Макар че беше решено в случай на повторен неуспех да унищожат двата спътника, всеки дълбоко в себе си не вярваше, че това наистина ще бъде направено. Не! Трябва да търсят и да търсят! Докато не постигнат пълна победа!
„Ние искаме да узнаем какво представляват те — значи, трябва да успеем!“
Тези думи, все още не произнесени от никого, владееха мислите на всички, които по един или друг начин бяха свързани с космическата загадка.
„Титов“ се приближаваше към спътника, по-точно към мястото, където той би трябвало да се намира, по-бавно от преди. Трябваше да се движат с равномерна скорост, която по-късно, при обработката на данните от пеленгацията ще се има предвид, за да не сгрешат с десетки километри. Източникът на предаването би могъл да се окаже много, много далеч. Най-малката неточност и трите линии посоки ще се срещнат не там, където се намира предавателят.
На корабите от експедицията бяха монтирани много точни апарати. Даже ако предаването се води от разстояние, равно на това до орбитата на Марс, то и в този, по общото убеждение, краен случай, нужното място ще бъде определено с точност до един кубически километър.
Стоун, Синицин и Муратов не откъсваха очи от скалите на гравитометъра и пеленгатора, разположени на пулта за управление близо една до друга. И тримата едновременно забелязаха дългоочаквания сигнал.
— Има! — възкликна Стоун.
Муратов облегчено въздъхна. Догадката се оказа вярна! Сигналът дойде в същия момент, както и първия път. И веднага спътникът забави ход и изостана. Пак като миналия път.
— Действията му са еднообразни, това е плюс в наша полза — отбеляза Стоун.
— Още едно доказателство, че там има не живо същество, а електронен мозък — каза Синицин.
„Ама че е упорит!“ — помисли си Муратов.
Сега, когато първата цел на експедицията беше достигната, не трябваше да се пази „тишина“. Заработи радиото. От спомагателните звездолети съобщиха, че и те са приели сигнала и са го фиксирали.
— Връщайте се на Земята — разпореди Стоун. — А ние ще пристъпим към втората част на нашия план.
— Желаем ви успех! — отговориха оттам.
„Титов“ намали скоростта, изчаквайки изостаналия спътник и скоро те пак полетяха един до друг.
— Дръжте се за пределното показание на гравитометъра — каза Стоун. — Само гледайте стрелката да не бъде на нулата и толкоз!
Верьосов мълчаливо кимна.
— А ще бъде ли достатъчно това? — попита Синицин. — Роботът ще намери ли целта?
— Ще намери — уверено отговори Стоун. — В това направление няма никакви други маси.
Двигателят на „Титов“ млъкна. Сега и двете тела се движеха по инерция с еднаква скорост. Но спътникът всеки момент би могъл да измени режима на своя полет, не трябваше да се бавят.
Стоун натисна бутона.
Върху обзорния екран се появи силуетът на робота — удължена пура с къси пипала. Зад нея се носеше дълъг шлейф от бял пламък.
Няколко секунди роботът вися в пространството редом със звездолета, като че ли не знаеше накъде да тръгне. След това започна да се отдалечава все по-бързо и по-бързо.
— Подуши! — каза Верьосов.
— А той няма ли да се удари в повърхността на спътника? — попита Муратов, който не познаваше устройството на космическите роботи.
— Не, той ще спре до самата цел.
Белият пламък от дюзите се превърна в точка.
— Далече е! — отбеляза Стоун.
Екранът върху пулта светна с небесносиня светлина, заработи телевизионната камера на робота.
И Муратов отново видя това, което се мярна пред очите му в окуляра на телескопа преди няколко дни, по време на първата експедиция.
Неясно тъмно петно закри блестящия рой на звездите. Призрачните контури на огромно яйце (по всяка вероятност роботът се намираше съвсем близо до спътника) като черна дупка в бездната на космоса пулсираха, трептяха, вибрираха. По екрана бързо-бързо минаваха ивици, които от време на време покриваха целия екран като мрежа.
Но не се чуваше характерното при смущения съскане.
— Спътникът пречи на телевизионното предаване — каза Стоун. — Но как и с какво?
И изведнъж… нетърпимо ярък бял пламък избухна на мястото, където току-що се виждаше малката огнена точица от дюзите на робота. Ослепителната светлина от обзорния екран заля целия пулт за управление на „Титов“ и хората, неволно закриха лица с ръце, страхувайки се да не ослепеят.
— „Титов“!.. „Титов“!.. Какво се случи?… Какво се случи?… Отговаряйте!.. — прозвуча от говорителя тревожен глас от Земята.
Избухналият пламък беше толкова ярък, че го бяха видели през деня в безоблачното небе.
— Още не знаем — машинално отговори Стоун, като внимателно отваряше очите си, пред които в буен танц се въртяха разноцветни петна. — Звездолетът е цял. Изглежда, че е унищожен роботът, а може би и самият спътник.
— Спътникът е на мястото си.
— Значи само роботът.
След чудовищната светлина помещението изглеждаше потънало в мрак. Те нищо не виждаха — нито пулта, нито себе си. Само ярките лампи по тавана се различаваха смътно като жълти петна.
— Другари, не си отваряйте очите — посъветва Стоун. — Нека да си починат.
Но самият той не последва съвета си. Нетърпеливото желание да узнае какво се е случило с робота го караше напрегнато да се вглежда в мястото, където се намираше екранът на телевизора.
След няколко минути зрението им се възстанови почти напълно.
— Ние бяхме на косъм от слепотата — каза Синицин.
Екранът беше изгаснал — това означаваше, че телевизионната камера на робота не действува.
— Добре, че изпратихме робота, а не направо човек — каза Стоун. — Изглежда, че до този спътник не трябва да се приближаваме. Ще се наложи да го унищожим.
— Опитайте! — с някакъв странен тон произнесе Верьосов.
— Какво искате да кажете с това?
— А нима вие не разбрахте? Стана анихилация.