Джони яздеше Уиндсплитър по брега на река Алзете в Люксембург. Не бързаше да се прибере.
Беше самотен летен ден. Слънцето надничаше в листата на дърветата, позлатяваше зелената гора и бавно се спускаше надолу като ехо на нежната музика на потока.
Уиндсплитър изпръхтя и отстъпи назад. Мечката. Същата мечка, която бяха виждали няколко пъти през трите месеца, прекарани в Люксембург. Използваше една и съща пътека, която водеше от старата мина към къщата на Джони. Мечката се хранеше с риба от реката. Спря и подуши с нос. Видя ги. Беше доста голяма, кафява. Като се изправеше на задни крака, ставаше около шест стъпки и половина.
— Това е само мечката, стар мошенико — каза Джони.
Уиндсплитър сякаш се засмя и се успокои. Джони се опитваше по всякакъв начин да направи живота си по-вълнуващ. Откак докараха конете му от Русия, започнаха да пълнеят от бездействие. Всяка сутрин Джони яздеше с Уиндсплитър до мината, а на връщане го оставяше да избира сам пътя. В момента Уиндсплитър би бил къде по-доволен да се затича из тези интересни гори, облечени в летни дрехи. Но се подчини на командата на Джони да не мърда.
Джони седеше и наблюдаваше мечката. Тя продължи да ловува в реката, без да се страхува от коня и ездача, които бяха от другата страна на плиткия поток. Джони можеше да се обзаложи, че ако беше психло, мечката щеше да избяга далеч от тази страна. И щеше да продължи да бяга дни наред. Искаше да остане малко да види дали мечката ще хване някоя от едрите пъстърви, които бяха в изобилие в потока.
Макар че денят бе много красив, Джони все пак чувстваше известно разочарование. Сутринта се бе събудил със странното усещане, че новият ден ще му донесе някакво наистина интересно преживяване, някаква добра новина. Цял ден бе очаквал нещо да се случи.
Прехвърли на ум деня, за да види да не би да е пропуснал нещо интересно.
Сутринта отиде до старата мина, както почти всеки ден и видя обичайния кипеж. Преди три месеца бе купил от Междугалактическата Минна старата Гранд Дачи в Люксембург. Психлосите бяха построили на това място мина и бяха работили по обичайния си безразборен начин. Бяха построили и малка леярна за стомана и работилница за рудни кофи, куки и други такива.
Нашествениците от космоса не бяха вилняли из областта и мината. Подземните етажи бяха идеални за последната фаза от производството на пултове. Зад строго охраняваните врати тук работеха Ангъс и Том Смили. На тях оставаше само да отпечатат веригата върху изолиращата платка и да сглобят пулта. Всичко останалото бе предварително построено на открито, тъй като нямаше нищо секретно.
Никой освен Джони, Ангъс, Том и сър Робърт не знаеше, че пултовете се довършват в Люксембург. Предварителния монтаж дори включваше опаковка в сандъци. Хората, които го извършваха, смятаха, че Ангъс и Том са само инспектори. Но двамата изваждаха „готовите“ пултове от сандъците, довършваха ги със специални платки и вериги и ги запечатваха след опаковка. Работеха само по два часа на ден.
Готовите пултове бяха откарвани в строго охраняван конвой далеч до един древен тунел, наричан някога Сейнт Готард, дълъг около девет мили. Там разтоварваха сандъците върху камиони и ги транспортираха по релси до средата на тунела. Минаваха през автоматична машина, която им поставяше печати „готов“ и отново ги товареха на камиони.
Оттам поемаха в нов конвой, много по-тежко охраняван от първия, към новата телепортационна площадка, разположена в една планинска котловина, близо до Цюрих. Там ги изпращаха по местоназначение.
Тъй като единствено Джони, Ангъс и Том Смили бяха подготвили тунела и знаеха какво става там, никой друг нямаше представа къде всъщност се извършва окончателната комплектация. Някои мислеха, че в тунела има специален екип, или някакви джуджета, които непрестанно работят.
Произвеждаха около двеста пулта дневно. Хората от предмонтажа изработваха цялата платформа със стълбовете и жиците, тъй като това не бе секретно. Транспортираха ги заедно с пултовете.
Не, разсъждаваше Джони. Днес не се бе случило нищо ново. Не тази, а миналата седмица Том Смили му бе съобщил, че Маргарита очаква бебе.
Мечката бе хванала първата си пъстърва. Подхвърли я далеч на брега, огледа се и продължи лова. Уиндсплитър бе намерил свежа трева и шумно я дъвчеше.
Нямаше никакви новини от шатоварианците. Банката бе информирала сър Робърт, когато всички военни производства в Шатоврианската империя се бяха сгромолясали отведнъж и положението изглеждаше зле. Сър Робърт и Ангъс, заедно с шестима силачи, веднага заминаха там.
Шатоврианцвте се славеха като най-добрите производители на защитни системи. Хвалеха се, че ни една психлоска атака не бе успяла по време на седемстотингодишната им империя. Произвеждаха дори газови бомбардировачи. По тази и ред други причини новата телепортационна компания, наречена „Телепортационни Системи“, след като Джони отказа да носи неговото име, търгуваше с шатоварианците. Силачите помогнаха на Ангъс да намери подходящи компании и на сър Робърт да ги закупи и сега притежаваха единайсет шатоврнански фирми, всяка от тях специализирана в производство на неща, които им бяха нужни. Инженери и работници имаше достатъчно в пренаселената империя от четирсет и пет трилиона.
Основните им офиси бяха на Шатоврия, а тук бяха оставили само някои работни секции.
Не, от Шатоврия не бяха пристигнали никакви добри новини. Главните офиси им излизаха скъпи за поддържане, тъй като нямаше как да уволнят служители. Назряваше въпроса какво могат да произвеждат на родната планета.
Технологията и способностите им бяха добри. Джони имаше малко проблеми с математиката им, защото използваха двоичната система — всичко минаваше през вериги и компютри. Но каквото построяха, беше страхотно. С едно изключение.
Джони не понасяше реактивни двигатели. Голяма досада беше да управляваш такъв мотор. И изискваха специални писти и омекотители, където да се приземяват. Бяха идеални за космическото пространство, но не и за атмосферен превоз.
В Люксембург бе пълно с шатоврианци. Не бяха лоши хора. Бяха високи около пет стъпки, имаха малко плоски глави и големи зъби. Цветът на кожата им бе ярко оранжев. Бяха много сръчни в ръцете и бяха силни. Джони го бе разбрал веднъж, когато се бореха на шега с един инженер. Джони не успя да го отхвърли от земята! И колко много работеха, само работа, работа, работа!
Хранеха се с дърво и първото нещо, което направиха след като екипажите им пристигнаха, бе да посадят около петнайсет хиляди акра с подбрани сортове дървета. Засяха ги със специални машини като картечници. Така че имаха какво да ядат.
Малко се поскараха с тримата китайски инженери, които работеха там. Китайците обичат да строят от дърво, а за шатоврианците това бе непростимо прахосване на хубава храна. Те предпочитаха да строят от камък. Имаха малки лъчеви оръдия, като мечове, с които така изсичаха камъка, че нямаше нужда от специални материали. Запояваха каменните блокове с молекулярна спойка и ставаха много здрави. Зърнестата структура на камъка изпъкваше и хвърляше разноцветни отблясъци на слънцето. Беше красиво. Научиха китайците как да го правят, а те пък ги научиха да тъкат коприна, тъй че всичко завърши с усмивки, но за известно време въпросът бе болезнен.
Да присъстваш на шатоврианска вечеря беше като да си в дърводелска работилница. Джони ги накара да обещаят да не изгризат всички дървета наоколо.
Шатоврианците не си знаеха много мярката. И ако скоро Джони не измислеше какво да произвеждат, за да им отвлича вниманието, червеното мастило от счетоводния баланс можеше да се превърне в кръв.
Искаше му се да ги ангажира да строят телепортационни двигатели за самолети и камиони, но не знаеше как се правят. Всеки опит пропадаше. По дяволите психлоската математика! Нищо не се изравняваше!
Тази мисъл не му даваше мира. Мечката бе хванала още една риба. Слънцето си играеше върху кожената риза на Джони.
Беше сигурен, че през този ден ще му се случи нещо хубаво. Денят още не бе свършил.
Докосна плешката на коня и той реши, че това е сигнал да тръгва, което не бе вярно, и се понесе по пътеката към дома.
Изскочиха от гората и се спуснаха към двореца. Уиндсплитър направи страхотно шоу от това, че уж не може да спре — вдигна се на задни крака и размаха предните във въздуха.
— Само се фукаш — обвини го Джони.
Не беше препускал кой знае колко — само половин миля. Но Уиндсплитър бе доволен. Привлече го кавгата, която се разиграваше по средата на десет акровата поляна.
Сторми, жребчето на Блоджит, което много приличаше на Уиндсплитър, макар че бе с много по-дълги крака и едно голямо куче, което наскоро бе дошло от гората и Криси го бе прибрала, се нападаха един друг, въртяха се и уж се опитваха да се захапят. Блоджит ги наблюдаваше безучастно и Уиндсплитър отиде при нея.
Джони слезе и вдигна ръка към руснака-часовой, скрит в кулата отдясно. Часовоят съшо му махна и бялото от ръкава му за миг просветна.
Местността наистина бе променена. Единственото лошо й беше това, че всичко изглеждаше като съвсем ново и очевидно никога нямаше да остарее. Китайските инженери знаеха, но нямаше как да обяснят на шатоврианските, че на едно място трябва да му личи възрастта.
Джони си спомни как Криси за пръв път бе открила това местенце. Бяха в малък самолет и Джони, който току-що бе купил мината, се опитваше да се ориентира в разположението на местността. Криси съвсем неочаквано се наведе през прозореца и извика:
— Там! Там! Там!
Не му оставаше нищо друго, освен да се приземи и да й позволи да огледа мястото. Все още не беше се възстановила напълно и той не смееше да й отказва нищо.
Сградата бе сгушена сред девствена гора, която на времето може би е била парк. Не можеше да се каже със сигурност. Дори не можеше да се каже, че купчината камъни някога е била нещо повече от купчина камъни.
Криси се втурна да бяга, без да обръща внимание на трънаците и бодилите, които се лепяха по кожените й панталони. Беше много развълнувана. Посочи към едно равно парче земя.
— Ето това е идеалното място за обор!
И към друго:
— Идеално за конете ти!
Протегна ръка към някакви ями:
— Чудно място за сушене на кожи!
След това проследи един поток, който спокойно си бълбукаше и не им обръщаше внимание.
— Можем да го отклоним да минава точно до вратата на кухнята и така ще имаме постоянна течаща вода!
Започна да се провира през срутените останки на някогашни подове на стаи и сочеше на Джони неща, които той не забелязваше:
— Тук е имало огнище! И тук! И тук още едно!
След това дойде до него и каза:
— Тук никога няма да останем гладни, никога няма да ни вали сняг, никога няма да ни е студено!
И след това добави решително, сякаш се страхуваше, че той ще откаже:
— Тук ще живеем!
Джони повика главния инженер на шатоварианците, пристигнал с първия им строителен контингент от двеста души и му каза да построи на това място нещо модерно. Смяташе, че това решава проблема, но още на следващия ден при него дойдоха отбор сърдити шатовриански архитекти.
Когато един шатоврианец бе ядосан, през зъбите му излизаше нещо като свирукане, съвсем различно от бълбукащия звук, който представляваше смеха им — нещо като въздух, излизащ от гърлото на бутилка, пълна с вода. Главният архитект свирукаше от възмущение.
Няма значение, че Джони притежава компанията. Той си бил шатоврианец, това го доказвал фактът, че титлата му идвала директно от императрица Беаз. И по тази причина би трябвало да разбира по-добре някои неща!
Пред нищо неразбиращия Джони бе изнесена лекция за архитектурата. Бяха изучавали земните форми и повечето от тяха бяха наред. Класическата гръцка и романска архитектура били разпространени и в други системи и все още били актуални, макар и малко непрактични. А готическата, неоготическата и ренесансовата архитектура смятаха за нещо съвсем ново и свежо. Можеха дори на направят компромис с артистичното си чувство и да се примирят с барока.
Но модернистична архитектура! Без тях. По-добре да ги върне на Шатовария. Нека си ги изпрати обратно, макар че там ще гладуват. Има неща, които просто не могат да приемат!
Чак тогава Джони научи, че преди около единайсет века преобладаващият архитектурен стил на Земята се е наричал „модернистичен“. Представлявал обикновени, прави стени, издигащи се от четвъртита основа. Често стените били заети от огромна стъклена площ. Измислен бил от някой, който решил да посвети живота си на унищожаване на всичко добро в архитектурата. Накратко, „модернистична“ е архитектурата, която не е архитектура, а просто евтин начин да хвърляш във въздуха разни боклуци и да ти плащат за това.
Шатоврианецът посочи с треперещ пръст по посока на древния Люксембург и изплака, подкрепен от пет кимвалия от помощниците си, че целия град е бил построен в модернистичен стил и докато той е жив, няма да позволи да се възродят подобни ужасии!
Джони се извини. Шатоврианците казаха, че неразбирателството вероятно е дошло от употребата на психлоския. Джони ги попита какво ще му препоръчат.
Петте помощника моментално му представиха голям план.
Тази сграда, казаха те, е била замъкът на Великия дюк на Люксембург. Джони се съмняваше, но нищо не каза.
Замъците вероятно са били строени в готически или неоготически стил. Този не трябва да прави изключение. Джони ги помоли да изчакат да пита Криси, но тя си знаеше само едно — държеше на нещата, които я бяха грабнали първия път. Тъй че, Джони провери дали ги има в плана и им каза да действат.
Той и Криси лагеруваха в гората, далеч от шума на строежа. Бяха щастливи в кожената си палатка. Хранеха се вкусно с неща, които Криси готвеше на открит огън.
Шатоврианците бяха разчистили мястото и бяха издигнали основи от закалена стомана. След това бяха отлетели до някаква кариера на север от Легхорн и се върнаха с голямо количество мраморни плочи в розово, зелено и други цветове. Построиха от тях здрави вътрешни и външни стени. Отклониха потока, както бе пожелала Криси. Но освен това направиха тръби и цяла канализация. В огнищата можеше да се пали огън от дърва, но понеже това бе загуба на вкусна храна, поставиха в тях и инфранагреватели, захранвани със слънчева енергия, а също и генератори на изкуствен пламък.
Стана истински дворец. Можеше да се каже, че е в готически стил. Но имаше невероятно много цветове. Криси бе удивена.
Джони вървеше по подвижния мост и чуваше как шатоврианците раздробяват на парчета древния Люксембург.
Най-напред градът бе обходен от екипи, които събираха всякакви исторически и културни ценности. След това започна разрушението. Едно творение на модернистичната архитектура по-малко!
Банката се бе преместила обратно в Цюрих и на Джони също му се искаше да живее там заради планините.
Джони спря. Сигурно днес бе идвал Драйс Глотън, защото на земята имаше обгорено място. Драйс предаде на друг своя клон на банката и бе назначен за завеждащ връзките със Земната Планетарна банка. Тъкмо той бе открил „онзи“, но като директор на банка не можеше да приеме наградата, тъй като това щеше да подкопае доверието на клиентите. Затова Вораз му повиши заплатата на сто хиляди кредита годишно. Бяха напълно достатъчни, за да поддържа яхта и всичко останало. Драйс бе оставил тук яхтата си и се бе телепортирал обратно, а по време на отсъствието му екипажът му от силачи учеше шатоврианците на хазартни игри и така печелеха голяма част от заплатите си сами. Но Джони не се намеси, защото китайските инженери пък печелеха от силачите спечелените от шатоврианците пари.
Драйс навсякъде ходеше с яхтата си. Странно беше да ходи с нея до ъгъла да си купи шише ракия, но какво пък, такъв си бе Драйс. Беше приел новата длъжност при условие, че ще има повече почивни дни и винаги отиваше в северна Шотландия. Каза, че там основава производство на мента, но Джони не му вярваше. Беше сигурен, че има нещо друго. Днес най-вероятно бе донесъл на Криси масло или нещо такова.
От друга страна, може пък да оправя някакви сметки с господин Цунг. Драйс имаше няколко постоянни клиенти, един от които бе господин Цунг. Сметката на Джони се обслужваше от петнайсетте силачи, които работеха в офисите на мината и не бяха под началството на Драйс. Доходът му вече бе около трилион на ден и ставаше все по-голям. Сметката на Цунг бе доста интересна за Драйс. Джони предложи на господин Цунг заплата и той много се учуди, защото, както му обясни, обикновено камерхерът плаща на своя началник. Така Джони си обясни как някои гости винаги бяха канени, а други — не. Парите в семейството печелеше не друг, а дъщерята на Цунг. Казваше се Лу, като последната императрица от династията Хан, и се прочуваше все по-надалеч. Работеше в малка островърха постройка на открито, където рисуваше тигри в снега, летящи птици и други такива, върху коприна и оризова хартия. Много колекционери искаха да ги притежават и струваха хиляди кредити. Освен това вършеше домакинска работа, помагаше на Криси и подстригваше коси.
Джони реши, че най-добре да построят метална площадка за яхтата на Драйс. Вече се разбираха чудесно.
Не можа да мине през двора. Господин Лин Ли, зетът на Цунг, бе изкарал всички мебели от банкетната зала и ги обработваше с молекулярен спрей. Отстрани седяха и с почуда го наблюдаваха двама шатоврианци. „Рисуваше“ картини с пистолет с метален спрей и парче картон. Работеше много бързо. В момента рисуваше сцена, която вероятно е видял от древни картини или гоблени — рицарски турнир. Рисуваше върху огромната покривка на масата в банкетната зала.
Вече не изработваше ръчно медалиони с дракони. Тъй като всички бяха еднакви, двама шатовриански механици, удивени от способностите му, го бяха накарали да изработи един образец и направиха машина, която произвежда десет хиляди дракона на час. Но търсенето във вселената беше толкова голямо, че и те не стигаха.
Джони не можеше да мине, без да прекъсне Лин Ли. Затова се спря и реши да погледа. Криси и Цунг си бяха говорили, че е опасно да не би някои от шатоврианците да изгубят контрол по време на увеселение в залата и да започнат да ядат мебелите. Сигурно за това беше това метално покритие! Трябваше да пригодят къщата така, че да е съобразена с всичките й многобройни гости.
Отново го споходи смътно чувство на разочарование. Като стана, бе убеден, че денят е особен. Че ще се случи нещо прекрасно. Но не би.
Лин Ли тъкмо бе започнал да изписва страховита фигура на нападащ рицар. Използваше ярко червен метал, за да изобрази кръв на шита. Джони си спомни за червеното мастило по документите, идващи от шатоврианската компания „Отчаяна Защита“. Ако може да ги ангажира в строителство на пътнически самолети… Но не искаше да продължават с реактивните самолети.
Сега Лин Ли рисуваше снаряжението със сив молекулярен спрей. Шатоврианците продължаваха да гледат смаяни. Един от тях държеше резервен пистолет и бе готов да го подаде на Лин Ли, като му потрябва. Не бяха помощници. Просто им се щеше да могат да правят такива неща. Шатоврианецът затвори предпазителя на пистолета, за да го пробва.
Изведнъж Джони прозря, че вече се е случило! Хубавото нещо!
Върна се по моста, притича покрай страничната стена на двореца и влезе през задния вход.
Криси, завързала отзад косата си и господин Цунг, пресипваха манджата от една тенжера на огъня в голяма купа.
— Криси! — викна Джони. — Събирай си багажа!
Пати седеше в ъгъла. Изобщо не говореше. Само гледаше в земята. Тини, будистката комуникаторка, все се опитваше да я заговори.
— Тини! Обади се в мината. След двайсет минути на площадката да е кацнал боен самолет! Обади се на доктор Маккендрик в Абърдин и му кажи веднага да замине за Виктория!
— Пати не се чувства добре — каза Криси.
— Ще я вземем с нас — каза Джони.
— Каква ще е конференцията — дипломатическа или научна? — попита Цунг през монотонния вокодер.
— Медицинска! — каза Джони.
Господин Цунг остави купата и се втурна да донесе в един сак бяла престилка и очила, които бяха само рамки. От древните картини знаеше, че това е подходящото облекло.
— Джони! — извика Криси. — Това е еленова яхния!
— Ще я изядем на самолета. Тръгваме за Африка!
Джони насочи бойния самолет леко на югоизток и включи екраните. Помощник-пилотът му бе нов, от френските бежанци в Алпите. Казваше се Пиер Соланс. Беше млад и бе завършил Академията съвсем скоро. Още не можеше да говори добре психлоски. Досега в задълженията му влизаше само да премества в района миньорски самолети, но като дежурен по лагер той трябваше да докара самолета на Джони. Изобщо не си бе мечтал, че след пет минути ще излети като помощник пилот на Тайлър, и то за Африка. Бе запалил мотора добре, но като видя как Джони излетя, си глътна езика. Досега не бе виждал самолет да се изстрелва нагоре като куршум. А сега летяха със свръхзвукова само на хиляда и петстотин стъпки. Дали Джони не е решил да пошета из френските и италианските Алпи?
— Много сме ниско — плахо се обади той.
— Отзад има хора — каза Джони. — Ще им стане много студено. Заеми се с екраните, да не налетим на някой разузнавателен самолет.
Разузнавачи, разузнавачи, разузнавачи! През целия си живот Джони бе наблюдаван от разузначателни самолети! И сега не бе различно. Шатоврианската защитна система не беше окончателно завършена. Въпреки че купиха компанията, системата бе много скъпа — почти три пъти по-скъпа от онази, която двамата малки сиви хора бяха описали. Автоматичните оръдия имаха обхват хиляда и петстотин мили и можеха да свалят цяла флотилия с един залп. Имаше атмосферни бомбардировачи, космически бомбардировачи, които патрулираха в орбита, анализатори, които идентифицираха всички движещи се обекти от разстояние десет светлинни години. Около всеки град се предвиждаше атмосферен кабел, осигуряваш непроницаем щит.
Тъй като системата бе недовършена, използваха голямо количество разузнавателни самолети и бомбардировачи, които можеха да бъдат активирани от всеки движещ се обект. На носа на самолета имаше ясна зелена мигаща светлина, освен това и новоинсталирана кутия, която излъчваше кода на деня. Евентуалните нападатели не биха могли да го разчетат, тъй като се излъчваше много бързо, имаше собствени заглушители и се сменяше за стотни от секундата. Ако бомбардировачите не го видят и не уловят кода, ще стрелят.
А, ето ги самолетите в готовност в зоната на Средиземно море. Бяха се изстреляли „да погледнат“. Тъй като помощник-пилотът не бе достатъчно бърз, Джони ги взе на мушка.
Да, шатовриански бомбардировачи. На носа на всеки имаше изрисувано огромно око. Но големите зяпнали очи не бяха само украса. Всеки пилот би стрелял инстинктивно точно в центъра им и ако това станеше, бомбардировачът връщаше по същата вълна удар и така взривяваше оръдията на атакуващия самолет. Тъй че, никаква стрелба в очите!
Въпреки всичко, очите създаваха напрежение. Бяха се взрели в тях от екраните. Приближиха се като душещи хрътки и като си подадоха сигнали за получен код, свиха опашки и се върнаха в патрулните си сектори.
Французинът се обърна да погледне Алпите. Не бяха се блъснали в ни един връх!
Но сега Джони трябваше да фиксира на екраните орбиталните бомбардировачи. Те май не им обръщаха особено внимание, доволни от кода на деня.
А това какво беше? На екрана се появи разузнавач за космически анализ. Не очакваше да го срещнат. Дали не беше вражески?
Като всеки звезден разузнавач или бомбардировач, този имаше „леща“, която бе от „светлинен магнит“. Реагираше на светлинни лъчи. Извличаше ги от зона с диаметър много мили и ги концентрираше, след това ги проверяваше магнитно и ги събираше в точка, по-малка от точка върху лист хартия. Така се получаваше леща с диаметър много, много мили. Проблемът беше в това, че имаше твърде много, а не твърде малко светлина и затова спускаха филтри в космоса, които предпазваха от изгаряне приемателите им и записващите устройства в случай, че се приближат много близо до някое слънце. Така се получаваше увеличение от порядъка на десетки трилиони.
Един от тези контрактори бе пробол команден бутон на Джони, а той знаеше, че отгоре има кутия от тях. Джони натисна един ключ и се свърза с приемателя на разузнавача. Прехвърли образа на централния екран.
Да, космическият разузнавач бе от техните. Беше на десет хиляди мили. Изключи предавателя.
Не мислеше, че някой ще нападне Земята след всичко станало. Обещаният договор за мир бе сключен. Стана много популярен. Делегатите дори отнесоха у дома копия от края на Психло и смъртта на луната Азарт. Банката лееше като водопад заеми за храна. Все още не се бяха появили потребителски продукти в по-голям мащаб. За това трябваше време. Джони се надяваше да проникне в тайната на построяването на телепортационни мотори. Това щеше да отвори вратите на много потребителски продукти. И още по-важно — щеше да спаси превозните средства, с които работеха сега. Тези самолети нямаше да траят за вечни времена.
— Поеми управлението — каза Джони на Пиер и отиде отзад. Пати седеше най-отзад и гледаше в земята. Тревожеше се за нея. Понякога излизаше да се разхожда през нощта. Често я чуваше как плаче в стаята си. Беше само на десет и затова се бе надявал бързо да се съвземе. Но не стана така.
Явно господин Цунг бе решил да използва времето във въздуха за наваксване в дипломатическите си задължения, защото бе помъкнал десетина кила хартия. Джони се съсредоточи върху яхнията. Не беше изстинала.
— Седмичната сводка от Сноч пристигна — каза Цунг.
Значи затова Драйс бе дошъл от Цюрих.
— Изпрати деловите книжа в офиса на мината. Това е тяхна работа.
— О, вече ги изпратих, изпратих ги — каза Цунг. — Това са само дипломатическите и светските. Покани на сватби, банкети, кръщенета. Запитвания за адреси и срещи…
— Ами благодари им или им откажи — каза Джони.
— О, вече го сторих. Няма проблеми. Използваме вокочетеца, вокодера и вокопечатарката. Можем да обработваме кореспонденция на около осемнайсет хиляди езика. Но работата става все повече.
Започва се — помисли си Джони. По-големият брат на господин Цунг бе назначен за камерхер в двореца на вожда на клан Фергус. По-малкият му брат основа дипломатически колеж в Единбург.
— Имаш ли друг брат? — попита Джони с пълна уста с яхния.
— Съжалявам, но нямам повече — каза Цунг. — Говоря за племенника на барон фон Рот. Иска да чиракува като дипломат в моя офис.
— Чудесно — каза Джони.
Цунг увеличи звука на вокодера, тъй като под управлението на Пиер самолетът ревеше по-силно.
— Искам да наема още около трийсет момичета и момчета — руснаци и китайци — да се обучават като чиновници и да се учат да работят с вокопечатарки. Всъщност е много просто. Четеш поканата с вокочетец на собствения си език, след това диктуваш на вокопечатарката с вокодера пак на собствения си език и тя печата на езика, на който е изпратено писмото.
— Продължавай — каза Джони.
— Мисля, че трябва да се построи нова сграда, за да се помещават в нея цялата документация и служителите. Още нещо…
— Да — подкани го Джони.
— Пристигна едно писмо, което според мен трябва да прегледаш. То е от лорд Вораз до Макадам с копие до теб. Драйс каза, че преди да отговори, Макадам трябва да се допита до теб.
Някакви неприятности, помисли си Джони.
— Вораз иска формула, за да определи валидността на един търговски заем.
— Това няма нищо общо с дипломацията и светския живот — каза Джони.
— Не е точно така. Поради постовете на Вораз и Макадам никак няма да е приятно да се появи някакво напрежение между тях. Проблемът е в това какви потребителски продукти да започнат да произвеждат оръжейните заводи. Ако се настроят към продукти, които не се търсят, ще фалират и няма да върнат заемите. Цялата програма може да се провали.
Собствения му проблем, изказан по друг начин, помисли Джони. Пак се сети за червеното мастило на „Отчаяна Отбрана“.
— Междугалактическата Минна — каза Цунг, като погледна писмото от Вораз — има заведени в досиета стотици хиляди изобретения, които пазят в Министерството на Закона, за да не би до тях да се доберат други нации. Зная, че това не е в сферата на дипломацията, но ако започне производство на лоши потребителски продукти, ще се получи голяма дипломатическа каша. Освен това всички формули на изобретенията са в психлоската математика.
Джони изяде яхнията и върна празната купа на Криси. В старите книги на хората имаше писано нещо по този въпрос. Каква беше темата?… Маркетингът като фактор в печалбата.
— Кажи на Макадам да сформират от банката проучвателни екипи — хора, които ще обикалят и разпитват хората за разни неща — и да установят какво биха искали да купуват живущите във всеки планетен сектор. Не какво трябва да си купуват, а какво биха искали. Да не им предлагат нищо. Просто да задават въпроси. Може да са съвсем дребни неща като… — сети се за откритието си, че със стъкло може да се реже и обработва кожа — … като например нещо, с което по-лесно се смъкват кожи. Това се нарича „маркетингово проучване“. А що се отнася до психлоската математика — в момента се занимавам с нея.
Тини ги слушаше. Вече започна да натиска бутоните на предавателя. Това бе нова система. Но малко се бяха престарали. Най-малката комуникационна система, която шатоврианците правеха за една планета, съдържаше два билиона индивидуални радиоканала. А след войната бяха останали само около трийсет и една хиляди. Навсякъде имаше радиотелефонни принтери. Тини се свърза с банката в Цюрих и се приготви да предаде записа, който току-що бе направила. Цунг видя, че Джони е свършил и й направи знак да започне. В същия момент в офиса на Макадам ще се разпечата звуковото съобщение. Тини предаде и писмото, което Цунг й подаде.
— Драйс ти остави това — каза Цунг. Подаде на Джони малък син диск с игла на обратната страна. Отпред пишеше „Галактическа банка“. Джони го огледа, но не го взе, затова Цунг добави:
— Донесе го шатовриански офицер по смъртоносни устройства.
Джони го взе.
— Нищо друго ли не ти даде?
— О, познаваш Драйс — каза Цунг. — Каза, че в шотландските планини произвеждали прекалено много масло и донесе на Криси цяла кофа. Някаква старица имала петнайсет швейцарски крави и той каза, че финансирал производство на масло.
Джони се засмя. Знаеше, че в Шотландия няма швейцарски крави. Драйс сигурно е накарал някой пилот да ги докара от Германия или Швейцария, къде бяха в изобилие. Още една „ментова индустрия“.
— Ние дължим ли му нещо за това?
— О, да — каза господин Цунг. — Винаги го храним с цяла ясла пържен ориз. Обожава го! И плюс това зет ми открил книга с цветни июстрации на риби и направил такива медальони. Всеки път му дава по един. Драйс казва, че били ценни.
— А ти плащаш на Лин Ля — каза Джони, който вече бе добил опит в търговията и китайските нрави.
— Разбира се. От касата ти за дребни светски разходи.
Понятието „дребни разходи“ бе твърде разтегливо. Земната Планетарна банка плащаше за защитната система на Земята от перото „дребни разходи“.
Но господин Цунг продължи:
— Това копченце е част от наградите, които раздават от новите банки, построени по квартали в цялата вселена, за откриване на сметка. При всички положения трябва да говори на родния им език. Слагаш го на ревера си или на друго подходящо място и ако отвориш уста, започва да пее. В момента събират фолклорните песни на всички райони.
Джони извади от чантата си комплект инструменти. Цунг го бе взел да подпомогне проекта. Джони взе инструмент за микрозаварка, отвори копчето и го огледа отвътре с микрогледач. Състоеше се само от няколко запаметяващи клетки с размер на молекули, свързани с малки релета и пружинки. Имаше мъничка батерия, която се зареждаше от стайната температура. Един електронен вибратор задействаше атмосферните молекули и така се получаваше звук. Просто и евтино.
Но не това търсеше Джони. Подозираше банката, че получава информация по, меко казано, странни начини, затова проверяваше вокодери и други подобни, за да види дали нямат вградени микрофони или записващи влакна, които могат да бъдат проследени.
Такъв бе светът, в който живееха.
Завари копчето и го окачи на кожената си яка.
— Каза ми да ти кажа, че това не е стандартно копче — каза Цунг с помощта на монотонния си вокодер. — Събрал е няколко стари американски балади и ги е заредил вътре. Няма много американци, затова за тях специално няма да има такова производство.
Джони си прочисти гърлото и размърда устни. Копчето започна да издава мелодия без думи. Не я ли беше чувал някъде? Шотландска, немска? Аха, казваше се „Джингъл Белз“. В този момент копчето запя:
А след това се чу горд глас: „Аз съм клиент на Галактическата банка!“
Остана и на това да му викаха американска балада! Какво, нима Драйс се шегуваше? Но той никога не се шегуваше, това му бе чуждо. Беше много, много сериозен малък сив човек.
Джони тъкмо щеше да го свали, но смехът му отново го задейства.
Джони се сети, че трябва постоянно да си движиш устните, за да пее. Може би се задейства от пръски слюнка, или от напрежение на мускулите, или нещо такова. Отново започна да движи челюстта си.
— Господин Тайлър! — чу се по предавателя нервния глас на Пиер. — Под облаците виждам езерото Виктория. Облачността е много плътна. Не е ли по-добре да ида до Кариба?
Джони отиде в кабината и пое управлението. Над Виктория бе винаги облачно.
Джони отвори уста да поиска разрешение за кацане. Но копчето запя:
„Голяма прогноза, няма що“, помисли си Джони и прибра в джоба копчето.
След като се огледа наоколо, Джони напълно разбра опасенията на Пиер. От известно време летяха през нощта — нещо, което не би притеснило един опитен пилот. Наистина, Джони дори не бе забелязал.
Трябваше да се взре много напрегнато, за да различи връх Елгон. Издигаше се над черната пелена облаци. Само тренираното пилотско око можеше да го забележи, защото нямаше луна, а такъв връх се различаваше само, защото закриваше някои звезди.
Но Джони веднага прости на Пиер главно заради екраните. Облаците бяха толкова плътни, че екраните не показваха нищо друго освен облаци и буря под тях. Само ако много добре познаваш очертанията на езерото и лагера, би могъл по-скоро да ги налучкаш, отколкото да ги различиш. Имаше и много електростатични смущения. Над лагера сигурно валеше като из ведро, с мълнии, светкавици.
Пиер бе в такова състояние, че само се молеше да се приземят. Не можеше да разчете показанията на екраните. Не виждаше нищо друго освен няколко звезди над главата си и плътна чернотия под тях, която от време на време се прорязваше от светкавица. Мислеше, че ако опитат да се проврат през този ад, с тях е свършено. Кой знае в кой хълм ще се разбият? Ако знаеше, че връх Елгон се намира на по-голяма височина от тяхната височина на летене, сигурно щеше да се смрази от ужас, но за щастие не знаеше. Още по-лошо, бяха прелетели край два върха, които бяха по-високи и от Елгон. Като капак на всичко, мосю Тайлър бе заел пилотското си място, тананикайки някаква странна песен! Мон дьо, човек не си подсвирква, когато е изправен пред смъртта. Лудост!
Виктория им даде разрешение за кацане и Джони предпазливо полетя надолу през дъждовните облаци. Екраните не се проясниха, но понеже познаваше местността, можеше да се ориентира и по най-нищожния образ. Безполезно беше да гледа през прозореца — сякаш го заливаха с пожарогасител.
Джони опита да спусне магнитните захватки. Повече го интересуваше да се приземи меко заради пътниците, отколкото къде точно се приземява. Стана доста плавно и като изключи мотора, Пиер му хвърли тревожен поглед, защото мислеше, че още са във въздуха.
Заради дъжда трудно можеха да се чуят в кабината. Джони отвори вратата на самолета и пред него се озова Кер, заливан от дъжд.
Дори да се вземе пред вид дъжда, Кер изглеждаше ужасно мрачен. Обикновено много се радваше да види Джони.
Последния път, когато Джони бе в Африка, бяха прекарали три нощи с Кер в Кариба. Работеха със системата за телепортиране. Нямаха яснота по отношение на планетата Фобия. Не знаеха координатите, освен това, че бе „някъде около психлоското слънце“. За известно време бяха изгубили надежда, че ще я намерят, което значеше, че Кер ще трябва да умре от липса на дихателен газ.
Както и да е, откриха я. Обикаляше по сплескана елипса. Разликата между разстоянията съответно от най-близката точка на орбитата до слънцето и от най-далечната бе толкова голяма, че всяко живо същество, дори един психло, би загинало, ако живее на планетата.
Фобия минаваше през три фази: отдалечавайки се от слънцето, атмосферата й се охлаждаше и се втечняваше; отдалечавайки се още повече, течността замръзваше; приближавайки слънцето, промените ставаха в обратна последователност и атмосферата отново ставаше в газово състояние. В дългия „летен“ период — една година на Фобия се равняваше на осемдесет и три земни години — на планетата се развиваха мъхове, лишеи и други растения, които при втечняване на атмосферата преминаваха в състояние на „зимен сън“, след което отново се пробуждаха през лятото.
Макар че загубиха много време да изпращат камери, накрая определиха орбитата й. Резултатите надминаха и най-смелите очаквания на Кер. Планетата бе в разгара на „есента“ и не бе никакъв проблем да напълнят с помощта на помпи цистерни с втечнен газ. Не само това, но бяха донесли и петдесет тона от веществото, от което се правеше храна за психлосите. Да, при последната им среща Кер бе на седмото небе от радост.
А сега седеше под дъжда, мрачен като смъртта.
— Зрасти, Джони — вяло каза той.
— Какво ти става, Кер? — попита Джони. — Да не си загубил на хазарт?
— О, не е заради теб, Джони. Винаги се радвам да те видя. Заради онзи Маз е. Той беше главен инженер, когато мината бе в психлоски ръце. Един от ранените. Разполагам с около седемдесет бивши затворници и се опитвам да си изкарам заплатата, като пусна отново мината в действие.
Приближи се по-близо до Джони. Дъждът се стичаше по дихателната му маска. Туниката му бе прогизнала.
— Аз не съм инженер! — изведнъж изплака Кер. — Бях офицер по поддръжката. Рудата ни свърши, а следващия район е някъде наоколо. Този …… Маз и всички останали …… психлоси само си седят на задниците и се правят на нещастни! Някой …… глупак им е показал снимка на взрива на Психло и те просто не искат и пръста си да помръднат! Не разбирам от …… математика и не мога да направя изчисления за следващите рудни залежи!
И ти като мен, помисли си Джони. Радваше се, че момичетата не говореха психлоски. Как само умееше да псува бившият психлоски мошеник! Но псуваше рядко — само когато беше изключително ядосан.
— Затова съм тук — каза Джони.
— Наистина ли? — светна Кер.
— Маккендрик пристигна ли? — попита Джони.
— Дежурният е получил сводка от разузнавач за самолет, идващ насам от Шотландия. Трябва да е Маккендрик. Ще пристигне след около три часа.
Три часа! Джони искаше веднага да се заеме с работа. Е, тъй или иначе, имаше да свърши още нещо преди това — да намери няколко психлоски трупа.
— Отзад има хора. Моля те, настани ги в лагера.
— Добре — весело каза Кер. Носеше брезент, с който можеше да ги заслони. Насочи се към задната врата и го разгърна.
Пиер се бе посъвзел, но с ужас видя, че Джони се рови в едно отделение, където обикновено държат комбинезоните за летене на големи височини. Намери ги, хвърли му един и започна да се облича.
Джони чу как вратата се затваря и видя неясни фигури, тичащи към лагера. Закопча ципа на комбинезона си и провери горивото — имаше предостатъчно.
След двайсет секунди отново се издигнаха в небето. Пиер още се бореше с непознатия му екип. Мон дьо, никак не бе безопасно да живееш край мосю Тайлър!
Джони никак не бе притеснен. Над облаците небето бе чисто и дори можеше да определи положението на върховете по това кои звезди не се появяват на екраните му. Остави самолета със запалени светлини и се насочи към вечните снегове, където бяха заровили психлосите. Трябваха му двама — един работник и един началник.
На Пиер никак не му ставаше по-добре от това, че не знае нито къде отиват, нито защо. Полетът с такава скорост в мастилено черното небе го ужасяваше. Дори не поглеждаше екраните. Очите му бяха вперени в прозорчето.
Джони много бързо се ориентира къде трябва да кацне. Бяха оставили там един електрокар. Щеше да го използва като ориентир. Предполагаше, че след толкова време труповете ще бъдат изцяло покрити със сняг.
Без да знае къде отиват, какво търсят и защо, Пиер само се взираше в прозорчето с онемели от ужас очи.
Изведнъж видя бяло петно. На светлината от самолета се виждаше, че от него се издигат бели облачета. С ужас чу как моторите затихват като за кацане.
— Недей! — изкрещя той. — Недей! Недей! Приземяваш се върху облак!
Джони погледна в екраните. Наистина от този ъгъл приличаше на облак. Вятърът навяваше сняг.
А, ето го електрокарът. Беше потънал в сняг до седалката. Точно зад него трябваше да са заровени труповете.
Ориентираше се само по екраните. Бяха още далеч до най-близкото място за кацане. Спусна самолета надолу и изгаси моторите. Вятърът бе много силен и самолетът леко трепереше.
Джони намести въздушната си маска.
— Слез да ми помогнеш!
Пиер бе напълно объркан. С очите си видя, че се приземиха в облак и не можеше да разбере на какво се държи самолета. От предни курсове знаеше, че трябва да са близо, ако не и на самия екватор, а наскоро бе научил, че на екватора бе много горещо. Тъй че най-малко очкваше да види сняг!
Малкото му племе бе живяло в подчинение на йезуитите, които ги манипулираха чрез всяване на страх от рая и ада, най-вече от ада. А и самата репутация на мосю Тайлър граничеше с религиозно страхопочитание и предразсъдъци. Тъй че, по-малко се изненада на това, че се приземиха върху облак, отколкото на командата да слиза долу.
Пиер погледна белите облачета. Да, това беше облак! Пред очите му изникна образа на разпнатия Христос. Не, твърде беше млад, за да става светец. Но имаше решение. Пресегна се да вземе парашута и бързо се напъха в него. Мосю Тайлър може и да може да ходи по облаците, но сина на мадам Соланс — не.
Събра кураж и отвори вратата. Затвори очи и скочи с ръка на ръчката за отваряне на парашута. От седалката на такъв самолет до земята имаше приблизително осем стъпки. Но Пиер се бе приготвил да падне от дванайсет хиляди. Като докосна земята, въпреки снега едва не счупи крак. Падна по гръб и съвсем объркан, остана да лежи с лакти, забити в снега. Не можеше да разбере защо не падна през облака.
Погълнат от работата си, Джони не забеляза объркването му. Беше извадил от самолета кирка и ровеше в снега. Здраво бяха затрупани.
Върхът на кирката опря в нещо. Коленичи и разчисти снега, който веднага бе подет от вятъра. Показа се крайчеца на дихателна маска и след това върха на шапка. Чудесно, изпълнителски кадър!
Опипа чудовищните рамене, за да прецени къде трябва да пъхне кирката, за да го освободи от заледения сняг. Психлосите тежаха към триста килограма, да не говорим в този сняг и лед.
Джони заби по-дълбоко кирката и се отпусна с цялата си тежест. Чудовището бе толкова тежко, че горният й край отскочи и разкъса връзките на комбинезона за летене на големи височини.
Опита отново, този път с всички сили. Чудовището се помести нагоре със скърцащ тих звук.
Вероятно звукът наподобяваше на прочистване на гърло и копчето на банката изпя един ред от песента:
Пиер, на когото му се бе събрало доста, видя как от облака се въздига демон. И не само това. Демонът пееше със сатанински глас.
Това преля чашата. Момчето изохка и припадна.
Джони отхлаби от захватката на снега един труп на работник и отиде до електрокара. Почисти го от снега. Тъкмо се канеше да го запали, когато забеляза отсъствието на Пиер. Очакваше поне да отвори вратите към товарното отделение.
Забеляза го да лежи в сянката на един балансиращ мотор. Вятърът вече навяваше върху него сняг. Джони бързо провери дали не е ранен, озадачен от парашута. Питаше се защо ли лежи там в безсъзнание. Е, на това място не можеше да му даде дори първа помощ.
Включи електрокара и подхвана Пиер. Подкара го по продължение на самолета до задната врата. Протегна се и я отвори.
Но вятърът духаше откъм опашката на самолета и се опитваше да я затвори. Джони скочи в самолета с надеждата, че ще намери нещо да блокира вратата. Замръзна на място.
Пати! Все още бе в самолета. Сигурно не са забелязали липсата й в суматохата да се скрият по-бързо от дъжда. Напоследък тя едва се движеше и рядко й се чуваше гласът, тъй че често не я забелязваха.
Сигурно замръзваше от студ. Джони отвори едно отделение за багаж, извади одеяло и го метна върху нея. Тя дори не го погледна.
Успя да намери само една стенна карта и опита да втъкне едната част на дървената й дръжка над пантата на вратата, а другата — долу в релсата, където имаше халка.
Слезе долу и повдигна до самолета безжизненото тяло на Пиер. Почти бе успял, когато силен порив на вятъра затръшва вратата. Джони за втори път се качи в самолета и се опита да задържи вратата отново с помощта на картата. Но този път крехкото дърво се разцепи.
Зад гърба си чу тих глас:
— Аз ще я държа.
Пати държеше с една ръка одеялото, а с другата хвана вратата и я задържа отворена.
За пръв път от месеци насам я виждаше да изяви желание да направи нещо.
Джони скочи долу и повдигна Пиер. Стовари го на пода. Пак се качи в самолета, за да издърпа навътре Пиер да не пречи на вратата. С учудване видя, че Пати му помага в дърпането.
И тъй, с помощта на Пати успя да прибере в самолета двете чудовищни тела. Пати съсредоточено го наблюдаваше от вратата.
Набързо върна електрокара на мястото му, затвори вратите на самолета и се качи в кабината, подгонен от режещия вятър. Обади се в лагера да го чакат с електрокар и камион. Обърна се да види дали Пати е добре завита и се издигна във въздуха.
Беше се приготвил да се приземи, без много да разчита на екраните, но с радост видя, че бурята почти е преминала и нямаше електрически смущения.
Над лагера дъждът бе спрял и всички лампи светеха. Около чакащите превозни средства се бе събрало значително множество. Гледаха как се приземява самолетът. Джони бе виждал бившите военнофлотски бойци и космически войници само през мерника на оръдията и сега му се стори странно да бъде заобиколен от джамбичуи и ховини. Все пак изглеждаха съвсем приятелски настроени. Сред тълпата бяха трима шатовриански инженери в ярко оранжеви работни гащиризони. На гърдите си имаха надписи „Отчаяна Отбрана“. Най-вероятно проучваха как може отбранителната система на тази мина да се адаптира към общата.
На площадката стоеше нов самолет. Около него нямаше никого и Джони предположи, че Маккендрик е пристигнал. Повика Пати и като я обгърна с една ръка, скочи от самолета.
Кер бе седнал в електрокара.
— Помощник-пилотът е вътре. Диша, но явно е ранен или нещо подобно — каза Джони. — Заведи го заедно с психлосите в болницата.
Без да пуска Пати, Джони се втурна към лагера, за да намери Маккендрик.
Кер веднага се зае със задачата и с точно премерени движения свали телата от самолета и ги пренесе върху камиона. Никой не би се справил по-добре от него.
Шофьорът, наскоро обучен джамбичуи, разшири от ужас очи, като видя двама огромни психлоси да се стоварват зад гърба му. Нищо чудно да вземат да се съживят.
Кер слезе от електрокара и разбра, че шофьорът му се готви да си плюе на петите.
— Не, не! — извика той. — Мъртви са!
Джамбичуят плахо се върна на седалката. Кръгът около тях малко по малко се стесни. Всички искаха да надникнат. Към Кер се отправяха въпросителни погледи.
— Не чухте ли какво ми каза Джони? — извика Кер.
Не, не бяха чули. Бяха много далеч.
— Тези психлоси са се крили в джунглата. Изскочили са и са нападнали помощник пилота. Джони толкова се вбесил, че се хвърлил срещу тях. Грабнал и двамата за шиите и ги удушил!
Всички останаха зяпнали, с отворени усти. Доказателството беше пред очите им.
След малко един бивш офицер ховин се обади:
— Нищо чудно, че изгубихме войната.
— Да — каза Кер. — Като опознаете Джони ще разберете, че като се вбеси, направо побеснява.
Даде знак на камиона да го последва и тръгна с електрокара към болницата. Не беше се стърпял да ги метне. Но най-трудно бе да не прави гафове.
Като влезе в лагера, Джони остави Пати и тръгна да търси Маккендрик. Откри го в болницата.
— Къде е епидемно болният? — попита Маккендрик. — Предадоха ми обаждането ти по средата на една лекция. Довел съм цял лекарски екип! Пристигам и какво — излетял си нанякъде…
— Този път трябва да успеем! — каза Джони.
— А, за капсулите ли говориш. Джони, опитвал съм всички възможни начини. Няма как да се извадят от черепите им. Прекалено много кокали! Мислех, че си разбрал.
Докторът отиде до масата, където последно бе работил върху масивния психлоски череп. Почука по него с кокалчетата на пръстите си:
— Твърда кост! Мозъкът е под долната задна лопатка. Ако пробия костта така, че да мога да измъкна капсулата, психлото си отива.
— А-а, — каза Джони. — Аз не казах нищо за „пробиване“.
Отиде до петнайсет килограмовия череп и го повдигна. Маккендрик бе свързал челюстта с жички и Джони я отвори.
— А сега гледай ушните кости.
Хвана черепа по-здраво и го вдигна срещу светлината. Сякаш се готвеше да хвърли медицинска топка.
— Гледай.
Отново отвори челюстта.
Мястото, където бяха свързани челюстта и ушната кост се отвори и се показа дупка с диаметър около милиметър.
— Веднъж ми показа тази пролука и обясни, че оттам не може да се вкара инструмент. Но оттук се стига право до мястото, където са поставени капсулите.
Маккендрик не беше особено ентусиазиран.
— Джони, докарал съм цял екип. Подготвиха залата за евентуална операция. Мислех, че се е случило нещо сериозно. Но понеже не е спешно, защо не вземем най-напред да се наспим…
Джони отиде с черепа до масата, която преди бяха използвали за дисекции и го остави отгоре.
— Може и да не ти се струва спешно, но истината е, че не знаем как се правят психлоски двигатели и не знаем как да боравим с математиката им. И ако не се научим, ще се окажем в доста лошо положение. И сега имаме стотици самолети, които не работят. На планетите са необходими потребителски изделия, а психлоските самолети са върха. Казвам ти, че е спешно. Но гледай, гледай!
Джони извади от джоба си тънка изолирана жичка и я напъха в малката пролука на черепа. Хвана другия й край и го напъха във втората пролука.
— Какво правиш? — попита Маккендрик.
— Сега трябва да ми отговориш на въпроса — ако им се вкарат тези жички, ще се разкъсат ли мускулите на челюстта или на ухото?
— Може да засегнат някоя тъкан, но главните мускули не са тук. Дупката се получава, понеже като се разтегне до най-долно положение, челюстната кост няма как да не образува пролука. Иначе ще трябва да има още две кости, а бог ми е свидетел, и така са много. Но не мисля, че…
Джони протегна ръка към комплекта с инструменти, които набързо бе събрал. Извади пистолет за молекулярно пръскане.
— Това нещо изстрелва поток молекули от пръчица на повърхността.
Маккендрик нищо не разбираше.
— Не можеш да вкараш такъв пистолет в главите им!
— Пистолетът остава отвън. — Джони изкара електрическа терминална платка. — Къде са капсулите, които извадихме?
Маккендрик донесе една бронзова.
Джони отчупи малко изолирана жичка. Взе молекулярния пръскащ пистолет и направи молекулярна връзка между електрода, който обикновено захранва с ток и пръчицата метал. След това свърза другия край с къс бронз. Взе второ парче жичка и го постави между бронза и електрическата терминална платка. След това свърза обратната страна на терминалната платка посредством дълга жица с входния терминал на пистолета. Просто щеше да замени бронзовия къс с обичайната пръскаща пръчица на пистолета и след това да направи байпас до пръскащия компонент, но молекулите щяха да протекат по жица до приемащата платка. И за да е сигурно, че ще се получи електролиза, свърза веригата обратно с пистолета.
Натисна спусъка.
Терминалната платка започна да се покрива с бронз.
В капсулата, извадена от психлоска глава, се появи мъничка дупка. Понеже не бе електричар, Маккендрик възкликна:
— Тя изчезва!
— Молекулите на метала протичат по жичката към платката. Мисля, че процесът се нарича „електролиза“. Просто не позволяваме на молекулите на метала да се пръскат, а ги провеждаме към платката.
Свърза жичките към бронзовия къс така, че идващия поток се насочи към друго място и молекулите започнаха да изтичат отдругаде и да образуват втора дупка в бронзовия къс.
Маккендрик зяпна:
— Металът изчезва!
— Появява се върху терминалната платка — обясни Джони. — Но тя ще е извън главата.
Взе нов къс жичка и с малко фенерче разтопи единия й край и го заобли.
— Ако заоблим краищата, можеш ли да провреш жицата през пролуката, да минеш край различните нерви и да докоснеш бронзовата капсула? А след това по същия начин и от другата страна?
Маккендрик бе изучил вътрешността на черепа. Дебелите въжета на нервите им лесно се преместваха. Горната част на черепа може би щеше да издържи няколко малки пробождания, без да пострада.
— Ще видим! — каза Маккендрик и се приготви да изчака утрото.
Телата на психлосите лежаха върху две колички пред вратата. Пиер сякаш бе изчезнал. Маккендрик извика две сестри и още един доктор и вкараха в залата за аутопсии работника психло. Тялото бе около пет пъти по-голямо от телата, с които бяха свикнали да работят, но с обща помощ го качиха на масата.
— Сигурно още е замръзнало отвътре — каза Джони.
— Няма проблеми — каза Маккендрик. — Забравяш, че и преди сме си имали работа с такива. На няколко пъти дори съм вярвал, че ще успеем в операцията.
Взе две микровълнови слушалки и ги постави от двете страни на главата, за да я размрази по-бързо.
В стаята бе ужасно населено. Господин Цунг бе влязъл да донесе на Джони бялата престилка и очилата без стъкла. Джони се зачуди за какво ли служат и ги пъхна в джоба. Отвори уста да каже, че тялото трябва да се премести и пеещото копче започна:
Екипът лекари се стресна. Бяха шокирани. Моментът бе достатъчно мрачен, а отгоре на това и тъжни песни!
Джони хвърли копчето към господин Цунг.
— Махни това нещо!
Джони започна да изважда още неща от чантичката с инструменти. Маккендрик включи анализатора на метали, който използваха тук вместо рентгенов апарат. Постави главата на определеното място и настрои машината така, че да се получи ясен образ на бронзовата капсула. Провери дали челюстта на трупа може да се движи и я разтегна с метален лост.
Другият лекар избърса с парцал водата, която се бе стопила от трупа и мокреше микровълновите слушалки.
Една сестра дръпна встрани Джони и му каза:
— Не мисля, че това малко момиче трябва да присъства на всичко това.
Джони се обърна и видя Пати. Сигурно го бе последвала дотук. Не искаше да я потисне, като й каже да излиза.
— Нека остане — прошепна той на сестрата.
Тя не бе много съгласна, но нищо не каза.
Джони бе приготвил необходимите инструменти. Маккендрик разглеждаше схеми на психлоски нерви, които по-рано бе правил. Остави ги, взе жичките, които Джони му подаде и се зае с работа.
Като гледаше схемата и я сравняваше с картината на екрана на анализатора, Маккендрик внимателно вкара заобления край на едната жичка. Успя с няколко минимални отклонения да я прокара до бронзовата капсула. След това вкара другата жичка от другата страна на челюстта.
Джони натисна ключа.
Външната терминална платка започна да се покрива с бронз.
Маккендрик работеше много внимателно, като захранваше от едната страна на платката електричество и го отнемаше от другата.
Бронзът в черепа все повече намаляваше. Маккендрик постоянно преместваше по малко жичките. След около половин час анализаторът не можа да открие следи от бронз в черепа. Внимателно извадиха жичките.
— А сега да видим дали някой нерв не е изгорял. — каза Маккендрик.
Екипът веднага започна работа. Облякоха престилки и ръкавици и приготвиха комплект инструменти, в това число и трион за рязане на кости с въртящ се диск.
Сестрата отново се наведе към Джони и прошепна:
— Наистина мисля, че малкото момиче трябва да излезе. Това е прекалено много за един млад човек. На колко години е? На десет?
Пати седеше на един висок стол и наблюдаваше процедурата. Беше силно заинтригувана.
Нищо не можеше да накара Джони да я изгони.
— Нека остане — каза Джони.
Махнаха анализатора и подложиха отдолу съдове и парцали. Само след секунда трионът започна да прониква със стържещ звук в костите на черепа. Не след дълго потече зелена кръв. Избърсаха я.
Маккендрик бе правил това толкова пъти, че само след няколко минути мястото, където преди бе стояла бронзовата капсула, се откри пред очите им. Маккендрик попи още малко кръв, изкара лупа и огледа нервите.
— Почти няма никакви изгаряния — каза той.
— Ще намаля амперите — предложи Джони и се зае да постави един реостат във веригата.
Екипът събра останките от психлото и го върнаха на количката. След две минути върху масата лежеше бившия изпълнителски кадър.
Повториха операцията с отстраняване на бронза.
Джони направи тест върху една сребърна капсула, която имаше отпреди. Маккендрик отново се консултира със схемите на нервите.
След това провря жичките и ги докосна до сребърната капсула в мозъка на трупа.
Всичко вървеше добре, докато не стигнаха до предпазителя вътре в нея. Беше толкова мъничък и се топеше толкова бързо, че им трябваше доста време да очистят всички малки частици, на които се бе разделил. Жичките по-скоро се докосваха една в друга, отколкото в микроскопичните точици метал.
Най-накрая не остана нищо. Отново сложиха ръкавиците и разрязаха черепа с триона. Показа се вътрешната част на мозъка. Маккендрик най-внимателно прегледа всичко. Изправи се.
Погледна Джони с невероятно удивление. Момчето бе изобретило нов начин да се оперира! Маккендрик предположи, че с това ще могат да се оперират куршуми и метални късове, попаднали в тялото, без да се използват големите ножици и да се правят дупки. Елекролизна хирургия!
— С трупове става — каза Джони. Погледна часовника си. — Наближава полунощ. Утре ще видим дали ще има ефект върху живите!
В седем сутринта екипът на Маккендрик започна да подготвя съвсем различна операционна зала.
— Не знаем нищо за психлоските болести — каза Маккендрик на Джони. — Възможно е като се разложат, труповете им да са силно заразни за живите. Изградени са от вируси и е възможно да има някакъв вирус, по-малък от останалите. Тъй че си облечи други дрехи и смени изцяло жиците и оборудването.
Джони отиде да се преоблече, при което господин Цунг доста се затрудни, за да му намери нова престилка и се върна в залата с нови инструменти. Много се учуди, когато Маккендрик каза да доведат Чърк.
— Тя е почти мъртва — каза Маккендрик. — Психлоските жени вече месеци наред я хранят със системи стомашно. Структурата на мозъка е подобна на тази на труповете, освен това дупката на челюстта е по-голяма. Тъй или иначе е в кома и няма защо да й даваме много метан. Това е упойката, която ги хваща.
— Ще ида да я доведа — каза Джони.
Взе една миньорска количка и дихателна маска и слезе в помещенията, където постоянно циркулираше дихателен газ.
Двете психлоски жени веднага се озоваха при него, когато приближи количката до леглото на Чърк.
Тя лежеше със затворени очи, абсолютно неподвижна. Беше ужасно отслабнала, приличаше на скелет. Бедната Чърк.
Двете едри психлоски без никакви усилия я преместиха върху количката. Джони помисли, че може би и сам щеше да се справи. Само дето костите й не тракаха.
— Дайте ми дихателна маска за нея — каза Джони.
Двете женски го погледнаха неразбиращо.
— Защо? — попита едната.
— За да може да диша — нетърпеливо отговори той.
Другата женска се обади:
— Няма смисъл първо да я измъчвате. Нищо няма да усети.
Джони не схвана за какво става дума. Като забеляза объркването му, първата обясни:
— Отдавна чакаме някой да дойде да я убие. Винаги така правят. Чудехме се защо се бавите цели месеци?
— Това е единственото лечение, което катристите прилагат в случаи на лапсин.
Какви бяха тези думи? Ами „катрист“, това е медицинския научен култ, който в действителност управлява Психло. Нима не е знаел? А „лапсин“ е често разпространена болест по женските деца и макар че е рядкост да се прояви на възрастта на Чърк — тя е на трийсет години — все пак се случва. Без съмнение страда от лапсин. И естествено, рано или късно трябва да бъде убита.
— Аз няма да я убивам! — възмутено каза Джони. — Ще се опитам да я излекувам!
Не му повярваха. Първо, да се лекува лапсин бе противозаконно. Освен това беше противозаконно неупълномощен човек да се бърка в мозъка. Тъй че, той явно лъжеше, както правеха всички катристи. И все пак, да знае, че няма смисъл да я измъчва преди да я изпари, защото тя е безчувствена и той няма да изпита никакво удоволствие.
Джони трябваше сам да вземе дихателна маска и да я постави на Чърк. Изкара количката през херметическата врата. Чу зад гърба си двете женски:
— Ще я измъчва, нали ти казах.
Джони едва-едва бе потопил пръстче в „цивилизацията“ на психлосите и това бе достатъчно, за да се разстрои. Заведе Чърк в импровизираната операционна зала. Макар че бе слаба, трябваха трима, за да я качат на масата.
Маккендрик бе упражнявал много пъти цялата операция и екипът му бе обучен. Новият лекар повдигна маската достатъчно, за да пъхне в устата екстензия. Сестрата подпъхна под ръба на маската епруветка с метан и прослуша сърцето на Чърк, за да види има ли промяна. Сърцебиенето се забави и тя кимна на Маккендрик.
Пролуките на челюстта бяха извън маската и Маккендрик пъхна в тях жичките към мозъка. Внимателно постави главата в апарата. Джони регулира спусъка на пистолета. Сестрата постоянно слушаше сърцето и регулираше сместта от метан и дихателен газ.
Капсулата в главата ставаше все по-малка и по-малка. Металът върху терминалната платка ставаше все повече и повече.
След час и четиресет и пет минути Маккендрик се отдръпна. Извадените жички бяха в ръцете му. Сестрата попи две малки зелени петънца от двете страни на главата. Свалиха метановата епруветка. Извадиха от устата екстензията. Сестрата увеличи максимално подаването на дихателен газ.
— Изпитахме това преди няколко месеца върху един работник, без да го оперираме — каза Маккендрик. — Ще й трябват около четири часа, за да се събуди. Ако изобщо се събуди.
Джони щеше да се погрижи нищо да не й попречи. Подкара миньорската количка, заедно с товара й, към долните етажи.
Двете психли все още бяха вътре и страшно се учудиха, като го видяха. Помогнаха му да я върнат в леглото. Като започна да й сваля маската, едната каза:
— Предполагам, че я върнахте тук, за да ни заповядате да я убием.
Това беше капакът. Джони ги избута и двете от стаята. Взе един стол и седна от външната страна на херметически затварящата се врата. Реши да изчака тук през четирите часа, за да не би на някой друг да му хрумнат още странни психлоски идеи. Надяваше се Чърк да дойде в съзнание, докато изтекат четирите часа. Но за всеки случай се приготви да чака и повече.
За зла участ този коридор се оказа доста натоварен. Кой ли не си намери оправдание да мине оттам, за да го види.
Най-напред дойде Криси.
— Ужасно съжалявам, че забравихме Пати. Мислех, че идваш след нас и ще се погрижиш за нея. Като видях, че я няма, веднага изтичах обратно, но ти беше излетял.
Зад Криси седеше Пати и гледаше право в Джони.
— Но не за това дойдох тук — каза Криси.
Извади иззад гърба си някакъв плик и започна да изважда от него разни неща. Един поглед бе достатъчен да разбере, че Драйс е намислил още нещо. Всичко бе в запечатани торбички, отбелязани с надписа: „Екземпляри, които не важат за размяна.“ Това бяха новите галактически пари. Имаше четири монети с различни размери и четири банкноти, също с различни размери. Монетите не си приличаха и по форма. Хартията и печатът бяха отлични. Джони не можеше да си представи какво им има.
— Тази монета — една единадесета от кредита — не е много лоша. Зелена е и не се вижда добре — каза Криси. — Монетата от три единадесети, синята, също не е прекалено лоша, защото и тя не се вижда добре. Червеният метал, петте единадесети, горе долу става. Но жълтата от шест единадесети е отвратителна.
За Джони беше новост Криси да вземе някакво отношение към парите. Вероятно през целия си живот не бе виждала пари.
— Но най-много исках да ти обърна внимание на банкнотите от хартия. Казах на Драйс, че ми е много неприятно! Тази банкнота е от един кредит. Но тази тук уж била от единайсет кредита, а пише „десет“.
— Такава е психлоската бройна система — каза Джони. — Базира се на единайсет, не на десет. „Десет“ означава една единайсетица плюс нула единици, което е равно на единайсет. Тъй че, единадесет кредитовата банкнота се изписва в цифри като „едно-нула“.
— Добре, ще ти повярвам — въздъхна Криси, — но ще ти кажа на какво се ядосах най-много. Ето, погледни тези. Тази е банкнотата „едно-нула-нула“. Пише сто, но стойността й е равна на сто двайсет и една бакноти от един кредит. Да, да, зная… Психлоски числа. — Показа на Джони още една. — А тази е „едно-три-три-едно“.
Джони ги взе да ги разгледа. Печатите им ставаха от големи по-големи. Хартията бе нова и лъскава.
— Съжалявам — каза Джони, — но не виждам какво не е наред.
— Ами лицето! — каза Криси. — Погледни. На монетите има твоя профил и на малките не се вижда, но на големите ясно личи. Носът! Твоя нос не е извит нагоре!
Джони все монетите. Да, носът наистина бе чип.
— И тези банкноти. Не ме е грижа, че било трудно да се възпроизведе точно, както каза Драйс. Нарисували са кожата ти сивкава. Клепачите на очите са прекалено големи. И Джони, ушите ти изобщо не са такива! Тези приличат по-скоро на хриле!
Джони разгледа банкетите. Несъмнено бяха променили портретите. След това се засмя. Все пак достатъчно си приличаше, за да не се повдигне това на въпрос. Но бяха направили леки промени, така че да прилича малко на силачи.
Страхотно! Така нямаше да го сочат наляво и надясно. Но Джони бе научил достатъчно за дипломацията.
— Съжалявам, че не ти харесват, Криси.
— О, не е това! Просто не си приличаш!
— Боя се, че струва ужасно скъпо, ако тепърва трябва да се промени портрета. Освен това ще станат големи неприятности. Може би при следващата емисия.
Това явно разочарова Криси, защото тя прибра всичко в плика и се отдалечи. Помисли си, че може би ще трябва да му носи обяда там, така както бе седнал.
Пати не си тръгна с нея. Остана и седна на пода. Все още изглеждаше замислена, но не така отнесена, както преди.
Дойде и Кер, последван от трийсет отбрани бивши военни — джамбичуи, дрокини, няколко хокнери. Кер само му каза здрасти и отмина, но като се изравниха с него, останалите го познаха. Така рязко се отдръпнаха в другия край на коридора, че за малко да се блъснат. Веднага побързаха да минат пред Кер.
Джони не пропусна да забележи.
— Кер! — извика той.
Джуджето се върна при него, а групата остана в другия край на коридора.
— Кер, какво си им наприказвал на тези бивши войници?
— Нищо — каза Кер. Кехлибарените му очи невинно просветваха иззад дихателната маска. — Просто понякога са малко опърничави.
— Е, каквото и да е било онова „нищо“, явно е свършило работа.
— Разбира се!
Кер се обърна и извика към групата:
— Спокойно, сега не ви е ядосан.
Те така открито си отдъхнаха, че Джони хвърли подозрителен поглед към Кер. Джуджето викна на един хокнерски офицер да ги заведе в гаража и да започнат да почистват машините. След това каза на Джони:
— По едно време ме уплаши. Помислих, че наистина си ме хванал — каза Кер.
— Нещо друго? — попита Джони.
Ха, ха. Е, не беше съвсем вярно, че той е останал сам тук, когато всички, включително и хората от Лунните планини бяха отишли в Единбург да помагат. Бяха зарязали децата и старците. На Кер му било скучно да седи през цялото време с оръжие в скута. Разбрал, че един от старците говори на някакъв странен датски — това е земен език, или е бил. Кер намерил вокодер сред нещата, останали от чинкосите и там имало датски. Тъй че Кер се забавлявал, като разправял на стареца разни приказки, а той ги разказвал на децата, които постоянно се навъртали наоколо.
Отначало децата много се страхували, защото го мислели за чудовище и той им казал, че е човек. Че майка му и баща му били хора. Но един психло уплашил майка му и затова той се родил с такъв вид.
Но с Джони ще бъде честен, защото са стари приятели от училище и затова ще му признае, че е наполовина човек.
— Не че искам да сменя темата — каза Кер, — но чух да споменаваш за някакъв проблем. Не мога цял живот да мия коли. Кога смяташ да притиснеш до стената Маз, че да мога да съживя мината?
— В момента работя по въпроса! — каза Джони.
Погледна си часовника. Още час и половина. След това ще знае дали ще стане или не.
Може би защото Чърк бе толкова слаба, но минаха пет часа и тя не бе помръднала.
Джони бе преместил стола си до леглото й и седеше там с дихателна маска.
Пати искаше да го последва, но Джони я спря, докато намери още една маска. От дихателния газ хората изпадаха в конвулсии. Тъй че, сега Пати бе седнала до стената с кръстосани крака и наблюдаваше Чърк.
Като че ли дишането й се задълбочи. Или може би само така му се струваше.
Не, не се лъжеше. Чърк помръдна лапата си! Едва едва, но я помръдна.
След още дълго време Чърк въздъхна.
Отвори очи и глупаво се огледа наоколо.
Най-накрая забеляза Джони. Дълго го гледа без нищо да каже.
След това рязко се изправи на лакти и властно каза:
— Джони, изпрати ли онзи формуляр за библиотеката, както ти казах? Управлението на планетата доста ще се ядоса, ако разбере, че библиотеката ти не е пълна.
Джони въздъхна с облекчение. Донякъде заради практическата страна. Но освен това се радваше за бедната Чърк.
Тъкмо щеше да й отговори, когато тя забеляза ръцете си. Озадачено попита:
— Защо съм толкова слаба?
Тя се надигна още малко.
— Защо нямам сили?
— Ще се почувстваш по-добре, като хапнеш истинска храна. Имаме и корени за дъвчене.
В погледа й мигновено пламна интерес, но веднага угасна.
— Доста време съм прекарала тук, нали Джони?
— Известно време — каза Джони.
Помисли малко. След това се стегна.
— Била съм болна от лапсин! Не се лекува! — проплака тя.
— Излекувана си — каза Джони.
Пак се замисли и отново се разстрои.
— Но защо не са ме изпарили? Катристите?
— Мисля, че ще се оправиш. Дори ще си по-здрава от преди.
Като че ли разбра.
— Седиш тук, за да не дойдат да ме изпарят. Джони, това е много смело от твоя страна и аз ти благодаря, но не можеш да спреш катристите! Те са законът! Те са над всякакъв закон! Могат да правят каквото си поискат, дори с императора! Джони, по-добре да излезеш преди да дойдат.
Джони я погледна. Господи, в какъв свят на страх и ужас са живели досега!
— Дошъл съм да ти кажа новината, Чърк. Уволних катристите.
Макар че не знаеше какви са тези катристи, той не лъжеше. Били са на Психло. Значи ги е уволнил всички със замах — радиоактивен.
Чърк се повдигна още повече, като се отърси от вцепенението.
— О, Джони, много мило от твоя страна!
Преметна крака да слезе от леглото.
— Къде са ми дрехите? Най-добре веднага да се захващам за работа, че ще ми сложат още една черна точка в досието.
Опита се да стане.
— Спокойно, не ставай — каза Джони. Изведнъж му хрумна: — Днес е почивният ти ден.
Тя отново се отпусна в леглото, трепереща от слабост и очевидно със световъртеж.
— О, имам късмет. Значи мога да дойда на работа утре?
Джони я увери, че може.
Излезе и намери другите две психли. Вероятно под влияние на Кер им каза, че е дошла заповед да не се изпарява Чърк и ако й навредят по някакъв начин, той ще им спре заплатите и ще обсипе досиетата им с черни точки, затова най-добре да й занесат храна и корени за дъвчене и да й помогнат да се изкъпе.
Не го разбраха.
Той им повтори всичко с ръка на пистолета.
Този път разбраха.