— Те могат да отиват от единия спътник към другия. Нали са два.
— Те няма за какво да си „говорят“, ако на тях няма разумни същества. Управлението става от Луната или… от Земята.
— От Земята?
— А нима това е невъзможно? — на въпроса с въпрос отговори Виктор.
И наистина, такова предположение, което на пръв поглед изглеждаше твърде странно, имаше реална основа. Ако обитателите на съседния свят (а дали е съседен) познават отдавна Земята, този факт изглеждаше вече безспорен, нима те не са могли тайно от хората да посетят нашата планета и да оставят на скрито място свой електронен мозък? В епохата, когато още не е съществувала „Космическата служба“ и никой не е следил околоземното космическо пространство, чужд звездолет, при желание на стопаните му, би могъл да посети планетата и да излети от нея, без да бъде забелязан от някого. Муратов беше прав. А още по-лесно беше да се посети Луната, където тогава още не бе стъпвал човешки крак. Пък и сега тайните на спътника на Земята все още не са разкрити напълно, не е изследвана цялата повърхност на Луната.
— Ако този електронен мозък съществува — каза Верьосов, — и в него е заложена програма да не допуска приближаването на земни предмети, то ние никога няма да го догоним.
— Така изглежда — унило се съгласи Стоун.
Гонитбата упорито продължаваше, но надеждата за успех отдавна беше загубена.
Спътникът не можеше да се „умори“. Ако запасът му от енергия беше стигнал за сто или даже повече години, то нямаше никакви основания да се очаква, че тя ще се изтощи именно сега. Да се уморят можеха само хората.
Никой не бе предположил, че експедицията ще продължи толкова дълго. На борда нямаше втори пилот. Автоматите бяха безсилни в условията на непрекъснато изменяне режима на полета, нямаше възможност да им се даде програма за действие.
След две и половина денонощия преследване „Титов“ се върна на Земята.
Уморени, нервирани от пълния неуспех, от него излязоха Стоун, Муратов, Синицин и Верьосов.
— Да мислим, да мислим, да мислим! — каза Стоун. — Неразрешими задачи няма. Изход трябва да има и ние ще го намерим!
Изминаха няколко дни.
Юрий Верьосов отново зае мястото си до пулта за управление. Екипажът на неговия звездолет се състоеше от същите трима души.
Но този път „Герман Титов“ не беше сам. Заедно с него излетяха още два кораба от техническата ескадрила на Института по космонавтика — „Валентина Терешкова“ и „Андриан Николаев“. Всички звездолети от тази ескадрила носеха имената на първите космонавти на Земята.
Започна втората експедиция със същата цел, но с други методи, открити в тишината на кабинетите.
През тези дни спътниците се държаха спокойно. По-близкият от тях се „успокои“ веднага след като „Титов“ прекрати гонитбата и пое курс към Земята. Обиколка след обиколка, двата разузнавача невъзмутимо кръжаха около Земята по своите спирални орбити, от време на време изменяйки скоростта си в съответствие с разстоянието и законите на физиката и още по-рядко по собствена инициатива.
Локационните устройства без особен труд ги следяха. Сигналите на екраните бяха странно слаби, но не изчезваха. Наблюденията се водеха денонощно.
По молба на Института по космонавтика един от звездолетите, който се завръщаше на Земята от Венера, се приближи към по-далечния спътник, за да провери как ще се държи той. Разузнавач номер две допусна кораба съвсем близо и както и първият се отдалечи, увеличавайки скоростта си.
И двата спътника действуваха съвсем еднакво.
Съпоставянето на резултатите от този опит с това, което се наблюдаваше по време на първата експедиция на „Титов“, доведе до създаването на нова теория, почти противоположна на първата. Синицин и Стоун, независимо един от друг, стигнаха до извода, че никой не управлява спътниците, по-точно не ги управляват хора, живи разумни същества. Приборите-автомати реагират на приближаването на друга маса и дават сигнал на двигателите, които също така автоматично се включват и тласкат спътника напред или назад, при което направлението е случайно. Никакъв разум в действията на спътниците няма.
— По същия начин — отбеляза Стоун — тези прибори реагират на приближаването на спътниците към Земята или Луната. С това може да се обясни спираловидността на орбитите. И напълно естествено е, че те чувствуват масата на Земята или Луната на значително по-голямо разстояние, отколкото на „Титов“.
Това мнение като че ли обясняваше всичко. То имаше също такова право на съществуване, както и всяко друго, тъй като истината оставаше неизвестна. Но имаше един факт, който даваше съществено основание да се съмняват в правилността на цялата хипотеза. Това беше сигналът на радиопеленгатора, забелязан от Синицин при второто приближаване на „Титов“ до спътника. Наистина този сигнал беше единствен и повече не се повтори нито веднъж. И ако не беше лентата на самопишещия прибор, която неоспоримо доказваше, че такъв сигнал наистина е имало, биха могли да сметнат, че Синицин е сгрешил.
— Това нищо не доказва — упорито стоеше на своето Хенри Стоун. — Сигналът е бил изпратен от единия спътник към другия. Това просто е означавало: „Внимание!“. Напълно достъпно предупреждение за кибернетичните устройства.
На следващото заседание на научния съвет Муратов внесе конкретно предложение.
— Ние имаме — каза той — две изходни точки за нашите по-нататъшни действия. Първата — спътниците усещат приближаването на странична маса към тях, като чувствителността на приборите им е много голяма. Втората — наличието на радиопредавания. И двете обстоятелства могат да бъдат използувани за получаване на информация. Как? Сега ще кажа. Ще започна от втората точка. Ако другарят Стоун е прав и спътниците взаимно се предупреждават при опасност, то те трябва да го направят пак, когато ние отново се приближим до един от тях. Аз обръщам вниманието ви на факта, че сигналът на пеленгатора се появи едва при второто приближаване на „Титов“, а не при първото, което би било по-логично. Защо се случи така? Нима кибернетичният автомат би могъл да пропусне първото ни приближаване? Да не е спал? Аз виждам само едно обяснение на този повече от странен факт. Това би могло да се случи само ако сигналът е изпратен не от автомат, а от живо същество. Но в такъв случай той е изпратен не от спътника, а отвън. Виждам, че някои от вас искат да възразят. Почакайте малко да завърша мисълта си и тогава… Аз предлагам: веднъж завинаги да установим откъде идва сигналът. Това може да се направи с помощта на пеленгация. Разбира се, ако имаме работа с предавател, разположен в пространството, няма да са ни достатъчни обикновените две линии, трябват три. Значи, трябва да изпратим три кораба, които да зафиксират един и същ сигнал. Между другото, единствената линия, която вече имаме, по моите изчисления не минава през точката, където в този момент се намираше вторият спътник. Сега да преминем към първата изходна точка. Ние се убедихме, че спътниците допускат звездолета много близо до себе си и едва тогава бягат от него. Повтарям още веднъж: това доказва малката чувствителност на приборите им. Нека да не ги безпокоим с такава голяма маса като звездолета. Да се приближим до спътника на безопасно разстояние, а останалото да поверим на хора, облечени в скафандри. С увереност може да се каже, че тези прибори няма да почувствуват приближаването на такава малка маса.
— Каква роля определяте за тези хора? — попита Метюз.
— Да изследват спътника, да изяснят от какво е направен, защо е невидим и накрая, да се опитат да проникнат в него.
— Смятате ли, че такъв опит би имал успех?
— Не съм много убеден.
— И вие, мислите, че приближаването съвсем близо до спътника е безопасно?
— Е, на това вече — Муратов ски рамене — нищо не мога да отговоря. Много е възможно да е опасно. Ако ми доверят, аз ще се опитам да направя това.
— Вие самият?
— Разбира се. Не бих предлагал нещо, което не съм готов да извърша сам.
— От това, което ни казахте, може да се направи изводът: лично вие сте уверен, че спътниците се управляват от хора, в смисъл от „разумни същества“ — каза Синицин, който на официалните заседания, в присъствието на много учени и кореспонденти от печата, не смяташе за възможно да се обръща към приятеля си на „ти“. — Тогава как бихте обяснили, че спътникът, който ние преследвахме с „Титов“, изменяше така безпорядъчно посоката на полетите си? Защо веднага не се отдалечи от нас на голямо разстояние? Ние се убедихме, че той може да лети по-бързо от „Титов“. Защо изчакваше нашето приближаване и едва тогава бягаше? Нима това не прилича повече на реакция на механизъм? Ако ние имаме работа с разумно същество, излиза нещо като игра на котка и мишка.
— Аз бих могъл да отговоря, че хората, които управляват спътника, не искат ние да разберем за тяхното съществуване. Тогава привидната неразумност на техните действия се превръща в обикновена маскировка. Но ще отговоря по друг начин. На спътника е монтиран прибор, който включва двигателите при приближаването на някаква външна маса. Напред или назад — няма значение. Към него се приближават, той бяга. Но нали биха могли да се приближат и самите стопани на спътника. Ето тук, според мен, се крие причината на странния факт, че сигналът дойде едва при нашето второ приближаване. Това е била заповед — да продължава да избягва срещата. Ако се бе приближил звездолет на стопаните, нямаше да последва сигнал и спътникът щеше да остане на мястото си. Е, а всичко останало се обяснява с безсмислените действия на механизма — завърши Муратов, като се усмихна едва забележимо.
— Но къде се намират тези „стопани“?
— Именно, за да научим това, аз предлагам да направим пеленгация. Но бих искал да ме разберете правилно. Аз не твърдя категорично, че сигналът е даден от живо същество. В случая „стопанин“ би могъл да бъде и електронен мозък. Просто ми се струва, че някъде наблизо, сравнително близо, разбира се, се намира „живият стопанин“.
— За нашите цели това в крайна сметка няма значение — електронен или жив — каза Стоун. — Предложението на другаря Муратов — спътникът да се изследва от хора — изглежда примамливо. Аз също като него съм готов да направя това. Разбира се, отначало ние ще изпратим робота.
След кратка дискусия, отнасяща се предимно до технически детайли, и двете предложения на Муратов бяха приети.
Когато се обсъждаше въпросът точно какви прибори за пеленгация трябва да се монтират на трите кораба при такива необикновени условия, възникна още една идея. Никой не забеляза кой пръв се сети за нея, толкова проста и естествена беше. Тъй като дължината на вълната, на която е бил предаден сигналът, беше точно известна и нямаше основания да се мисли, че тя ще бъде изменена при втори или трети случай, то не би ли могло да се попречи на предаването и по този начин да се принуди спътникът „да не я чуе“, да остане на мястото си? Техническото осъществяване на радиосмущенията не представляваше никаква трудност.
— И така — обобщи Стоун в края на заседанието, — нашият план се свежда до следното. Обкръжаваме спътника с три кораба. Както и първия път „Титов“ ще се приближава до него, докато се появи сигнал. След като пеленгацията бъде осъществена, ще изпратим към тях ракета, заредена с антигаз.
Всичко се повтори точно, както преди.
Когато Верьосов, пак така бавно и внимателно, както и първия път, приближи „Титов“ към невидимия спътник, стрелката на гравитометъра започна движението си надясно, отчитайки присъствието на масата му. Както и преди няколко дни, като достигна същото деление на скалата, тя сякаш в нерешителност спря и… рязко се отклони наляво. Земната станция потвърди — спътникът е избягал напред!
Той се държеше по същия начин и това даваше надежда за успех на замисления план.
— Започвайте второто приближаване! — нареди Стоун.
Муратов трябваше да признае пред себе си, че се вълнува. Съгласно теорията му, трябва да очакват радиосигнала именно при второто приближаване. Ако той се появи при третото или четвъртото, ще се наложи да признае грешката си. В това няма нищо позорно, но все пак ще бъзе много неприятно. Виктор предчувствуваше ироничния поглед на Сергей и се мръщеше.
Измина един час и стрелката на гравитометъра оживя. Отново някъде наблизо летеше загадъчният разузнавач на чуждия свят.