Стотици хора се събраха на Пиренейския ракетодрум да изпратят спомагателната ескадрила. Макар че космическите полети отдавна вече бяха станали нещо обикновено и не възбуждаха особено любопитство, целта на експедицията, възглавявана от Виктор Муратов, беше твърде необикновена. Независимо, че Хермес беше малък астероид, хората за първи път в историята се решаваха да изменят по своя воля орбитата на небесно тяло, да го накарат да напусне пътя, предначертан от природата и да лети в посока, нужна за целите на земната наука.
Дръзкият замисъл на Легерие беше преддверие към онова вече близко време, когато човекът с властна ръка ще се намеси в реда на Слънчевата система, ред, който в много отношения не удовлетворяваше земните хора. Успешното изпълнение на задачата, поставена пред Муратов, щеше да положи началото на нова ера в историята на човечеството — ера на изменение не само на собствената планета, но и на окръжаващото я пространство, начало на грандиозна работа, краят на която се криеше в мъглявината на вековете.
Историята познава много такива събития, които знаменуват проникването в неизвестното. Експедицията на Колумб, отплуването на корабите на Магелан, първият опит да се покори Северния полюс, полетът на Юрий Гагарин, първата експедиция към Луната, а след това и към всички планети. И всеки от тези дни, дни на старт, е записан със златни букви в историята.
Сама по себе си експедицията на Муратов не представляваше нещо особено — вече много пъти хората бяха посещавали други небесни тела. Нейното историческо значение се заключаваше в това, че тя поставяше началото, беше първият камък в основата на исполинската работа по реконструкцията на „Големия Дом“ на земните хора — Слънчевата система.
И не е чудно, че тази експедиция беше в центъра на вниманието на цялото население на земното кълбо.
Само двама души изпращаха самия Муратов — Сергей и Марина. Виктор не беше виждал по-малката си сестра почти година и пристигането й на Пиренейския полуостров беше за него приятна изненада.
Марина предаде на брат си пожелания за успех от всички роднини, които не бяха могли да го изпратят.
— Татко помоли — каза тя — да не забравиш да му донесеш скални образци от Хермес за колекцията му.
— Как мога да забравя за това — усмихна се Виктор.
Муратов-старши беше известен геолог. Още на младини, в епохата на първите полети на човека към планетите от Слънчевата система, той бе започнал да колекционира минерали от други светове и сега тази своеобразна сбирка беше едва ли не най-добрата в света и беше едно от украшенията на геологическия музей в Ленинград.
— Много ми се иска да летя с тебе — каза Марина, като се вглеждаше с интерес в огромните силуети на корабите от ескадрилата, които матово блестяха под лъчите на ниското слънце, в центъра на гигантския ракетодрум. — Като си помисля само, че нито веднъж не съм била в космоса.
— Как така? А на Луната?
— Е! — девойката се усмихна пренебрежително. — Луната! Това не е космос.
— Видя ли? — Синицин се разсмя от сърце. — Полета до Луната тя не го смята за космически. Скоро ще стигнем дотам, че ще започнат да наричат космос само пространството извън нашата система.
— А къде е Легерие? — попита Марина.
— Той отдавна не е на Земята — отговори Виктор.
Преди две седмици седемте участника в полета на Хермес бяха излетели към Луната, за да се прехвърлят оттам на спътника обсерватория и вече на него да извършат полета до астероида, когато той се приближи към Земята.
Хермес беше вече близо. Настъпиха последните дни от съществуването му като небесно тяло, чуждо на Земята и на нейните обитатели. Отсега той се превръщаше в летяща обсерватория, космически филиал на астрономическия институт, в грандиозен по своите размери звездолет, движещ се в пространството според желанието на хората.
Над полето на ракетодрума се разнесе ниско, продължително изсвирване.
— Време е! — каза Муратов. — Довиждане! Ако ти — обърна се той към сестра си — беше казала по-рано за желанието си, щях да те взема със себе си.
— Аз само така — Марина целуна брат си. — Все едно, сега нямам време.
— Помня добре думите ти, че не ти харесва да летиш в космоса — каза Синицин, като на свой ред се сбогуваше с приятеля си. — Интересно, какво ще кажеш като се върнеш.
— Бъди сигурен, че ще кажа същото.
— Съмнявам се. Космосът увлича.
Над ракетодрума призивно се разнесе второ изсвирване.
— Той трябва да се върне след две седмици — промълви Марина, като се вглеждаше в небето, където вече не се виждаше нищо. — Много ще се безпокоя през цялото време. Пък и не само аз — добави тя, като имаше предвид родителите, сестрите и братята си. — Все пак тези полети са опасни.
— Ами, опасни — отговори Синицин. — Звездолетите са сигурни. Да вървим, Мариночка! Ще закъснеем за самолета.
Тя още веднъж погледна към ясното небе, като че ли се надяваше да види отдалечилите се вече кораби на ескадрилата.
— Нужно е време, и то не малко — каза тя, — преди хората да свикнат да се отнасят към звездолетите така, както се отнасят към самолетите. А съвсем неотдавна и самолетите изглеждаха опасни.
— Разбира се! Винаги е така. А след това ще се появи нещо ново, което още не ни е известно и тогава хората ще започнат да говорят за звездолетите така, както ти говориш за самолетите. И така нататък — завърши Сергей.
Беше трудно да се ходи. Силно намагнитените подметки на обувките плътно прилепваха към металния под и за да се направи крачка, трябваше значително мускулно усилие. Но и това не създаваше устойчивост. Почти пълната безтегловност се чувствуваше. Хората се клатушкаха, като че ли бяха на палубата на плавателен съд по време на буря, приемаха най-невероятни пози. Но и най-немислимият за Земята наклон на тялото не водеше до падане — нямаше къде да се пада. Хермес притегляше към себе си с нищожна сила. Леко усилие и човек се изправяше, за да започне след секунда ново „падане“. И така безкрай.
Това ходене уморяваше повече от най-дългите пешеходни разходки по Земята.
Ако си свали обувките, човек можеше да лети. Никак не беше трудно да се издигне до върха на сферичния купол в помещението на обсерваторията. За това беше нужно само леко да се отблъсне от пода. А спускането под действието на силата на тежестта ставаше така непоносимо бавно, че Виктор Муратов, който веднъж от любопитство беше опитал такъв „полет“, не изпитваше вече никакво желание да го повтори. Да висиш безпомощно във въздуха, без да имаш и най-малката възможност да измениш нещо, беше много неприятно.
Въобще пребиваването на Хермес никак не се харесваше на Виктор. Той с нетърпение очакваше старта за връщане. С учудване наблюдаваше интереса и даже ентусиазма, с който неговите спътници възприемаха всичко наоколо и не ги разбираше. Космосът не му оказваше никакво „притегателно“ въздействие, както ставаше с другите. Картините на звездното небе му изглеждаха еднообразни и скучни, безтегловността — тягостна, битовите условия — дразнещи. Той с усмивка си спомняше предсказанието на Сергей. Старият приятел грешеше. Виктор не би заменил родната Земя за никакъв Космос.
Още четири денонощия такива мъки и ще си бъде в къщи!
Правеха последните контролни наблюдения. Хермес вече повече от сто часа летеше по новата си орбита и постепенно се приближаваше към Венера. След това той ще изпревари Меркурий и ще започне многогодишния полет в дълбините на Слънчевата система, към нейните покрайнини, към най-отдалечената от планетите — Плутон.
Траекторията на полета на астероида бе изменена в пълно съответствие с изчисленията. Виктор се гордееше с това. От Земята бяха получени много поздравителни радиограми. Цялата планета се радваше на постигнатия успех.
Да, извършена бе голяма и полезна работа!
Но нали вече е свършена. Значи, може със спокойна съвест да напусне неуютния космос, да се върне на Земята и да се заеме с нова, не по-малко нужна и интересна задача. В родината го чакат още толкова много интересни проблеми.
Муратов никак не се безпокоеше за резултатите от последните изчисления, които този път правеше самият Жан Легерие. Всичко е правилно! Астероидът лети така, както беше изчислено още на Земята. Когато достигне Юпитер, подчинявайки се на могъщата сила на притегляне на гиганта на Слънчевата система, ще завие към Сатурн, а той, от своя страна, ще измени траекторията, като я насочи към Уран. И така нататък. Планетите ще си предават астероида обсерватория една на друга като щафета. Няма никаква нужда от повторна проверка. Спомагателната ескадрила би могла още вчера да излети за родината.
Но измъчван от нетърпение, Муратов добре разбираше, че предпазливостта на Легерие е обоснована и необходима. Пътят, който бяха изминали досега беше нищожен в сравнение с исполинското разстояние, което предстоеше да преодолее Хермес. Четири проверки, по четири данни от наблюденията направени от четирима математици независимо един от друг — това вече е пълна гаранция!
Но утре… впрочем, какво ти утре, когато няма нито ден, нито нощ, нито изгрев, нито залез на Слънцето… след осемнадесет часа всичко ще бъде свършено. Легерие ще каже дългоочакваните думи: „Всичко е наред“ — и Муратов ще бъде свободен.
За нищо на света той няма да остане тук нито минута повече!
Ако Виктор можеше да знае, че ще се задържи в това неприятно място още цели три денонощия!
Но по закона на причинността бъдещето е неизвестно за човека.
Като се държеше за многобройните стенни ремъци и с всички сили се стараеше да задържи тялото си във вертикално положение, Муратов бавно вървеше към каюткомпанията на спътника. Това старинно название, взето от лексиката на отдавна изчезналия военноморски флот, твърдо се държеше в речника на космонавтите, а на Муратов му се струваше нелепо. Какви каюти, когато всички помещения в съседство с централния павилион представляваха обикновени стаи. Наистина, таваните им бяха прозрачни, но такова нещо не е съществувало на морските кораби. В каютите трябва да има илюминатори, а тук нямаше дори и прозорци.
При тази мисъл Виктор неволно погледна нагоре и, разбира се, не видя нищо, освен полукръглия таван. Коридорите нямаха прозрачни стени.
Той се усмихна на своята разсеяност. За почти две седмици би могъл вече да свикне.
Часовникът показваше осем часа вечерта по московско време. Трябваше да върви на вечеря. В столовата („Е, нека бъде каюткомпания“ — помисли си той) сигурно вече го чакат. Осем и една минута. Той знаеше от опит, че Легерие и неговите шестима другари са изключително пунктуални във всичко.