— А ако не може да диша нашия въздух?
Никой не отговори. Тази тревожна мисъл мъчеше всички.
Вече нищо не можеше да се измени. Процесът бе започнал и не можеше да бъде спрян. Пък и къде щеше да отиде пришелецът?…
Той изгори всички мостове след себе си.
Във входната камера нямаше екран. Невъзможно беше да се види какво става там. Максималният режим на обработката щеше да трае почти час. Дали жив или мъртъв, но хората щяха да видят космическия гост едва след като този час измине.
Той се точеше непоносимо бавно.
— Ако можехме да предвидим това — каза Уестън, — там щеше да има екран!
Без съмнение, ако хората биха могли да предвидят появяването на такъв гост, с входната камера щеше да има най-прецизна телевръзка. А за обикновените условия тя не беше необходима.
Бяха изминали десет минути. Само десет!
Камерата вече беше пълна с въздух. Дестилиран, чист въздух от космическата обсерватория, без нито една бактерия или микроб.
Но въздух със земен състав!
Как ще подействува той на госта? Може би чуждото на Земята същество ще се задуши от него и когато вътрешната врата се отвори, хората ще видят само студен труп?
— Не, това е невероятно! — каза Легерие. — Той не би влязъл така спокойно.
— Струва ми се — каза Муратов, — че разбирам. Това е един от стопаните на спътниците разузнавачи. А те отдавна познават нашата планета, знаят състава на атмосферата. И по всяка вероятност, тя не е опасна за тях.
Това предположение обясняваше много неща. Но не всичко!
— Но по какъв начин той се оказа на Хермес? — попита един от астрономите.
— Много просто. Скочил е. Скок от сто метра е напълно безопасен на астероид с такива размери.
— Но защо?
— Това ще узнаем от него.
Изминаха двадесет минути!
След това половин час!
Каютата на Легерие опустя. Макар че до момента, когато вратата щеше да се отвори, имаше много време, всички, освен Макаров, се събраха пред входната камера. Заместникът на Легерие остана в своята каюта при обзорния екран и периодично съобщаваше какво вижда отвън. По-точно, че нищо не вижда. Нямаше никакви признаци за присъствието на други космонавти около обсерваторията.
Беше очевидно, че намиращият се в камерата пришелец действително е сам. Това правеше появяването му на астероида още по-непонятно.
Какво му е нужно тук? Защо е скочил от своя кораб? Защо другарите му са го изоставили сам и са отлетели? Те са могли да видят обсерваторията, но не и да разберат дали вътре има живи същества. Обсерваторията би могла да бъде отдавна изоставена или да се обслужва от кибернетични автомати. А в такъв случай сам човек е обречен на бърза и мъчителна смърт. Те не са могли да не разберат това! А ако са знаели за предстоящата гибел на кораба, тогава защо не са скочили всички? Пък и защо им е било нужно да летят срещу смъртта, ако са знаели? Но как са могли да знаят?!
Всичко, всичко бе загадъчно, необяснимо!
Четиридесет минути!
В корабите от спомагателната ескадрила знаеха всичко. Муратов не забрави за своите другари и им разказа по радиофона за невероятното събитие. Там, разбира се, също се вълнуваха, но не така, както тук. Нали пришелецът от космоса трябваше да се появи за първи път именно тук, в обсерваторията!
За първи път!
Вътрешно всеки от тях се готвеше за свръхсензационното събитие — за момента на срещата лице с лице с обитателя от друг свят!
За първи път в историята!
… Петдесет минути!
Вълнението нарастваше. А този, който се намира зад дебелата непроницаема врата, вълнува ли се той? Дали това чувство е достъпно за него?
Той трябва да се вълнува! Невъзможно е да съществува разумно, мислещо същество без нервна система!
Те вече бяха видели, че по фигура пришелецът много прилича на земните хора. Но какво ще се окаже под скафандъра?
Никой не очакваше появата на някакво чудовище. Гостът от космоса имаше глава, ръце, крака. Той беше облечен в скафандър, подобен на земните. По всяка вероятност спокойно можеше да диша земен въздух. Това говореше, че неговата родна планета е еднотипна със Земята. Тогава защо сходните условия за развитие трябва да водят до несходни резултати?…
Изминаха петдесет и пет минути!
… Още една минута!
Наоколо цареше такава дълбока тишина /хората сдържаха даже дъха си/, че всички отчетливо чуха как там, в централния павилион, където бяха съсредоточени всички агрегати на управлението, щракна изключилият се автомат за биологична защита.
Обработката беше завършена.
Ако пришелецът е свалил скафандъра си, а той трябваше да направи това, ако мислеше логично, то нито на повърхността на тялото му, нито вътре в него е останало нещо, което би могло да зарази въздуха на обсерваторията.
А ако не е?
Но и тогава нямаше опасност. Скафандърът е чист. Ще обяснят на госта с жестове, че трябва да го свали и ще го подложат на вторична обработка.
Дългоочакваният момент дойде!
Легерие, външно спокоен, но с пребледняло лице, натисна бутона.
Вратата се отвори.
Всеки от тях си представяше госта по своему. Всеки рисуваше във въображението си свой облик, подсказан от индивидуалната фантазия. Но всички очакваха да видят космонавт, облечен в съответствие с понятията за космически полет. Нека да не бъде комбинезон като на земните астронавти, нека да бъде костюм с най-невероятна кройка и материя, с каквито и да е черти на лицето, с всякакъв цвят на кожата!
Но това, което видяха в действителност, никой не очакваше!
Гостът беше свалил скафандъра си — както и предполагаха, той се бе сетил да направи това.
Но!..