Муратов се извини за закъснението и зае мястото си.
Каюткомпанията беше разположена в края на огромния дискообразен корпус на изкуствения спътник. Таванът и външната стена бяха прозрачни. Над главите се разстилаше матово-черното небе с безбройните си звезди. Сред тях ослепително блестеше Слънцето. Лъчите му заливаха вътрешността на каютата, но топлина не се усещаше. Пластмасовото „стъкло“ не пропускаше инфрачервените лъчи.
Зад борда — панорамата на Хермес. Мрачни, с някакъв неопределен кафеникав цвят, безформени скали. Безжизнен, навяващ скука пейзаж!
Космическата обсерватория, бившият изкуствен спътник на Земята, стоеше на дъното на немного дълбока котловина. От всички страни я заграждаха постепенно издигащи се гранитни стени. Хоризонтът обхващаше кръг с диаметър около триста метра. А тъй като самият спътник имаше диаметър сто метра, то пред очите се откриваше нищожно малък „външен свят“.
Муратов изтръпна при мисълта, че осем души дълги години няма да видят нищо друго, освен тази безрадостна картина. Каква всепоглъщаща любов към науката трябва да има човек, за да се обрече доброволно на такова изпитание!
Не, самият той не би бил способен на такъв подвиг!
Изборът на мястото за обсерваторията не бе случаен. Именно този релеф на местността осигуряваше най-добра защита. Метеоритната опасност, съществуваща даже за малките звездолети, беше хиляди пъти по-страшна за Хермес, чиято огромна маса притегляше към себе си блуждаещите в пространството парчета. Още повече, че предстоеше да се пресече пояса на астероидите между Марс и Юпитер — най-опасното място по междупланетните трасета.
В скалите беше монтирана мощна апаратура, която ограждаше обсерваторията като пръстен. Каквато и скорост да има метеоритът, магнитното поле ще го отклони от единственото обитаемо място на астероида. Именно поради тази причина беше възможно съществуването на сравнително тънките прозрачни стени и огромния купол, под които се разполагаха астрономическите прибори и инструменти. А ако срещнатият метеорит се окаже не железен, а каменен, то той ще бъде отклонен от пътя си от вихровото антигравитационно поле, допълващо магнитното.
Астрономите можеха да работят спокойно.
След вечерята Муратов се задържа в каюткомпанията, беседвайки с Уестън. Тази нощ той бе решил да не се връща на своя звездолет, а да остане на спътника, още повече, че в този странен свят на безтегловността, можеше да се спи на каквото и да е, като върху най-мекия дюшек. Четири стола, здрав колан, за да не се събудиш на тавана, и леглото е готово. Магнитните метални крачета на столовете, прилепващи за пода, гарантираха неподвижността на ложето.
Беше десет часа, когато Муратов, преди да си легне, влезе в каютата на Легерие.
Той обичаше да разговаря с умния, с енциклопедични знания началник на експедицията. Струваше му се, че няма въпрос, по който френският учен да не е информиран и да не се чувствува като риба във вода. С него можеше да се разговаря за всичко.
Именно такъв трябва да бъде истинският астроном. Нали астрономията е всеобхватна наука. Тя засяга всички области на човешкото знание, от медицината до философията.
Легерие си лягаше късно и Муратов не се страхуваше, че го е обезпокоил не навреме.
„Командирът на Хермес“, както бяха нарекли Легерие, стоеше до стената и внимателно разглеждаше един от приборите, разположен на стенд, заемащ цялата стена. При влизането на Муратов той се обърна.
— Погледнете! — каза той, като отново се обърна към прибора. — Стрелката на гравитометъра не е на нулата. Не мога да разбера, какво може да означава това.
Муратов се приближи.
За първи път той се запозна с гравитометъра по време на експедицията с „Титов“. Но приборът, който беше в каютата на Легерие, се различаваше от онези. Две години са огромен срок за техниката. Познати бяха само скалата и стрелката.
Муратов се вгледа.
— На мен ми се струва, че стрелката не само не е на нулата, както казахте вие, но и се движи. Много бавно, но се движи.
— Да, да, вие сте прав — в гласа на Легерие се чувствуваше безпокойство. — Това е много странно. Приборът показва наличие на някаква маса недалеч от нас. Но какво може да бъде това?
— Насрещен метеорит… — нерешително предположи Муратов.
Той веднага мислено се изруга. Що за наивна реплика!? Легерие не може да не се е сетил за такава възможност.
Вместо отговор астрономът мълчаливо показа екрана на локатора. По равната черна линия нямаше никакви изкривявания. Радиолъчите, непрекъснато опипващи пространството около астероида, не срещаха препятствия.
— Развален е…
Легерие натисна един от многобройните бутони. Светна малък екран и на него се появи вътрешността на каютата, която заемаше Александър Макаров — заместник началник на експедицията.
— Саша — каза Легерие, — погледни гравитометъра.
Виждаше се как Макаров се приближава до също такъв стенд. Раздаде се учудено възклицание.
— А сега обърни внимание на локационния екран.
— Да, виждам!
Макаров се обърна.
— Какво ще кажеш за това? — попита Легерие.
— Много странно, даже прекалено. И при теб ли е същото?
— Разбира се! Аз помислих, че гравитометърът в моята каюта се е развалил. Но не могат да се развалят и двата едновременно.
— Тогава какво е станало?
— Ела при мен.
— Идвам.
Легерие и Муратов не сваляха очи от стрелката. Тя се движеше, сега вече не можеха да се съмняват в това. Нещо, което не отразява лъчите на локатора, се приближаваше към Хермес. Това не можеше да бъде малко парче, толкова малко, че да не го „видят“ локационните прибори. В такъв случай не би го забелязал и гравитометърът. Загадъчното тяло имаше доста значителна маса.
— Все по-близо и по-близо! — прошепна Легерие. — И най-чудното е, че лети много бавно.
Раздаде се тихият звън на радиофона.
Легерие даже не се обърна.
Звънът се повтори. Муратов отиде до апарата.
Дежурният от командния пункт на флагманския кораб с развълнуван глас съобщи за странното „поведение“ на гравитометъра.
— От всички наши кораби съобщават същото — каза той.
— Знам — отговори Муратов. — Продължавайте наблюденията.
Влезлият Макаров мълчаливо се приближи до Легерие. Те напрегнато се вглеждаха в гравитометъра. Стрелката беше отишла вече далеч след нулата и продължаваше бавно, изключително бавно, но неотклонно да пълзи нататък.
Линията върху екрана на локатора както и по-рано си оставаше невъзмутимо права.
Легерие тропна с крак.
— Но какво е това в края на краищата? — раздразнено каза той. — Обща тревога!