— И все пак нашият робот бе унищожен при анихилация. Те са обкръжили своя разузнавач с облак от антигаз.
— А защо при срещата на този спътник с кораба „Земя-Марс“ в края на миналия век не се е извършила анихилация?
Верьосов сви рамене.
— Не зная — каза той, — но в това, което се случи сега, е невъзможно да се съмняваме.
— Аз съм съгласен с Юрий — каза Муратов. — Възможно е облакът от антигаз да не окръжава винаги спътника. Пък дали това е облак? Може би той е изхвърлил нещо срещу робота. Може би именно радиосигналът е включил защитната система.
Стоун втори път натисна бутона за управление на робота. Ако той беше цял, трябваше да се върне на кораба.
Но роботът не се върна. И с никакви прибори не успяха да открият присъствието му. Ракетата разузнавач бе изчезнала безследно.
— Да кацаме — реши Стоун.
— И да се опитаме да осъществим третия вариант на нашия план — добави Синицин.
— Да, разбира се. Но ще е необходима много добра подготовка.
Третата експедиция не се състоя в набелязания ден. Тя въобще не можеше вече да се състои.
Спътниците изчезнаха.
Отначало беше забелязано тяхното отдалечаване от Земята. За първи път като достигнаха апогея на своята орбита, те не измениха скоростта, си. Спиралата се размиваше все по-широко и по-широко. И настана момент, в който и без това слабият сигнал на екраните на локаторите окончателно „изгасна“.
Каква беше причината за тяхното отдалечаване? Дали това бе последица от гонитбата на спътниците от земните звездолети или се изпълняваше предварително набелязана програма?
Беше изказано предположение, че спътниците не са обикаляли около Земята през цялото време, а са се появявали периодично. Така би могъл да се обясни фактът, че те не са били открити много по-рано. А може би са отлетели към базата си, за да се запасят с енергия.
Така или иначе, разузнавачите на чуждия свят временно, а може би завинаги бяха напуснали небето на Земята.
Но ако техните стопани са искали да „заличат следите си“, то те бяха закъснели. В ръцете на хората се намираше здрава нишка, която трябваше да ги доведе до самия център на тайната на спътниците.
Тази нишка бяха резултатите от пеленгацията. Сега вече разумът на Земята възтържествува над разума на неизвестния свят.
Обработката на записите на пеленгаторната апаратура на трите кораба показа точния адрес, откъдето беше изпратен радиосигналът или накъде беше насочен той от спътника, което също беше възможно.
Този адрес беше: Луна, районът на кратера Тихо.
Ето къде се намираше загадъчният „ръководител“ на разузнавачите! Ето откъде получаваха те заповедите на своите стопани или къде отправяха самите те получената информация.
Какво имаше там? Електронен мозък, както мислеха всички, или живи представители на друго човечество, както мислеше само Муратов.
Това трябваше да бъде изяснено в най-близко време.
Изследвания на постоянния спътник на Земята се правеха вече отдавна и системно. Все пак огромни пространства от дивата повърхност на Луната не бяха посещавани от никого. Но именно районът на кратера Тихо беше вече добре известен. Там се намираше една от лунните бази, строеше се космодрум, имаше астрономическа обсерватория. Този район беше населен.
Излизаше, че дълги години хората са живели и работили в непосредствена близост до механизмите, докарани от друга планета, в съседство с базата, построена от друго човечество. Живели са и даже не са подозирали, че само да „протегнат ръка“ и ще се открият примамливите тайни на друг свят.
Но защо тези тайни не са били открити досега? Най-вероятно, защото те се намират под лунната почва, скрити в дълбочините на планинския масив на кратера. Това напълно съответствуваше на стила на тези, които бяха изпратили към Земята двата спътника разузнавачи. Те бяха направили всичко, за да не могат хората да открият техните пратеници; естествено беше, че и базата си са скрили много добре.
Но след като местонахождението на тази база стана известно, нейното откриване беше само въпрос на време и възможно на търпение и настойчивост.
Общественото любопитство беше възбудено до краен предел. Институтът по космонавтика буквално беше засипан от безброй писма и радиограми, съдържащи едно и също искане — незабавно да бъде изпратена специална експедиция за откриването на базата.
Но и без тези писма ръководителите на космическата служба не мислеха да се бавят. Желязото трябваше да се кове, докато е горещо. Ако двата спътника са си отишли, защото са били открити, то и самата база можеше да прекрати своето съществуване по същата причина. Как би могло да стане това? Да се гадае беше безполезно: никой не знаеше нивото на техниката на неизвестната планета.
Подготовката вървеше с пълен ход.
И съвсем неочаквано светът беше разтърсен от друга сензационна новина.
Пак по цялата Земя прозвучаха имената на двамата скромни редови учени, които веднъж вече накараха всички да говорят за тях.
Синицин и Муратов стигнаха до една като че ли проста, но много ценна идея: да проверят къде води спиралата, по която се отдалечиха от Земята двата спътника разузнавачи?
Това, че се сетиха именно те, не беше чудно. И двамата бяха в много близък допир с тайната на спътниците и съвсем естествено беше мислите им да се въртят непрекъснато около тази тайна. Те не можеха да се занимават с нищо друго.
Резултатът от изчисленията беше сензационен. Ако спътниците не са изменили своята траектория, ако те са продължили да се отдалечават по една и съща спирала, то на техния път се оказваше Луната!
Нещо повече — спиралната линия на полета на двата спътника опираше в кратера Тихо!
Това можеше лесно да се предвиди, но кой знае защо никой не беше помислил за такава възможност.
Значи спътниците не са напуснали Слънчевата система, не са се върнали там, откъдето са били изпратени — на своята неизвестна родина. Те просто са отлетели към базата си. И сега се намират именно там.
Да се спуснат на Луната, без да бъдат забелязани от малобройната колония от хора, които съставляват персонала на научната станция в кратера Тихо, не беше никак трудно, като се има предвид, че телата са невидими за окото.
Значи, ако успеят да открият базата, в ръцете на хората ще се окаже не само „ръководният център“, но и двата спътника, които смятаха, че са загубени завинаги.
Това ги караше да бързат още повече. Не трябваше да се изпуска щастливият случай. Всеки момент спътниците можеха да се отправят отново в полет около Земята, а да ги хванат там, както вече хората се убедиха, ще бъде много по-трудно.
Ако хипотезата за периодичното появяване на спътниците около Земята е вярна, то те биха могли да прекарат на своята база много дълго време, а ако са се върнали само за да се заредят с гориво, то това време би могло да бъде съвсем кратко.
Учените се зарадваха, когато получиха неочакваната и примамлива възможност да „хванат“ спътниците, но същата тази възможност внесе и допълнителни трудности в подготовката на експедицията. Съдбата на робота разузнавач беше страшно предупреждение. Не трябваше да се забравя за нея. Спътниците биха могли по един и същ начин да се „защищават“ от опитите да се приближат до тях и по време на полет, и в базата.
В заводите за кибернетични машини по най-бърз начин се конструираха и създаваха специални роботи, които можеха да издържат атака с антивещество. Изработваха се защитни костюми за хората. Стараеха се да намалят големите по обем устройства за създаване на вихрови магнитни полета до предела на възможното. Тази групова защита се смяташе за най-надеждната. Цялата Земя участвуваше в подготовката на експедицията, която обещаваше да стане най-знаменателната в историята на човечеството. Нали ставаше дума за пръв допир с друг разум!
— Значи, ти твърдо си решил да не участвуваш? — попита Синицин.
— Не виждам каква полза може да има експедицията от мен — отговори Муратов.
— Същата, както и от всички останали; от мен например. А нима на „Титов“ ти прави нещо особено?
— Там е работата, че не.
— Ние двамата тясно сме свързани с тази тайна — опитваше се да убеди приятеля си Синицин. — Ние намерихме спътниците, ние изчислихме орбитите им, ние разкрихме загадката на тяхното отдалечаване. Напълно естествено е, че именно ние трябва да участвуваме до края.