Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе.
Във вечебуса прозвуча тих глас:
— Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка!
В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка.
Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха.
Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час.
Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха.
Пътниците от вечебуса бяха облечени много леко, по-голямата част — в светли, направени от тънка материя, дрехи, но все пак лятната горещина се чувствуваше: денят беше безветрен.
Между тях рязко се открояваше висока девойка, облечена в бяла рокля, по-къса, отколкото беше прието да се носи тогава. Странният зеленикав оттенък на кожата й, изумрудено-сапфиреният блясък на гъстите, черни коси, които не бяха покрити с нищо, като че ли девойката не забелязваше зноя, косо разположените очи, повдигнати към горната част на носа — всичко в нея издаваше човек от неземна раса. Стройните й, с красива форма крака, от обувките до коленете, бяха обвити с кръстосани тесни бели ленти, захванати също с бели, метални токи във вид на удължени листа на някакво неизвестно растение. Като две щитчета те закриваха коленете й. Тънките й, голи до раменете ръце завършваха с дълги, гъвкави пръсти, с яркозелени блестящи нокти, сякаш на края на всеки пръст имаше по един голям изумруд. Зеленият цвят ясно личеше в ъгълчетата на устните и особено се забелязваше по ноздрите на правия нос.
Но кръвта на девойката явно беше червена. Зелен оттенък на кожата й придаваха някакви особени свойства на пигмента. Тук-таме по гънките на тялото й това съчетание имаше цвета на слънчев загар. Роклята й стигаше до над коленете и отзад беше много открита. Нейният гол гръб почти съвсем се скриваше под вълните на дългата коса, прихваната на тила с бяла шнола с все същата форма на лист от неизвестно на Земята растение. Изключително гъстата й коса изглеждаше като тежка маса, в която при всяко движение на главата лъчите на слънцето хвърляха изумрудени отблясъци.
Но „зеленикавостта“ не грозеше девойката, напротив, тя беше своеобразно красива — със своята свежест и със силата на цветущата си младост будеше неволно чувство на симпатия. И само косо поставените очи придаваха на лицето й тъжен израз.
Пътниците от вечебуса вече бяха свикнали със своята необикновена спътница и не й обръщаха особено внимание. Всички знаеха коя е тя. На Земята нямаше нито един човек, който да не беше чул нейната фантастична и загадъчна история. Само от време на време нечий любопитен поглед се спираше върху високата й, стройна фигура, внимателно разглеждаше чертите на лицето й, сякаш се стараеше да разбере какво прави „гостенката на Земята“ във вечебуса, който се движи по маршрута Киев-Полтава.
Девойката не забелязваше тези погледи. Тя като че ли не виждаше никого от окръжаващите я хора. Нито един път погледът на нейните черни очи не се спря на някого.
Наричаха я Гианея. Както името ѝ, така и тя самата беше известна на целия свят.
Неотлъчно до нея беше друга девойка, но вече с обикновен, земен вид. Тя също беше висока, но все пак с половин глава по-ниска от своята спътница, със също такива гъсти черни коси, но без зеления оттенък, беше облечена със също такава бяла рокля, но по-дълга и не толкова отворена. Беше обута в същите обувки, но без лентите. И нейните черни очи бяха малко тесни, но разположени нормално.
Пътниците от вечебуса познаваха и втората девойка. Също като Гианея и тя беше известна на всички. Цялата Земя знаеше името й.
Те си говореха на звучен, красив език, но много тихо. Слухът на Гианея, и това също не беше тайна, се отличаваше с изключителна, непостижима за хората на Земята, острота.
И не само слухът. Всички сетивни органи на пришелката от другия свят бяха развити превъзходно. Тя виждаше това, което земен човек не би могъл да различи без бинокъл, долавяше миризма, която не би подушило даже специално обучено куче. Тънките нервни пръсти на Гианея усещаха неща, недостъпни за пръстите на хората.
Способностите на загадъчната гостенка отдавна бяха привлекли вниманието на учените. Тя притежаваше чудесен глас, чийто диапазон обхващаше почти всички октави на земния роял, прекрасно рисуваше. С непринудена лекота моделираше от глина и изсичаше от мрамор скулптурни портрети. И всичко това правеше така, като че ли цял живот е била певица, художник или скулптор. Нейното тяло беше способно да извършва най-невероятни гимнастически упражнения. Във всички видове лека атлетика Гианея далеч превъзхождаше хората. Само спортистите мъже, рекордьори в своя вид спорт, можеха да се състезават с нея без риск да бъдат непременно победени.
Беше известно, че Гианея най-много обича плуването. Тя плуваше с добре изработен стил класически кроул, което доказваше: първо, разпространеността на този вид спорт в нейната родина и второ, че откритието на най-бързия начин на плуване не е прерогатив на Земята.
— Физически — казваха учените, — Гианея е човекът на бъдещето. Хората трябва да станат и непременно ще станат такива като нея. Еволюцията на човешкия организъм закономерно ще доведе до това, че всички така наречени таланти ще бъдат нещо нормално за здравия човек.
Говорейки за физическите данни, учените не казваха нито дума за умствените способности на Гианея. Те просто не ги познаваха. Само по косвени признаци можеше да се предполага, че тя има високо развит мозък.
За година и половина, изминали от момента, когато се появи тази девойка от друг свят на Земята, все още не беше намерен общ език с нея, не беше достигнато пълно разбирателство. Гианея не проявяваше ни най-малко желание да изучи земен език, като предоставяше на хората от Земята цялата инициатива по опознаването. Пред групата учени-лингвисти, заели се с изучаването на нейния език, стоеше тежка задача и то не толкова поради трудностите на самия език, колкото, преди всичко, поради явното нежелание на Гианея да помогне на хората. Тя много неохотно „даваше уроци“, като се ограничаваше с най-прости думи и понятия, без които самата тя не би могла да се справи на Земята. И най-малкият опит да се разшири запознанството с нейния език с цел да се засегнат научните въпроси, срещаше неизменен мълчалив отпор. Създаваше се впечатление, че Гианея твърдо е решила в никакъв случай да не даде възможност на хората да й задават въпроси с научен или технически характер.
Може би не бе запозната с науката на своя свят? Обстоятелствата на нейното появяване на Земята категорично говореха против такова предположение. Тя безусловно знаеше много. Но дали това „много“ е повече, отколкото знаят на Земята?
Все пак учените не губеха надежда да получат отговор на интересуващите ги въпроси. Та нали Гианея няма вечно да мълчи? Ако тя иска някога да се върне в родината си, то това може да стане само с помощта на земните хора и земната техника.
Съвсем неотдавна се появи надежда упорството на Гианея да бъде сломено. Гостенката за първи път заговори за миналото.
— Аз напуснах родината си — каза тя на единствения човек към когото явно чувствуваше разположение — Марина Муратова, ленинградската лингвистка, същата която я придружаваше в пътуването — почти насила. Не знам защо, но не чувствувам особена мъка по нея. А при вас, на Земята, попаднах съвсем против волята си. Този рейс бе за мен изключително несполучлив. Но да остана при вас завинаги… — тя потрепера.
Най-после в Гианея се появиха някакви човешки чувства! Година и половина, още от първия момент, тя се държеше неестествено спокойно.
— Вашата родина по-красива ли е от нашата Земя? — попита Муратова, напълно убедена, че ще получи утвърдителен отговор.
И се излъга.
— Не — отговори Гианея. — Вашата Земя е много по-красива. Все пак за мен са скъпи спомените от детството и юношеството ми.
И това беше всичко. Гианея отново се затвори в себе си, не отговори на по-нататъшните въпроси на Муратова, която се опитваше да продължи беседата.
Но и това, което каза, беше напредък. Гианея бе окръжена с още по-голямо внимание и грижи. Решиха да не форсират събитията, да чакат, докато тя сама поиска да разкаже всичко. След като веднъж бе заговорила за миналото си, рано или късно Гианея щеше да се върне отново към него.
Муратова стана постоянна спътница и преводачка на Гианея. Между двете девойки постепенно се завърза приятелство. Може би за това спомогна макар и малката, но несъмнена външна прилика.
Къде се намираше родината на Гианея? Откъде беше дошла тя по такъв странен и загадъчен начин в Слънчевата система? И как е могло да стане това „против волята“ й? На тези въпроси можеше да отговори само Гианея. Но тя мълчеше, мълчеше вече година и половина.
Все пак някога трябваше да заговори. Цялото човечество на Земята с нетърпение очакваше този момент.
И днес, в това горещо юлско пладне, тайнствената пришелка от друг свят стоеше до прелеза на линията на кълбекса, сред зелената равнина, в центъра на украинската земя.
Какво я бе накарало да дойде тук? Това не знаеше дори Муратова. Гианея изрази такова желание и това беше достатъчно. Стараеха се да изпълняват безпрекословно всички нейни желания. Можеше само да се предполага, че в Полтава я бе привлякло предстоящото приземяване на Шестата лунна експедиция. Трудно беше да се намери друга причина.
Но тук имаше едно „но“ и учените на Земята скъпо биха заплатили, за да узнаят дали Луната интересува Гианея или не. Изясняването на този въпрос можеше да хвърли светлина върху много неща, които досега оставаха тайна.
Съмнения предизвикваше и фактът, че никой не беше говорил на Гианея за завръщането на Шестата. Откъде би могла да разбере тя за това?
Както и да е — Гианея каза, че иска да замине за Полтава, като показа града на картата.
За своите пътешествия по Земята, а те бяха доста чести и продължителни, Гианея упорито използуваше земния и водния транспорт — не признаваше въздушния. И сега тя предпочете вечебуса, макар да знаеше, че този път е по-дълъг и по-уморителен.
Може би Гианея искаше да види отблизо земната природа?…
Оставаше малко време. За кълбекса, когато се движи с пълна скорост, сто километра са десет минути. Групата пътници тръгна към едно малко хълмче, което се намираше на около четиридесет метра от автомагистралата. Да се наблюдава преминаването на експреса отдолу не беше така интересно.
Гианея първа достигна върха на малкия хълм. Подвижността, явното предпочитание към бягането пред спокойния ход, стремителността на движенията бяха характерни черти за тази девойка. Тя леко се изкачи по доста стръмния склон и с един скок преодоля последните метри.
Стройният й силует, изправените раменен гордо поставената глава отчетливо се обрисуваха на фона на синьото небе. На светлината на слънцето, отдалеч, зеленикавият оттенък на тялото й изчезна и Гианея изглеждаше като кафява статуя, облечена в ослепително бяла къса рокля.
— Много е красива! — каза някой от пътниците.
Муратова беше добра спортистка, но при изкачването изостана от своята спътница с десетина метра. Когато застана до нея, тя неволно обърна внимание колко спокойно и равно диша Гианея. Изглежда стремителното изкачване не я бе изморило и не бе нарушило ритъма на сърцето й.
— Чувам някакъв тътен — Гианея показа с ръка посоката, откъдето трябваше да се появи експресът.