Беше лепкав и горещ, влажен следобед, а излъчваната от паважа жега бе сякаш пратено от ада мъчение. Нюйоркчани вървяха по нажежените тротоари с омекнали подметки и натежали от усилията крайници. Ризата на Уил бе прилепнала към гърдите му, докато мъкнеше двата тежки плика напитки за партито.
Отвори си бира, включи котлона и наряза лук, докато тиганът за сос се сгорещи. Цвъртенето на лука и сладкият дим, изпълващ кухненския бокс, му доставяха удоволствие. От доста време не бе помирисвал домашно приготвена храна и не си спомняше кога за последен път беше използвал печката. Може би от ерата на Дженифър, но всичко от връзката с нея вече бе забулено в мъгла.
Телешкото тъкмо придобиваше хубав кафяв цвят, когато на вратата се позвъни. Нанси носеше ябълков пай и покрита с водни капчици кофичка замразен йогурт. Изглеждаше отпусната и спокойна в тесните си джинси и късата блуза без ръкави.
Уил също изглеждаше отпуснат и тя го забеляза. Лицето му бе по-спокойно от обичайното, челюстта му не бе така силно стисната, в раменете не се чувстваше напрежение. Ухили й се.
— Изглеждаш щастлив — каза тя малко учудено.
Той взе торбата й и спонтанно се наведе да я целуне по бузата. Жестът изненада и двамата.
Уил бързо отстъпи крачка назад, а тя се изчерви и се опита да излезе от положението, като вдъхна пикантния аромат на кимион и чили и пусна някаква шега относно неподозираните му кулинарни умения. Докато той бъркаше соса, Нанси се зае да подреди масата.
— Взе ли й нещо? — попита го тя.
Той се поколеба и мислите му явно забоксуваха.
— Не — отвърна най-сетне. — Трябваше ли?
— Да!
— Но какво?
— Откъде да знам! Ти си баща й.
Той замълча и настроението му явно помръкна.
— Ще изтичам да взема цветя — предложи тя.
— Благодаря — рече Уил и кимна замислено. — Тя обича цветя.
Беше предположение — имаше спомен за малко дете с букет свежо набрани маргаритки в малката си ръчичка.
— Сигурен съм, че обича цветя.
Последните няколко седмици бяха неблагодарни. Доказателствата за по-сериозно обвинение срещу Луис Камачо се разпаднаха на прах, оставяйки подозрението само за едно убийство. Колкото и да се мъчеха, не можеха да открият нито един друг случай, който да му бъде приписан; всъщност, не можеха да се доберат до нищо. Проучиха го най-подробно, възстановиха всеки ден от живота му през последните три месеца. Луис работеше редовно и надеждно, летеше до Лас Вегас и обратно по два-три пъти седмично. Беше в общи линии домашар и прекарваше повечето от нощите си в Ню Йорк в дома на любовника си. Същевременно обаче имаше инстинктите на котарак и се мотаеше из клубове и гей барове, когато партньорът му бе уморен или зает с нещо друго. Джон Пепърдайн бе моногамен и не толкова активен, а сексуалната енергия на Луис Камачо буквално го изгаряше. Нямаше никакво съмнение, че пламенният му темперамент е довел до убийство, но по всичко изглеждаше, че Джон е единствената му жертва.
И убийствата бяха спрели — добра новина за всеки, който все още дишаше, но лоша за разследването, на което не му оставаше друго, освен да предъвква едни и същи стари улики. А ето че един ден Уил бе споходен от момент на просветление, така да се каже. Ами ако Джон Пепърдайн е бил нарочен за девета жертва на Убиеца на Апокалипсиса, но Луис Камачо го е убил преди него, заслепен просто от страстта си?
Може би връзката на Луис с Лас Вегас беше класическо отвличане на вниманието. Ами ако през онзи ден истинският Убиец на Апокалипсиса е бил в Сити Айлънд, от другата страна на полицейската лента и е наблюдавал смаяно как някой друг вече е извършил престъплението? Ами ако след това се е покрил, за да оплете властите, да ги остави да се чудят, да посее семената на объркването и чувството за безсилие?
Уил прати призовки на новинарските екипи, които са били на Минифорд Авеню през онази кървава вечер, и в течение на няколко дни двамата с Нанси преглеждаха километри заснети ленти и стотици цифрови изображения в опит да открият друг смугъл мъж със среден ръст и телосложение, спотайващ се някъде около местопрестъплението. Останаха с празни ръце, но Уил си помисли, че хипотезата му все пак е жизнеспособна.
Днешното празненство беше добре дошъл отдих от всичко това. Уил изсипа консерва „Ънкъл Бенс“ във врящата вода и си отвори поредната бира. На вратата отново се позвъни. Надяваше се да е Нанси с цветята и наистина се оказа тя, но в компанията на Лора. Двете бъбреха щастливо като стари приятелки. Зад тях стоеше млад мъж — висок, слаб като хрътка, с живи интелигентни очи и гъста, къдрава кафява коса.
Уил грабна букета от партньора си и стеснително го подаде на Лора.
— Честит празник, дечко.
— Не трябваше да го правиш — пошегува се Лора.
— И не го направих — побърза да отговори той.
— Татко, това е Грег.
Двамата мъже си стиснаха ръцете, сякаш проверяваха кой е по-силен.
— Приятно ми е да се запознаем, сър.
— На мен също. Не те очаквах, но се радвам, че най-сетне се срещаме, Грег.
— Дойде за морална подкрепа — обади се Лора. — Такъв си е.
Целуна баща си по бузата, остави чантата си на дивана, отвори един от страничните й джобове и размаха тържествуващо договора от „Елевейшън Прес“.
— Подписано, подпечатано, доставено!
— Вече мога ли да те наричам писателка? — попита Уил.
В очите й се появиха сълзи и тя кимна.
Уил бързо се извърна и се оттегли в кухненския бокс.
— Я да извадя шампанското, преди всички да сте се разциврили.
— Не му харесва, когато проявиш повечко емоции — прошепна Лора на Нанси.
— Забелязала съм — отвърна Нанси.
Над димящите тенджери Уил вдигна за пореден път тост и като че ли му доставяше удоволствие фактът, че всички пиеха шампанско. Извади още една бутилка и продължи да сипва. Нанси се опита да протестира, но го остави да й налива, докато чашата не преля и не измокри пръстите й.
— Почти не пия, но това ми е вкусно — рече тя.
— Всички трябва да пият на това парти — твърдо отсече Уил. — Ти пияч ли си, Грег?
— Умерен.
— Аз пък прекалявам с умереното пиене — пошегува се Уил, при което дъщеря му го изгледа остро. — Мислех, че журналистите здраво си падат по чашката.
— Имаме си от всички видове.
— Значи ще станеш от онзи вид, който ме преследва непрекъснато на пресконференциите?
— Искам да се занимавам с истинска журналистика. Като разследващ репортер.
— Грег смята, че разследващата журналистика е най-ефективният начин за справяне със социални и политически проблеми — обади се Лора.
— Така ли? — малко рязко попита Уил. Лицемерието винаги го караше да настръхва.
— Така — също толкова наежено отвърна Грег.
— Добре, а сега… — започна Лора, опитвайки се да спаси положението.
Уил обаче не се отказа.
— Какви са изгледите за работа за разследващ репортер?
— Не особено големи. В момента съм стажант във „Вашингтон Пост“. Естествено, не бих имал нищо против да получа място там. Ако някога решиш да ми пуснеш някаква информация, ето визитката ми — полушеговито рече Грегър.
Уил я пъхна в джоба на ризата си.
— Преди години ходех с едно момиче от „Вашингтон Пост“. — Изсумтя. — Едва ли ще бъде в твой интерес, ако ме споменеш пред нея.
Лора определено искаше да смени темата.
— Е, искате ли да чуете за срещата ми?
— Естествено. Разказвай.
Тя сръбна от пяната на шампанското си.
— Беше страхотно. Редакторката ми Дженифър Райън, която се оказа истински сладур, почти половин час ми разправяше колко много й харесали промените, които направих, и как имало нужда само от леко пипване тук-там и тъй нататък. После ми каза, че ще се качим на четвъртия етаж да се срещнем с Матю Брайс Уилямс, издателя. Сградата е стара и страшно красива, а кабинетът на Матю е тъмен и пълен с антики, все едно влизаш в английски клуб, нали разбирате. А той самият е по-възрастен, горе-долу колкото татко, но доста по-изискан…
— Хей! — изрева Уил.
— Ами, така е! — продължи тя. — Прилича на карикатура на някакъв английски лорд, но иначе е учтив и очарователен. И няма да повярвате — предложи ми шери от кристална гарафа и го поднесе в малки кристални чашки. Беше съвършено. После започна да разправя надълго и нашироко как му харесал романът ми — нарече стила ми „пестелив и стегнат, с полъха на свеж младежки глас“. — Изрече думите му с шеговит английски акцент. — Можете ли да си представите?
— Спомена ли колко ще изкараш? — попита Уил.
— Не! Нямах никакво намерение да съсипвам момента с разни разправии за пари.
— Е, едва ли ще се пенсионираш някой ден, ако разчиташ на онова, което ти плащат в аванс. Нали, Грег? Или в разследващата журналистика има доста хляб?
Този път младият мъж не лапна въдицата.
— Това е малка издателска къща, татко! Издават по не повече от десет книги на година.
— Ще правиш ли турне да представяш книгата си? — попита Нанси.
— Още не знам, но едва ли ще бъде някакъв голям удар. Това е сериозен роман, а не криминале.
Нанси се поинтересува дали може да го прочете.
— Коректурите трябва да излязат след няколко месеца. Ще ти пратя една бройка. Ти искаш ли да го прочетеш, татко?
Уил я зяпна.
— Не знам. Искам ли?
— Мисля, че ще го преживееш.
— Не всеки ден чуваш някой да те нарича трошаща топка. Особено дъщеря ти — унило промърмори той.
— Това е роман. А не биография. Ти просто го вдъхнови.
— За вдъхновителя — вдигна чаша Уил.
Отново се чукнаха.
— Ти чете ли го, Грег? — попита Уил.
— Четох го. Страхотен е.
— Значи знаеш за мен повече, отколкото аз за теб. — Алкохолът започна да го хваща и Уил заговори по-високо. — Може пък следващият роман да е за теб.
Коментарът жегна Лора и тя вметна язвително:
— Знаеш ли, наистина трябва да го прочетеш. Преработих го в сценарий — така става ли? Ще ти оставя бройка. Чете се по-бързо. Ще получиш представа.
Лора и Грег си тръгнаха малко след вечеря, за да хванат влака за Вашингтон. Нанси остана да помогне в разчистването. Вечерта беше твърде приятна за разправии и Уил се беше отърсил от раздразнението си. Сега изглеждаше отпуснат и размекнат, съвсем различен човек от навитата пружина, която Нанси откриваше всеки ден на работното им място.
Навън светлината намаляваше и улиците постепенно утихваха, само от време на време се чуваше вой на линейка. Двамата работеха един до друг в малкия кухненски бокс, миеха и подсушаваха, като леко се олюляваха заради приятното замайване от шампанското. Уил вече беше минал на уиски. Двамата с радост вършеха работата си и домашната простота на миенето на чинии им действаше успокояващо.
По-късно Уил си помисли, че не беше го планирал, но вместо да посегне към следващата чиния, плъзна ръка по задника й и започна да го гали леко с малки кръгови движения. В ретроспекция реши, че е трябвало да се сети, че ще се стигне дотам.
Нанси вече имаше скули и фигура като на пясъчен часовник, и ако го попитаха, щеше да отговори, че външният вид определено има значение за него, по дяволите. Още повече, че характерът й се беше оформил под въздействие на наставленията му. Беше по-спокойна, не се изправяше на нокти от най-малката дреболия. Уил се развесели при мисълта, че част от цинизма му също се е стопила. От устните й само понякога се отронваше по някоя саркастична забележка. Желязното момиче скаут беше изчезнало, за да направи мястото на жена, която вече не опъваше нервите му. Тъкмо обратното.
Ръцете й бяха потопени в сапунената вода. Остави ги там, затвори очи за момент, но не каза и не направи нищо.
Той я завъртя към себе си и Нанси трябваше да се замисли какво да прави с ръцете си. Накрая ги постави мокри на раменете му и попита:
— Мислиш ли, че идеята е добра?
— Не, а ти?
— И аз.
Целуна я и му хареса допирът на устните й и начинът, по който челюстта й се отпусна. Обхвана задника й с длани и усети гладкостта на панталона й. Замотаната му глава се замъгли още повече от желанието и Уил се притисна към нея.
— Домакинката мина днес. Имам чисти чаршафи — прошепна той.
— Разбираш от романтика. — Сигурен бе, че е искала това да се случи.
Хвана хлъзгавата й ръка и я отведе в спалнята, отпусна се тежко на леглото и я придърпа върху себе си.
Целуваше сгорещената й шия и я опипваше под блузата, когато тя рече:
— Ще има да съжаляваме. Това е против всички…
Уил затвори устните й със своите и след малко се отдръпна.
— Виж, ако наистина не искаш, можем да върнем лентата няколко минути назад и да довършим миенето на чинии.
Тя го целуна — за първи път.
— Мразя да мия чинии.
Когато излязоха от спалнята, навън беше тъмно и дневната бе зловещо притихнала. Чуваше се единствено бръмченето на климатика и далечното свистене на автомобили по булеварда. Беше й дал да облече чиста бяла риза — нещо, което бе правил и преди с новите си приятелки. Като че ли им харесваше да усещат колосаната материя по голата си кожа и изобщо цялата образност на ритуала. Нанси не бе по-различна. Ризата я погълна и я покри с превзета скромност. Тя седна на дивана и сви колене към гърдите си. Кожата й бе прохладна и нашарена като алабастър.
— Искаш ли да пийнеш? — попита той.
— Мисля, че пих доста тази вечер.
— Съжаляваш ли?
— Би трябвало, но не съжалявам.
Лицето й все още бе леко зачервено. Уил си помисли, че изглежда по-хубава от всеки друг път, но същевременно и някак по-възрастна, по-зряла.
— Мислех си, че може да се случи подобно нещо — рече тя.
— Откога?
— От самото начало.
— Стига бе! Защо?
— Заради комбинацията от репутациите ни.
— Не знаех, че и ти имаш репутация.
— Моята е различна — въздъхна тя. — Добро момиче, безопасни избори, никога не клати лодката. Може пък тайно да съм искала да я преобърна и да видя какво е.
Той се усмихна.
— От трошаща топка до корабокрушение. Да виждаш обща тема?
— Ти си лошо момче, Уил Пайпър. Добрите момичета тайно харесват лошите момчета, не го ли знаеше?
Главата му вече бе по-бистра. Чувстваше се почти трезвен.
— Ще трябва да потулим това, нали знаеш.
— Зная.
— Имам предвид, заради твоята кариера и моето пенсиониране.
— Зная, Уил! По-добре е да тръгвам.
— Не е нужно да тръгваш.
— Благодаря, но не мисля, че наистина искаш да преспя при теб. — Преди той да отговори, Нанси докосна сценария на Лора, който лежеше на масичката. — Ще го четеш ли?
— Не знам. Може би. Вероятно.
— Мисля, че тя иска да го направиш.
След като остана сам, Уил си наля уиски, седна на дивана и запали настолната лампа. Ярката светлина го заслепи. Загледа се в сценария на дъщеря си. Крушката се отразяваше върху обложката. Когато очите му привикнаха към светлината, отражението му заприлича на усмихнато лице, което гледаше към него. Сякаш го предизвикваше да вземе разпечатката. Уил прие предизвикателството.
— Шибана трошаща топка — промърмори.
Никога досега не бе чел сценарии. Блестящата метална спирала на подвързията му напомни кога за последен път бе виждал подобна — преди около месец, в дома на Марк Шакълтън. Обърна първата страница и се зачете. Нещо във формата го объркваше.
След няколко страници му се наложи да започне отново, но след това влезе в крачка. Героят, когото бе вдъхновил, се казваше Джак и пестеливото му описание като че ли му пасваше съвсем точно — як мъж под петдесетте, русокос продукт на Юга с непринудено държание и опак нрав.
Изобщо не се учуди, че Джак се оказа заклет алкохолик и женкар. Тъкмо беше започнал връзка с Мари — скулпторка, която би трябвало да си помисли хубаво преди да допуска човек като него в живота си, но бе безсилна да му устои. Както изглеждаше, Джак беше оставил следа от жени след себе си и Уил с болка откри, че една от тях е дъщеря му, младата Вики. Джак беше преследван от спомени за Амелия, емоционално крехка жена, която беше превърнал в метафизична каша, преди тя да се освободи с помощта на водка и въглероден окис. Амелия — едва прикрит вариант на Мелани, първата съпруга на Уил и майката на Лора — бе жена, за която водите на живота се оказали твърде опасни и трудни за прекосяване. Морава от отровата, тя се появяваше през цялото действие и го укоряваше за жестокостта му към Мари.
Някъде по средата Уил реши, че е твърде трезвен, за да продължава нататък, така че си наля още три пръста. Изчака алкохолът да го анестезира и продължи да чете до горчивия край — самоубийството на Мари в присъствието на плачещата Амелия и спасителното решение на Вики да сложи край на собствената си съсипваща връзка и да избере по-мил, макар и не толкова страстен мъж. А Джак? Продължи със Сара, братовчедката на Мари, с която се запозна на погребението. Трошащата топка продължаваше да сее разруха.
Когато остави сценария, Уил се зачуди защо не се е разплакал.
Значи така го виждаше дъщеря му. Нима е наистина такава гротеска?
Спомни си за шестте си бивши жени, многото си приятелки, безкрайната поредица връзки за по една нощ — а сега и Нанси. Повечето от тях бяха доста добри момичета. Помисли си за дъщеря си, доброто яйце, опетнено от вонята на развалено от баща й. Помисли си за…
Изведнъж нещо рязко го изтръгна от унеса. Сграбчи сценария и го отвори напосоки.
— Мамка му!
Използваният шрифт.
Беше „Куриер“, 12 пункта — същият като онзи от пощенските картички.
Беше забравил първоначалното си объркване при вида на шрифта — остатък от отминалото време на пишещите машини, доста странен избор за епохата на компютрите и принтерите. „Таймс Ню Роман“, „Гарамонд“, „Ариал“, „Хелветика“ — това бяха новите стандарти в света на падащите менюта.
Моментално влезе в интернет и намери отговора. „Куриер“, 12 пункта се оказа абсолютно задължителният шрифт за филмови сценарии. Ако пратиш на продуцент разпечатка с друго форматиране, в най-добрия случай ще те спукат от подигравки. И още една интересна находка — използваше се от програмисти, когато пишеха кода си.
Изведнъж в съзнанието му се появи картина. Два сценария с автор Питър Бенедикт и няколко черни тънкописеца „Пентел“ върху бяло бюро до библиотека с книги за програмисти. Гласът на Марк Шакълтън довърши образа: „Не ми се вярва, че ще успееш да го пипнеш.“
Известно време обмисляше тези асоциации, колкото и шантави да му се струваха, след което ги заряза. Идеята някогашният му съквартирант да има нещо общо със случая „Апокалипсис“ беше абсурдна. Шакълтън да тича из Ню Йорк, наръгващ, стрелящ, всяващ хаос. Как ли пък не!
Въпреки това пощенската картичка бе непроверена улика, вече бе сигурен. А да пренебрегне интуицията си щеше да бъде проява на пълна глупост, особено когато всичко останало водеше до задънена улица.
Грабна телефона и написа съобщение на Нанси: „Ще се наложи да почетем. Апокалиптикът може би е сценарист.“