О, това също, това също — каза лорд Вораз. — Честната печалба. Но повярвай ми, сърцето и душата на…
— Толкова се радвам да науча, че банкерството и бизнесът имат сърце и душа — прекъсна го Джони. — Досега не бях забелязал.
— О, драги мой — каза лорд Вораз, — не бъди саркастичен.
— Всичко, което погубва честни и почтени хора, не може да има сърце и душа. И в това число влизат банкерството, бизнесът и всякакви правителства. Техните грижи трябва да са насочени единствено към хората. Оправдани са само ако служат на обикновените хора!
Лорд Вораз внимателно се вгледа в Джони. Помисли за малко. Имаше нещо в думите му… Отказа се. Все пак беше банкер.
— Наистина си особен млад човек — заключим той. — Може би когато станеш по-възрастен и разбереш как стоят нещата…
Сър Робърт пак започна да става напрегнат, но в това време влязоха Макадам и барон фон Ррт.
— Кой е особеният млад човек? — попита барон фон Рот. — Джони? Наистина е особен. И слава богу! Виждам, че вие двамата сте подранили. — Погледна към Драйс и лорд Вораз. — Не съм виждал такова нетърпение да се прибере данъка от човешка плът! Започваме ли?
Споразумението имаше една любопитна последица. След като пристигнал на Толнеп, лорд Шлейм използвал собствениците на кридския вестник, всекидневникът „Среднощен Зъб“, които били бесни заради загубата на най-добрия си репортер Арсбогър, за да предприемат унищожителна кампания срещу капитан Рогодетер Сноул. Цялата вина за бедствието била стоварена върху него, тъй като Шлейм твърдял, че той самият и Толнеп са изпаднали в немилост заради „фалшивите показания“ на Сноут. Рогодетер Сноул бил изведен на улиците на Крид и разгневената тълпа го пребила до смърт. Един роднина на убития офицер, Аджотър Сноул, на свой ред обвинил лорд Шлейм за атаката и убийството. Той, заедно с група флотски офицери, изчакали до следващото явяване на Сноул пред правителството и го взривили заедно с целия Дом на Плячката. Случаят станал известен под името „Големият заговор на Шлейм“. Скоро след това, останали без флотилия и лишени от възможността да търгуват с роби, на което се основавала цялата им икономика, толнепите спрели да плащат наложените обезщетения поради типса на средства. Данъчните спужби, открай време корумпирани, изостанали с квотите за подкупи на висши длъжностни лица и постепенно започнали да задържат толнепски граждани за неплащане на данъци, изваждали им зъбите, стерилизирали ги и ги продавали в робство. В крайна сметка ховините купили планетата и довършили унищожението на топнепите. Оттогава расата им е изчезнала.(Откъс от „Бележки за клиенти“, том 43562789А, Галактическа банка)