Звездолетите напускаха Земята изключително внимателно. Можеха да развиват по-голяма скорост само след орбитата на Луната.
Издирванията на тайнствената база не спираха, но както и преди бяха безрезултатни. Постепенно сред широките маси се появи и укрепна убеждението, че на Луната няма никаква база и никога не е имало.
Хората разсъждаваха така: спътниците въобще не са се крили в района на кратера Тихо, а са си отишли завинаги, може би извън пределите на Слънчевата система. След като са срещнали по спиралния си път Луната, те са я обиколили и са полетели по-нататък. Сигналът, засечен от трите кораба, може да бъде обяснен с излъчване от самия спътник, което няма смисъл и не е било радиопредаване. Ултракъси вълни би могъл да излъчва неизвестният двигател на разузнавача, нали никой не знае неговата конструкция и принцип на действие. И „съвсем случайно“ линиите на пеленгацията са се срещнали при кратера Тихо. Със същия успех биха могли да се срещнат и на всяко друго място. А това, че линиите са се пресекли в същата точка, където, според изчисленията на Муратов и Синицин са завършили траекториите на двата спътника… какво пък! Стават и такива случайности!
Но в средите на специалистите по космонавтика не можеха да бъдат забравени и не бяха забравени разузнавачите от чуждия свят. Неразкритата тайна продължаваше застрашително да виси над безопасността на междупланетните пътища. Случаят със звездолета „Земя-Марс“ в края на миналия век тревожеше ръководителите на „Космическата служба“. Не биваше да се успокояват с това, че спътниците избягват срещите със земни кораби. Веднъж един от тях не се беше отклонил, а се бе сблъскал със земния кораб. Това можеше да се повтори всеки момент.
Ако по-рано се задоволяваха с локационните уредби, за да могат своевременно да забележат насрещен метеорит, то сега задължителна принадлежност на щурманските кабини на звездолетите беше гравитометърът. Каквато и защита да използуваха стопаните на спътниците, те не можеха да унищожат или да направят „невидима“ тяхната маса.
Работите в космоса вървяха по своя ред, но астронавтите с всеки изминат ден все по-остро усещаха неочаквано появилото се неудобство. Тайната на всяка цена трябваше да бъде разкрита, но учените не виждаха как могат да направят това.
Дали спътниците все още се намираха в Слънчевата система или не?
Този основен и най-важен въпрос оставаше без отговор.
Хората от научните станции на Луната и особено от станцията в кратера Тихо непрекъснато наблюдаваха околното пространство. Беше организирана денонощна радиовахта. Ако спътниците все пак се бяха скрили в лунната база, рано или късно те отново трябваше да полетят около Земята. Най-вероятно това щеше да стане след като получеха съответен сигнал. Този сигнал трябваше да бъде хванат на всяка цена.
Но времето минаваше, а всичко беше спокойно. Не се появяваха нито самите спътници, нито радиосигнали, адресирани до тях или идващи от тях.
Членовете на научния съвет на Института по космонавтика бяха на мнение, че причината е в поредното прекъсване на работата на разузнавачите, случайно съвпаднало по време с експедицията на „Титов“. Такива прекъсвания несъмнено е имало и по-рано. Периодичното появяване на спътниците около Земята добре обясняваше факта, че те не са били открити много по-рано.
Но каква е продължителността на тези прекъсвания? Това никой не можеше да знае. Може би предстоеше дълги години да се вземат мерки против неизвестната, а възможно и несъществуваща опасност. И единственото радикално средство беше да се открие базата.
Стремително развиващата се техника предоставяше все нови и нови възможности за търсене. Те незабавно биваха използувани, но всичко беше напразно. Както и преди, недрата на пръстеновидния хребет на кратера Тихо и на съседните му кратери изглеждаха недокосвани от никого.
Но независимо от непрекъснатите неуспехи, убеждението, че базата все пак съществува, не напускаше учените. Многократно проверените изчисления на Муратов и Синицин неопровержимо доказваха, че траекториите на двата спътника при приближаването им към Луната се доближаваха, а в точката, където се намираше кратера Тихо, съвпадаха!
Това не би могло да се случи, ако спътниците бяха заобиколили Луната и бяха продължили по-нататък.
Да повярва в такова „случайно съвпадение“ можеше всеки друг, но не и математик, астроном или физик.
Настойчивото и упорито търсене продължаваше.
Виктор Муратов научаваше за всичко това само от редките си беседи със Синицин по радиофона. Той изцяло беше потънал в своята работа и през тези две години не се занимаваше с нищо друго. Математическите изчисления по проекта на Жан Легерие бяха много трудоемка работа. Мислите за спътниците и техните тайни идваха в главата му съвсем рядко, само след разговорите със Сергей. Хипотезата си за пребиваването на представители на друго човечество на Луната, Виктор отдавна смяташе за несъстоятелна. Имаше прекалено много съображения против нея, а Муратов не се инатеше, щом разбереше грешките си.
Проектът на Легерие престана да бъде проект. Той беше одобрен и премина във фазата на практическа реализация. Изчисленията показаха неговата осъществимост и целесъобразност. Количеството енергия, необходимо за изменението на орбитата на Хермес, щеше да бъде много по-малко, отколкото би било необходимо за едно пътешествие по Слънчевата система със звездолет, да не говорим за това, че от астероида можеха да се правят астрономически наблюдения значително повече, отколкото от кораба. На Хермес имаше възможност да бъде разположена цяла обсерватория.
След няколко месеца сравнително неголемият астероид Хермес, с диаметър километър и половина, трябваше да мине на разстояние само петстотин седемдесет и три хиляди километра от Земята и беше решено да бъде използуван този момент, за да почне невижданото дотогава пътешествие на френския учен.
Според плана на Легерие, приет в Института по космонавтика, на астероида трябваше да бъде спуснат специално предназначеният за астрономически изследвания изкуствен спътник на Земята, построен и изведен в орбита преди двадесет години. В много отношения този спътник беше остарял, но за целите на Легерие беше изключително подходящ. В него имаше всичко и беше необходимо само да се направи малко преоборудване, за да може групата астрономи да прекара многогодишния полет без лишения.
Преустройството вече беше започнало. Не трябваше да се губи време. Именно сега планетите от Слънчевата система се намираха в извънредно удобно положение и новата орбита на Хермес щеше да мине покрай всяка от тях по време само на една обиколка. Следващото такова разположение трябваше да се чака много дълго време.
Заедно с космическата обсерватория към Хермес трябваше да излети и ескадрила от мощни звездолети, с цялата необходима апаратура за преминаването на астероида от старата орбита на нова.
Тъй като Муратов беше направил всички изчисления, предложиха му да приеме ръководството на тази отговорна и изискваща изключителна точност работа.
Предложението беше почетно и Виктор не можа да откаже.
— Насила ставам космонавт — пошегува се той, когато се срещна със Синицин. — И вината за това до голяма степен е твоя.
— Какво общо имам аз? — учуди се Синицин.
— Как какво общо? Нали ти пръв ме измъкна в космоса. Ако не бях участвувал в експедицията с „Титов“, нямаше да бъда така „знаменит“ и никой нямаше да се сети да ми повери изчисленията на Легерие.
Синицин се засмя.
— Такава вина — каза той, — с удоволствие ще поема върху себе си. За дълго ли заминаваш?
— Не, за две седмици. Като свършим, нашата ескадрила ще се върне на Земята. Бихме могли да се върнем и по-бързо, но ще трябва да се задържим на Хермес няколко денонощия, за да се убедим, че траекторията на полета на астероида е изменена правилно.
— Рискована експедиция — замислено каза Синицин. Аз говоря, разбира се, не за тебе, а за Легерие и неговите спътници. По време на такова дълго пътуване могат да се срещнат всякакви случайности, които е невъзможно да бъдат предвидени. Такова приближаване до Юпитер, Сатурн и другите гигантски планети…
— Ти не вярваш на моите изчисления?
— А ти самият напълно ли си уверен в тях?
— Аз — да. Опасни са не Юпитер и Сатурн. Опасни са, и то само теоретически, астероидите между Марс и Юпитер. Никой не може да гарантира, че даже сега, всички те са известни на астрономите. А влиянието на тези, които не са известни, аз естествено не съм взел предвид при изчисленията.
— Ето, виждаш ли!
— Нищо не виждам. Засега във всеки космически полет има доза риск. Легерие и неговите шестима другари поемат този риск. За по-голяма сигурност ние ще оставим на Хермес един от нашите звездолети. И освен това ще остане и цялата апаратура, с помощта на която ще изменим орбитата на Хермес. Тя всеки момент може да бъде пусната в ход и да поправи курса, ако нещо непредвидено го измени.
— Значи, там трябва да остане някой от техническия персонал на твоята ескадрила?
— Моята? — усмихна се Муратов. — Що за израз, Серьожа?
— Аз казах в смисъл на „ръководената от тебе“.
— А, така може! Инженер Уилям Уестън се съгласи да остане на Хермес през цялото време на полета.
— Горкият! Много ще му бъде скучно.
— Той е астроном любител. Така че не е много страшно. Е, сега успокои ли се?
— Да, изглежда всичко е обмислено добре.
— Ти самият не би имал нищо против да вземеш участие, нали?
Синицин сви рамене.
— Кой астроном не мечтае да наблюдава планетите от Слънчевата система от близко разстояние! — отговори той с въздишка.
— Помоли да те вземат.
— Легерие получи стотици такива молби. И беше принуден да откаже на всички. Вместимостта на спътника обсерватория е ограничена. А извън него на Хермес няма възможност за заселване. Така че остава само да завиждам на седмината щастливци.