— И инженери.
— Да, но от друг профил.
— Значи, ти искаш аз да тръгна за Луната без тебе? Но това е още по-опасно от експедицията с „Титов“ — Синицин пусна в ход последния коз. — Там ние може би ще намерим твоите „стопани“. Нима не ти е интересно да ги видиш?
— Ще ги видя, както всички останали хора. Вие ще ги докарате на Земята. Ако те поискат, разбира се — добави Муратов. Той седеше в креслото, втренчил поглед в тавана. — Знаеш ли, Серьожа, аз нещо престанах да вярвам в тяхното присъствие на Луната. Какво да правят там? Без въздух, без вода, зазидани в недрата на лунната планина! И така години наред!
— Тогава защо така настойчиво защищаваше тази хипотеза?
— Именно, защо? И сам не зная. Струваше ми се… Пък и сега все още ми се струва — призна той. — Не мога да си представя, че информацията, която са събирали спътниците, се е предавала в съседна планетна система. Такова исполинско разстояние! Защо е това? Кому е необходимо? Ами ако те самите са на Луната вече десетилетия? Това е още по-непонятно. Всички ваши теории ми се струват нестабилни, мътни, лишени от смисъл. Тук има нещо друго — събирането на информация за нашата Земя не е най-главното. Нещо такова, което ние даже не подозираме. И нека да бъда анахроничен — недобро. Да, недобро! Ти помниш ли историята от шестдесетте години на миналия век? Тогава са пускали в небето спътници шпиони… Представи си, че ние всички сме се излъгали, че спътниците не са събирали никаква информация, че те не са предназначени за научни цели. Тогава е много по-лесно да се разберат причините за тази толкова прецизна маскировка на спътниците. Не съм ли прав?
— Добре, да допуснем — отговори Синицин. — Но тогава е съвсем безсмислено тяхното обикаляне около Земята цял век, а може би, повече.
— Какво значи един век? За нас, за хората, един век това е цял живот. А от гледна точка на историята на човечеството — не е чак толкова много. Вие, астрономите, не познавате нито една планетна система от близките до Слънцето звезди, където би могъл да възникне разумен живот. Нали така? Именно! Значи, стопаните на спътниците живеят много далече. Пътят от тях до нас може би трае години наред. А на тяхната планета минават векове. Е, разсъждавай. Те са долетели при нас преди столетия. И когато са отлитали, са оставили около Земята „нещо“. Вероятно това „нещо“ трябва да дочака тяхното второ долитане. Защо? Това ние не знаем.
— Ти сам си противоречиш — каза Синицин. — Ту си убеден в присъствието им около Земята, ту „преди столетия“.
— Ами ако е и едното, и другото? — Муратов се наведе напред и втренчено погледна приятеля си в очите. — Ами ако те са пуснали спътниците по време на своето посещение при нас преди столетия, а след това непрекъснато, разбираш ли, непрекъснато ни наблюдават като сменят персонала на своята база на Луната? Нима не могат тези спътници да бъдат много важни за тях? Може би това е едно звено от голям, добре обмислен план?
— Насочен против човечеството на Земята?
— Видя ли! Сам направи логичния извод.
— Ти майсторски водиш събеседника си към своите изводи. Но от това те не стават истина. Ох, Витя, нещо си се объркал ти, както виждам. Но можем ли въобще да си представим, че човечеството от една планета ще създава заговори против човечеството на друга? Това е лишено от всякакъв смисъл. Извини ме, но ти говориш глупости.
— Нека да е така. Но ви съветвам да бъдете много внимателни, когато намерите тази база.
— Значи окончателно…
— Да. Аз няма да летя с вас. Предложиха ми да взема участие в по-интересна работа.
— Ако не е тайна, в каква?
— Не е никаква тайна. Нали си чувал за проекта на Жан Легерие?
— За полета по Слънчевата система на астероид?
— На Хермес.
— И ти искаш да летиш с него?
— Този полет няма да бъде скоро. Легерие предлага да се измени орбитата на Хермес, за да може астероидът да прелети през цялата Слънчева система от Меркурий до Плутон. И тогава, като се спусне на него голям звездолет, без всякаква енергия може да се обиколят всички планети.
— Какво общо имаш с това ти, след като не си астроном?
— Трябва така да се изчисли голямата орбита, че тя да мине край всяка планета по време на един и същ рейс. Това е много сложна задача. И още по-сложно е да се накара Хермес да мине на тази орбита с помощта на реактивни сили. Ето тук мога да помогна на Легерие като инженер и математик. Но нямам никакво намерение да летя с него.
— Желая ти успех! — по тона на приятеля си Муратов разбра, че той е обиден и огорчен. — Занимавай се с Хермес, след като това е по-интересно за тебе.
— Чудак си ти, Серьожа! За какво съм ви нужен аз?
— Никак не си ни нужен — Синицин изобрази върху лицето си пълно недоумение. — Просто исках да довършим тази работа заедно. А за експедицията… всеки друг ще бъде даже по-полезен.
Муратов се засмя.
— И ти си един артист, Серьожа, колкото аз съм балерина. Остави! Аз също съжалявам, но наистина не мога да губя време. И ще ти кажа под секрет: не ми хареса да летя в космоса. Не е за мен тази работа.
— Е, тогава недей! Стой си на Земята. По-спокойно е и… по-безопасно.
Муратов се намръщи.
— Това вече е злобно и несправедливо, Серьожа.
— Е добре, извинявай! Не мисля така, разбира се. Какво да правя като си толкова упорит. А пък аз, макар че няма да бъда особено полезен, в никакъв случай няма да се откажа. Тези спътници заемат всичките ми мисли.
— Разбирам те. Кога излитате?
— Вдругиден.
— Толкова скоро?
— Подготовката е завършена.
— Тогава ще ти кажа същото, което и ти на мене, но с друго чувство: „Желая ти успех!“
След шест месеца, в същата стая Синицин и Муратов се срещнаха отново…
Експедицията се бе завърнала с празни ръце.
Всички усилия да намерят тайнственото убежище, където бяха се скрили двата спътника разузнавачи, не се увенчаха с успех. По нищо не личеше, че в недрата на стръмните склонове на кратера Тихо се крие база на чужд свят. Нито с прослушването на планинските пластове, нито със сондирането им с ултразвук, нито с осветяването им, нито с обикновено пробиване на скалите — с нищо не можаха да открият някакви кухини. Изглеждаше, като че ли ничия ръка никога не бе тревожила вечния покой на кратера.
Търсенето се разпростираше и извън пределите му. През тези шест месеца участниците в експедицията с помощта на все по-мощни технически средства (един след друг от Земята бяха изпратени пет звездолета със съоръжения) изследваха лунната повърхност в радиус петстотин километра от центъра на кратера.
Всичко беше напразно! Ако базата действително съществуваше, то тя беше изключително добре замаскирана…
— Ти помниш думите ми, че аз не искам да летя с вас, за да не губя време, нали? — попита Муратов.
— Помня. Ти искаш да кажеш…
— Именно. Аз бях абсолютно сигурен, че вие няма да намерите тази база. Иначе непременно бих полетял.
— Но защо беше толкова сигурен?
— Защото предпазните мерки, взети по отношение на спътниците, ме убедиха, че техните стопани имат много сериозни причини да крият от хората на Земята своите намерения.
Изминаха две години.