Муратова си спомни за детската приказка: „Чуваше как расте тревата“.
„Гианея наистина е способна на това — помисли си Марина. — Интересно, какви звуци долавя тя, когато на нас ни се струва, че наоколо е пълна тишина.“
Откъм вечебуса се чу предупреждението на металния глас:
— Експресът се приближава!
Значи и механичният шофьор на колата чува шума на влака. Кибернетичният автомат притежаваше същата острота на сетивата, както и живата Гианея.
Пътниците забързаха.
— Какво каза той? — попита Гианея.
Муратова преведе.
— Да, вече е съвсем близо — потвърди девойката.
Поради стръмнината не всички можаха да преодолеят тези шест-седем метра от изкачването. Малка група възрастни пътници спряха по средата на склона. Двадесетина души се присъединиха към двете момичета.
Оттук линията на кълбекса се виждаше като на длан. Полукръглите опори-релси така добре бяха полирани, че блестяха като влажни. Тяхната геометрична правилност създаваше зрителната илюзия, че продължават и отдолу, където всъщност беше празно пространство, че се затварят с невидима повърхност и образуват опора във формата на тръба, разрязана надлъжно, като жлеб. Затова този път се наричаше „жлебообразен“.
Но названието имаше и друга, историческа причина. Първата линия на кълбекса беше построена действително във вид на една плътна полутръба. Едва по-късно стигнаха до убеждението, че долната част не е необходима, че тя даже намалява скоростта като създава излишно триене. Съкращаването на площта на „релсите“ напълно можеше да се компенсира като се увеличи броят на топчетата по опорната повърхност на самия кълбекс. Тази рационализация, предложена и изчислена от младия тогава Виктор Муратов — брат на спътничката на Гианея — даде блестящи резултати: скоростта на експреса веднага се увеличи с двадесет и пет процента.
Формата на релсите се измени, но първоначалното название остана.
Кълбексът се приближаваше. Сега вече го чуваше не само Гианея. Някъде, все още зад хоризонта, като че ли свиреше силно опъната дебела струна.
— Няма ли да ни помете оттук? — боязливо попита някой редом с Муратова.
— Какво приказваш! — отговори друг. — От нас до релсите има трийсетина метра.
Сякаш чул този разговор, механичният шофьор на вечебуса отново се обади.
— Препоръчвам ви да не стоите прави, а да седнете на земята — отчетливо и ясно каза той.
Всички побързаха да изпълнят този съвет. След като изслуша превода, Гианея обаче остана да стои. Муратова понечи да седне, но бързо се изправи. Тя не можеше да допусне поверената й гостенка да падне поради невнимание и да получи макар и най-малката травма. Тя застана до Гианея и здраво я прегърна през раменете — така щяха да бъдат по-устойчиви.
Гианея се усмихна и на свой ред обхвана с ръка талията на Марина.
„Сега няма да паднем“ — помисли си Марина, като с цялото си тяло усещаше колко надеждна е опората на тази тънка, нежна на вид, но толкова силна ръка.
Тя искаше да подкрепи Гианея, а излезе, че Гианея подкрепя нея.
„Както и да е, сега няма да паднем, ако ще да минат два кълбекса“ — още веднъж си каза тя.
— Вашият брат ли е строил тази линия? — неочаквано попита Гианея.
Муратова трепна. Не, това вече е много! В разговорите си с Гианея, тя никога не беше споменавала за своя брат — изпълняваше молбата на Виктор. Той не искаше гостенката да разбере за тяхното роднинство. Гианея добре познаваше самия Виктор, като не подозираше, че той е брат на Марина. Кой би могъл да й каже за него? И откъде й е известно, че именно Виктор е предложил идеята за тези релси?
Големите, така странно разположени очи внимателно гледаха Муратова, очаквайки отговор. Едва забележима усмивка докосна зеленикавите ъгълчета на красиво извитите устни. И Марина не за първи път си помисли, че Гианея се преструва — тя знае земен език и тайно от нея чете вестници и списания.
— Не — Муратова машинално отговори на своя роден език. — Той не е строил тези релси, а само предложи идеята.
— Какво казахте? — попита Гианея.
„Ако се преструва, то много умело! Но може би знае не руски, а някакъв друг език?“
Муратова преведе казаното на езика на гостенката.
— Идва! — извика някой.
Това се отнасяше за кълбекса.
В далечината, там, където изглеждаше, че „релсите“ се сливат в една тънка права линия, се появи ярко блестяща точка. Тя стремително се приближаваше. Ниският, проточен тътен се усилваше с всяка секунда.
„Шофьорът“ на вечебуса услужливо информира:
— Кълбексът се движи със скорост шестстотин и десет километра в час, или сто шестдесет и девет и седемнадесет стотни метра в секунда.
Докато изрече тази фраза, кълбексът успя да премине два километра и се намираше вече съвсем близо. Добре можеше да се види дългият, с идеална аеродинамична форма корпус на първия вагон, направен от сребрист метал. След експреса, ясно видима в лъчите на слънцето се носеше опашка от развихрен въздух.
Някои от зрителите на хълма си запушиха ушите. Към мощния тътен се присъедини все по-засилващо се свистене.
Гианея стоеше неподвижно, без да сваля очи от приближаващия се експрес. Тя бе пътувала много пъти с кълбекса, но никога не беше го виждала отстрани, по време на движение. Говореше ли й нещо видът на свръхбързия влак, будеше ли в нея спомени? Кой можеше да отговори на това?
В този миг, когато късият влак като сребриста мълния се стрелна край хълма и удари зрителите с плътната вълна на разсечения от него въздух, Муратова случайно погледна лицето на Гианея и забеляза, как в тъмните очи на нейната спътничка блесна огънче.
Какво изразяваше то? Какво го беше предизвикало? Дали това бе възхищение от могъществото на земната техника, или… подигравка с нейната изостаналост?…
Когато кълбексът изчезна зад отсрещната линия на хоризонта и тътенът му замря за слуха на земните хора, Муратова попита:
— Какво е вашето впечатление?
Но Гианея не й отвърна.
Двете момичета не знаеха, че човекът, за когото говориха преди малко, бе в експреса, току-що профучал край тях.
Виктор Муратов седеше в дълбокото меко кресло до стената на вагона и внимателно прелистваше страниците на някакъв ръкопис.
И той, като всички, знаеше от вестниците, че Гианея е заминала за Полтава, а заедно с нея, разбира се, и неговата по-малка сестра. Но мисълта, че само преди минута се е намирал съвсем близо до тях, естествено не му идваше в главата. Даже и да беше гледал през прозореца, при такава скорост все едно не би могъл да забележи малката група хора на хълмчето.
Виктор Муратов беше много висок, силно загорял, с атлетическо телосложение мъж, на около тридесет и пет години. Имаше същите като на сестра си гъсти черни коси и тъмни очи, повдигнати към носа, което му придаваше някаква прилика с Гианея.
Но той не забелязваше това сходство, което се набиваше в очите на всеки. Наистина, в един паметен за него ден, му го казаха, но той скоро забрави това.
Не си го спомняше и сега, когато пред очите му беше фотографията на Гианея, залепена върху една от страниците на ръкописа.