Макар да живееше в Ню Йорк, Уил не беше нюйоркчанин. Беше се озовал тук като самозалепваща се бележка, която можеше лесно да бъде махната и залепена някъде другаде. Така и не успя да се свърже с това място. Не чувстваше ритъма му, нямаше неговата ДНК. Нямаше и представа за всички нови и модни неща — ресторанти, галерии, изложби, представления, клубове. Беше аутсайдер, който не искаше да се приобщи. Ако градът бе тъкан, той щеше да бъде разръфаният й край. Ядеше, пиеше, спеше, работеше и от време на време се сношаваше в Ню Йорк, но като се изключат тези неща, не се интересуваше от останалото. Имаше си любим бар на Второ авеню, добър гръцки ресторант на Двадесет и трета улица, сносно заведение за китайска храна на Двадесет и четвърта, бакалия и приятно магазинче за алкохол на Трето авеню. Това бе неговият микрокосмос, безличната площ асфалт със своя собствена музика — непрекъснат вой на линейки, мъчещи се да се проврат през трафика и да доставят отпадъците на града до „Белвю“. След четиринайсет месеца щеше да реши къде ще бъде домът му, но едно знаеше със сигурност — нямаше да е в Ню Йорк.
Затова нямаше нищо чудно, че не знаеше, че Хамилтън Хейтс е преуспяващ квартал в района.
— Я стига бе — апатично рече той. — В Харлем?
— Да! В Харлем — натърти Нанси. — Много професионалисти се преместиха там. Имат си и „Старбъкс“.
Пътуваха през бъркотията на часа пик и тя говореше като картечница.
— Там се намира и Ню Йорк Сити Колидж — добави ентусиазирано Нанси. — Има много студенти и професионалисти, няколко чудесни ресторанта и разни такива неща. И е много по-евтино в сравнение с повечето места в Манхатън.
— Ходила ли си някога там?
Ентусиазмът й леко спадна.
— Ами, не.
— Откъде тогава знаеш всичко това?
— Четох го. Нали се сещаш, в списание „Ню Йорк“, в „Таймс“.
За разлика от Уил Нанси обичаше града. Беше израснала в предградието Уайт Плейнс. Дядо й и баба й все още живееха в Куинс, имигранти от Полша със силен акцент и стари селски порядки. Уайт Плейнс беше домът й, но градът бе нейната детска кошарка, мястото, където се бе запознала с музиката и изкуството, където бе изпила първото си питие, където бе изгубила девствеността си в общежитието на Джон Джей Колидж, където си взе с отличие изпитите по право във „Фордъм“, където получи първата си работа в Бюрото след Куонтико. Не й достигаха време и пари да изпита изцяло Ню Йорк, но неизменно гледаше да е в синхрон с пулса на града.
Пресякоха мътната река Харлем и се добраха до ъгъла на Сто и четиридесета и Никълъс Авеню. Дванадесететажният блок бе подходящо отбелязан с половин дузина патрулни коли от Тридесет и втори участък, Северен Манхатън. Сейнт Никълъс Авеню бе широко и чисто, покрай западната му част имаше ивица зелен като мента парк, буферна зона между квартала и кампуса на Ню Йорк Сити Колидж. Районът изглеждаше изненадващо благоустроен. Нанси го погледна самодоволно — „Нали ти казах“.
Апартаментът на Лусиъс Робертсън беше на последния етаж. От големите му прозорци се откриваше изглед към парка „Сейнт Никълъс“ и компактния кампус, зад който се виждаха река Хъдсън и гъсто залесеният Ню Джърси Палисейдс. Някаква червена баржа с дължината на футболно игрище се движеше на юг, теглена от влекач. Слънчевите лъчи се отразяваха от стар месингов телескоп върху тринога и Уил изпита момчешкото желание да надникне през окуляра.
Потисна желанието си и размаха значката.
— Кавалерията пристигна! — обяви той на лейтенанта от участъка, як афроамериканец, който само чакаше да се махне от това място.
Униформените ченгета и детективите май също изпитаха облекчение. Смените им се бяха проточили и всички искаха да използват по по-приятен начин безценната лятна вечер. Студената бира и барбекюто явно бяха на преден план пред наглеждането на подопечен.
— Къде е нашият човек? — попита Уил лейтенанта.
— В спалнята си, лежи. Проверихме целия апартамент. Доведохме дори куче. Чисто е.
— Пощенската картичка у вас ли е?
Беше прибрана в плик и надписана. Лусиъс Джеферсън Робертсън, 140-а улица 384, Ню Йорк 10030. От вътрешната страна — малкият ковчег и датата 11 юни 2009 г.
Уил я предаде на Нанси и огледа мястото. Мебелите бяха модерни и скъпи, с две красиви ориенталски масички, стените с цвят на слонова кост бяха покрити с картини на художници от двайсети век. На едната бяха закачени грамофонни плочи и компактдискове в рамки. До вратата на кухнята имаше роял „Стейнуей“ с нотни листа върху затворения капак. Етажерката до стената бе заета от стереоуредба най-висока класа и стотици дискове.
— Този да не е музикант? — попита Уил.
Лейтенантът кимна.
— Свири джаз. Никога не съм чувал за него, но Монроу казва, че бил знаменит.
— Да, знаменит е — веднага се обади едно кльощаво бяло ченге.
След кратка дискусия се разбраха, че ситуацията вече се контролира от ФБР. Участъкът може да пази сградата през нощта, но от Бюрото щяха да вземат под „попечителство“ г-н Робертсън и да го наглеждат колкото решат за необходимо. Оставаше им само да видят подопечния си.
— Господин Робертсън, бихте ли излезли, сър? — извика лейтенантът към затворената врата. — От ФБР искат да се срещнат с вас.
— Добре, идвам — отговори глас от другата страна.
Робертсън имаше вид на уморен пътник, мършав и изгърбен. Затътри се от спалнята си по пантофи, широки панталони, лека памучна риза на райета и тънка жълта жилетка. Беше на шейсет и шест и възрастта му личеше. Бръчките по лицето му бяха толкова дълбоки, че човек можеше да скрие монета в тях. Кожата му беше абсолютно черна, без никакъв намек за кафяво с изключение на дланите с техните дълги пръсти — те бяха светли, с цвят на капучино. Косата и брадата му бяха късо подстригани, по-скоро бели, отколкото прошарени.
Забеляза новите физиономии.
— Здравейте — каза той. — Съжалявам, че причиних такава бъркотия.
Уил и Нанси се представиха официално.
— Моля ви, не ме наричайте господин Робертсън — запротестира мъжът. — Приятелите ми викат Клайв.
Полицията отдавна си беше тръгнала. Слънцето се бе спуснало ниско над Хъдсън и започваше да потъмнява и да се раздува като тлъст червен портокал. Уил дръпна завесите в дневната и спусна щорите в спалнята. Все още нямаше снайперистки стрелби, но от Убиеца на Апокалипсиса можеше да се очаква всичко. Двамата с Нанси отново провериха всеки сантиметър от апартамента, след което тя остана с Клайв, а той огледа фоайето и стълбите.
Формалният разпит мина ясно и недвусмислено — нямаше какво толкова да се каже. Днес следобед Клайв се бе върнал в града от турне с квинтета си. Никой нямаше ключ за апартамента му и доколкото можеше да прецени, никой не бе влизал, докато го е нямало. След съвсем нормален полет от Чикаго взел такси направо от летището до дома си и намерил картичката сред натрупалата се през седмицата поща. Моментално разбрал за какво става дума и се обадил на 911. Това беше всичко.
Нанси му прочете имената и адресите на другите жертви на Убиеца на Апокалипсиса, но Клайв само поклащаше тъжно глава. Не познаваше никого.
— Защо му е на този човек да иска да ми причини смъртта? — мрачно се завайка той. — Та аз съм само един пианист.
Нанси затвори бележника си и Уил сви рамене. Бяха приключили. Беше почти осем вечерта. Оставаха още четири часа до изтичането на деня на Апокалипсиса.
— Хладилникът ми е празен, защото не бях в града. Иначе щях да ви предложа да хапнете нещо.
— Ще си поръчаме — отвърна Уил. — Какво има наоколо? Всичко е на държавни разноски — добави бързо.
Клайв предложи ребърца от „При Чарли“ на булевард „Фредерик Дъглас“, вдигна телефона и направи подробна и сложна поръчка от пет блюда.
— Използвайте моето име — прошепна му Уил и го написа с големи печатни букви.
Докато чакаха, разработиха плана. Клайв не бива да остава нито миг без надзор до полунощ. Не бива да вдига телефона. Докато спи, те ще стоят на стража в дневната, а на сутринта ще преценят отново нивото на опасност и ще измислят нов начин за защита.
Седяха мълчаливо. Клайв нервно се въртеше в любимия си фотьойл, мръщеше се и почесваше брадата си. Не се чувстваше удобно в присъствието на посетители, особено на някакви сурови агенти от ФБР, които спокойно можеха и да са се телепортирали в дневната му от друга планета.
Нанси проточи врат и заразглежда картините. Внезапно вдигна вежди и възкликна:
— Това да не би да е Де Кунинг? — Сочеше голямо платно с абстрактни петна и цапаници в основните цветове.
— Много добре, млада госпожице. Точно той е. Личи си, че сте познавач.
— Изумително — ахна тя. — Сигурно струва цяло състояние.
Уил присви очи към картината. За него бе като драсканица, домъкната от някое хлапе, за да я залепи на хладилника.
— Наистина е много ценна — каза Клайв. — Вилем ми я подари преди много години. Нарекох едно свое произведение на негово име, така че сме квит, но все пак си мисля, че съм по-облагодетелстваният.
Така двамата завързаха дълъг разговор за модерното изкуство — тема, по която Нанси явно имаше доста познания. Уил разхлаби вратовръзката си, погледна часовника и се заслуша в куркането на стомаха си. Денят и без това се бе оказал дълъг. Ако не беше дупката в сърцето на Мюлер, сега щеше да лежи на дивана си, да гледа телевизия и да попийва уиски. Започваше да го мрази все повече и повече.
На външната врата се почука. Уил извади пистолета си.
— Отведи го в спалнята.
Нанси прегърна Клайв през кръста и го поведе припряно, а Уил надникна през шпионката.
Беше полицай с огромен хартиен плик.
— Нося ви ребърцата — извика ченгето. — Ако не ги искате, с момчетата няма да им простим.
Ребърцата бяха добри — не, страхотни. Тримата седнаха като цивилизовани хора на малката маса в трапезарията и се нахвърлиха върху храната, загребваха от картофеното пюре, сиренето, сладката царевица, ориза, боба и зеленчуците, и гълтаха мълчаливо — всичко бе твърде хубаво, за да пилеят време за празни приказки. Клайв свърши пръв, следван от Уил. И двамата се бяха натъпкали до пръсване.
Нанси продължи да нагъва още пет минути. Двамата мъже я гледаха с възхищение, примесено с лека завист, като любезно убиха част от времето си в отваряне на мокри кърпички и бърсане на ръце и пръсти от соса.
В гимназията Нанси бе атлетично миньонче. Играеше втора база в отбора по софтбол и бе нападател във футболния отбор. През първата й година извън дома започна да наддава под въздействието на синдрома на първокурсника. Трупаше килца в колежа и продължи да ги трупа в юридическия факултет, докато не стана доста трътлеста. През втората си година във „Фордъм“ реши, че иска да постъпи във ФБР, но наставникът й заяви, че първо трябва да влезе във форма. Подбуждана от твърдата си решителност, тя се подложи на жестока диета и тичане, докато не стана петдесет и четири килограма.
Назначаването й в Ню Йорк имаше както добра, така и лоша страна. Добрата — Ню Йорк. Лошата — Ню Йорк. Дипломата й осигуряваше годишна заплата около 38 000 долара, плюс още 9500 долара добавки. Къде може да живее човек в Ню Йорк с по-малко от петдесет хилядарки годишно? За нея отговорът бе — обратно в Уайт Плейнс, където се настани в старата си стая, към която вървяха гозбите на мама и специалните обеди в торбичка. Работеше много и нито веднъж не стъпи във фитнес залата. За три години теглото й неумолимо се покачи и дребната й фигурка отново стана пухкава.
Уил и Клайв я гледаха, сякаш бе участник в състезание за ядене на хотдог. Накрая тя ги усети, изчерви се и смутено остави приборите.
Разчистиха масата и измиха съдовете като малко семейство. Наближаваше десет.
Уил леко отмести с пръст пердето. Навън цареше пълен мрак. Повдигна се на пръсти и погледна надолу. Видя две патрулни коли до тротоара, точно там, където и трябваше да бъдат. Пусна пердето и провери ключалката на външната врата. Доколко решен беше убиецът? Как щеше да постъпи при наличието на полицейски кордон? Дали ще отстъпи и ще се признае за победен? В края на краищата, преди по-малко от двайсет и четири часа беше убил една старица. Серийните убийци обикновено не са енергични типове, но този убиваше накуп. Може би щеше да разбие стената от съседния апартамент? Или да се спусне с въже от покрива и да нахлуе през прозореца? Да взриви цялата проклета сграда, за да види сметката на жертвата си? Уил нямаше усет за противника, но пък беше външен човек и липсата на предвидимост го правеше изключително неспокоен.
Клайв отново се бе настанил в любимия си стол и се мъчеше да се убеди, че времето е на негова страна. Седеше в компанията на Нанси, която сякаш бе омагьосана от бавния му мелодичен глас. Разговаряха за музика. Доколкото Уил можеше да прецени, партньорката му разбираше доста и от тази тема.
— Майтапите се — каза тя. — Наистина ли сте свирили с Майлс?
— О, да, свирил съм с всички тях. Свирил съм с Хърби, с Дизи, Сони и Орнет. Наистина съм благословен.
— Кой ви е любимият?
— Като че ли Майлс, млада госпожице. Не задължително като човек, ако ме разбирате какво искам да кажа, но като музикант — Господи, Господи! Онова в ръцете му не беше тромпет, а тръба, дадена му направо от Бога. О, не, неговото не беше нещо простосмъртно. Той не свиреше музика, а правеше магия. Когато свирех с него, ми се струваше, че небето ще се отвори и от него ще се изсипят ангели. Искате ли да ви изсвиря нещо негово, за да ви покажа какво имам предвид?
— Честно казано, бих предпочела да изсвирите нещо свое — отвърна тя.
— Опитвате се да ме очаровате, млада мис ФБР! И го правите много успешно. — Клайв се обърна към Уил. — Знаете ли, че колегата ви е истинска чародейка?
— Днес е първият ни ден заедно.
— Има самоличност. Далеч може да се стигне с такова нещо. — Клайв стана от стола, отиде до пианото, седна и сви няколко пъти ръце в юмруци, за да разкърши ставите си. — Трябва да свиря тихо заради съседите, нали разбирате.
И засвири. Бавна, спокойна музика, някак нежна, с призрачни намеци за мелодии, които се стапяха в мъглата, за да не се появят никога повече. Свири доста дълго със затворени очи, като от време на време тананикаше в акомпанимент. Нанси бе напълно хипнотизирана, но Уил остана нащрек, поглеждаше часовника си и се вслушваше през нотите за почуквания или топуркане в нощта.
Когато Клайв завърши, когато и последният тон потъна в нищото, Нанси възкликна:
— Господи, беше великолепно! Страшно ви благодаря.
— Не, аз ви благодаря, че ме слушахте и ме пазите тази нощ. — Клайв отново се отпусна във фотьойла си. — Благодаря и на двама ви. Благодарение на вас се чувствам наистина в безопасност и оценявам това. Кажи, шефе — обърна се той към Уил, — имам ли право на едно преди лягане?
— Какво искате? Ще ви донеса.
— В кухненския шкаф вдясно от мивката имам хубава бутилка „Джак“. Само не слагайте лед.
Уил намери бутилката — беше наполовина пълна. Свали капачката и помириса. Възможно ли е някой да е сипал отрова? Дали няма да го убие по този начин? След което му хрумна вдъхновяваща мисъл: Трябва да пазя този човек и не бих се отказал от едно. Наля си два пръста и ги гаврътна бързо. На вкус си беше като бърбън. Усети приятното леко бръмчене. Ще изчакам половин минута, помисли си той. Ако не пукна, старецът ще си получи питието. Остана силно впечатлен от собствената си логика.
— Намери ли я, шефе? — обади се Клайв от съседната стая.
— Да. Сега идвам.
Беше жив, така че наля една чаша и я отнесе на Клайв, който подуши дъха му и отбеляза:
— Радвам се, че си се почерпил, мой човек.
Нанси го изгледа свирепо.
— Контрол на качеството, като при древните римляни — обясни Уил, но Нанси изглеждаше ужасена.
Клайв отпи от чашата си.
— Знаеш ли какво, мис ФБР, ще ти пратя няколко диска на бандата ми, „Петорката на Клайв Робертсън“. Ние сме просто група старци, но все още си вършим работата, ако ме разбираш какво искам да кажа. Продължаваме да си готвим на газ, пък и Хари Усмивката, момчето на барабаните, също отделя немалко.
Близо час по-късно той продължаваше да говори за живота си по пътя, за различните видове пиана, за музикалния бизнес. Питието му свърши. Гласът му замря, очите му се притвориха и Клайв тихо захърка.
— Какво ще правим? — тихо попита Нанси.
— Имаме още един час до полунощ. Да го оставим тук и да изчакаме всичко да свърши. — Уил стана.
— Къде отиваш?
— В тоалетната. Може ли?
Тя кимна намусено.
— Какво? — изсъска й той. — Да не си помисли, че ще ида за още едно питие? По дяволите, трябваше да се уверя, че не е отровно.
— Каква саможертва — отбеляза тя. — Достойна за възхищение.
Уил пусна една вода и се върна адски ядосан. Мъчеше се да овладее децибелите.
— Знаеш ли какво, партньоре, трябва да слезеш от високото си конче, ако искаш да работиш с мен. На колко години си? — остро я попита той.
— На трийсет.
— Е, миличка, когато аз влязох в тази игра, ти си била в началното училище, ясно?
— Не ме наричай миличка! — изсъска тя.
— Права си, моя грешка. И след милион шибани години няма да ми бъдеш миличка.
— Радвам се да го чуя — с яростен шепот отвърна тя, — защото последния път, когато излизаше с жена от службата, едва не те изхвърлиха. Прав ти път, Уил. Напомни ми никога да не искам служебен съвет от теб.
Клайв изсумтя и леко се размърда. Двамата млъкнаха и се загледаха свирепо.
Уил не беше особено изненадан, че знае за противоречивото му минало; то едва ли можеше да се нарече държавна тайна. Беше обаче впечатлен от бързината, с която бе повдигнала темата. Обикновено му трябваше повече време, за да накара някоя жена да кипне. Определено си я бива, трябваше да й го признае.
Беше приел прехвърлянето в Ню Йорк преди шест години, когато Хал Шеридън най-сетне го изрита от гнездото, след като убеди шефовете във Вашингтон, че е в състояние да се справи на шефско място. От офиса в Ню Йорк решиха, че е приемлив кандидат за шеф на отдела за големите обири и тежките престъпления. Беше пратен обратно в Куонтико на директорски курс, където му натъпкаха главата с всичко, от което се нуждаеше един съвременен началник от ФБР. Естествено, много добре знаеше, че не бива да чука колежки, дори и да са от други отдели, но в учебниците на Куонтико бяха пропуснали да сложат снимка на Рита Матър.
Рита бе толкова сочна, така омайна, толкова примамлива и за креватните й умения се носеха такива слухове, че в крайна сметка нямаше друг избор. Криха връзката си месеци наред, докато шефът й от отдел длъжностни престъпления не й вдигна заплатата, както очакваше, и тя помоли Уил да се намеси. Когато той се възпротиви, Рита хвърли бомбата и го издаде. Последва страшна каша — изслушване пред дисциплинарната комисия, адвокати, шефове от централата. Беше на косъм от уволнение, но Хал Шеридън се намеси и уреди тихомълком да го понижат и да го оставят да си изкара двайсетте години. В петък Сю Санчес му докладваше; в понеделник той докладваше на нея.
Разбира се, мислеше да подаде оставка, но, ох, пенсията — толкова близо и така желана. Прие съдбата си, мина през задължителния курс за превенция на сексуалния тормоз, продължи да върши сносно работата си и увеличи малко броя на чашките.
Преди да успее да отговори на Нанси, Клайв се размърда и отвори очи. Няколко мига гледаше неразбиращо, след което си спомни къде е. Премлясна с пресъхнали устни и нервно погледна скъпия си ръчен часовник „Картие“.
— Е, още не съм мъртъв. Шефе, става ли да се изпикая без федерална помощ?
— Няма проблем.
Клайв забеляза, че Нанси е разстроена.
— Добре ли си, мис ФБР? Изглеждаш бясна. Не си ядосана на мен, нали?
— Разбира се, че не.
— Значи си бясна на шефа.
Клайв стана несигурно от стола си и с мъка разгъна страдащите от артрит стави.
Направи две крачки и внезапно спря. На лицето му се появи смес от объркване и тревога.
— Ох, Господи!
Уил рязко завъртя глава и огледа стаята. Какво ставаше?
За част от секундата изключи възможна стрелба.
Нямаше пръснато стъкло, не се чу тъпият звук от удара на куршум в плът, нямаше алени пръски.
— Уил! — извика Нанси, когато видя как Клайв се люшва напред и пада по лице на пода.
Стовари се с такава сила, че от удара носовите костици се пръснаха и покриха килима с абстрактна кървава шарка, приличаща на картина на Джаксън Полак. Ако беше станало върху платно, Клайв сигурно с радост би го добавил към колекцията си.