Именно в това се криеше причината, поради която Муратов избягваше да се среща с нея.
Тогава, скоро след пристигането на Земята, Муратов се раздели с Гианея. Пък и какво можеше да прави, ако остане с нея? Той се върна към своите обичайни занимания. Но през тази година и половина не го напускаше интересът към необикновеното събитие, в което бе изиграл толкова голяма роля. Той внимателно следеше всичко, което се отнасяше до Гианея, знаеше какво прави гостенката даже по-добре от другите хора. Нали неговата сестра винаги беше с Гианея и често разговаряше с брат си по радиофона.
На следващия ден след пристигането си Гианея успя да обясни на Марина, че иска да смени дрехите си — помоли да й направят същата рокля, каквато носеше, но бяла.
Желанието й беше изпълнено веднага.
Оттогава гостенката постоянно ходеше в бяло. Нито веднъж тя не облече своята златна рокля, но внимателно я пазеше и навсякъде я носеше със себе си.
Муратов записа този факт във вече доста дългия списък на загадките, които Гианея беше поставила пред земните хора.
Какво бе това? Каква беше причината? Защо гостенката така внезапно и бързо се беше разделила със златната си рокля? Дали случайно бе избрала белия цвят?
Дали това нямаше връзка с необяснимата промяна, която бе настъпила с Гианея, след слизането й от кораба?
Ставаше ясно, че появяването на Гианея на Хермес в златно облекло не беше случайно. Това имаше някакъв смисъл. Какъв? Не можеше да се разбере, без да се познават обичаите и традициите, съществуващи в неизвестния свят, откъдето се бе появила Гианея.
В един от разговорите си по радиофона Марина каза на брат си, че белият цвят много прилича на Гианея.
— На слънцето — каза тя, — той прави зеленикавия оттенък на кожата й почти незабележим. Тя става кафява, като от загар.
— И ти предполагаш, че Гианея е направила това само за да скрие зеленината? — попита Муратов.
— Струва ми се, че е именно така — отговори Марина. — Не забравяй, че тя е жена.
Муратов се засмя. Толкова просто обяснение му изглеждаше съвсем неправдоподобно. Гианея бе свикнала със зеления оттенък на кожата си, това е обикновен цвят, свойствен на всички хора в нейната родина. Защо може да й изглежда толкова некрасив, че да се старае да го скрие?
Не, тук имаше нещо друго!
Възможната връзка на Гианея с тези, които бяха изпратили спътниците разузнавачи към Земята, продължаваше да интересува не само Муратов, но и цялата „Космическа служба“. Спътниците все още не се появяваха. Ако те бяха заминали за поредния отдих, то той продължаваше вече почти четири години. Шестата лунна експедиция беше последна. Бе признато за нерационална загуба на сили да се търси това, което може би не съществува.
Ако Гианея действително е сънародничка на „стопаните“, то само тя би могла да вдигне завесата от космическата тайна.
Колкото и да уважаваше събеседника си, Муратов не можа да се сдържи и да не се засмее. Обиденото и недоумяващо лице на Болотников, съвсем детската, жална нотка, прозвучала в гласа му, бяха комични.
— Така си и знаех — промърмори професорът. — Всички се смеят. А за мен тук няма нищо смешно.
— Извинете — отговори Муратов, — аз не исках да ви обидя. Но трябва да се съгласите, че всичко това е не само непонятно, но и малко смешно. Такива капризи на възрастен човек, още повече космонавт, са просто неуместни. Но нищо, това е поправимо.
— Не ви разбирам.
— Просто никой досега не е говорил с Гианея на тази тема. Трябва да й се обясни, че напразно обижда хората. Изглежда тя самата не се сеща за това. Ще се постарая да говоря с нея.
— Мислите ли, че ще се вслуша в думите ви?
— Надявам се.
— А пък аз се съмнявам. Антипатията на Гианея към ниските хора сигурно има някаква причина. Това не е каприз, както се изразихте вие, а нещо съвсем друго, по-дълбоко и силно. Това е в кръвта й.
— Именно. И трябва да й се каже, че се намира на Земята, а не в родината си. Тя трябва да разбере, че земните хора, били те високи или ниски са равностойни. И че не трябва да пренася на Земята обичаите… — Муратов изведнъж спря. — Чакайте — каза той. — От този факт може да се направи интересен извод. Как никой не се е сетил за това? Ако всички сънародници на Гианея имат същия ръст като нейния, то откъде би могла да възникне тази антипатия?
— Вие благоволихте да се изразите съвсем правилно — каза Болотников. — Аз също много съм мислил за това. Съвсем ясно е, че населението на нейната планета се дели на два различни типа: високи и ниски. И тези, които имат висок ръст се отнасят презрително към ниските. Може би ниските са диваци.
— Диваци? На планета, където техниката е развита до нивото на междупланетните полети?
— Какво от това? Моля да ме извините, но вие не сте логичен. А нима у нас, на Земята, техниката е на ниско ниво? Нима у нас няма народи, които едва сега се приобщават към културата? А в Южна Америка, а в Австралия, а на тихоокеанските острови?
— Но ние не ги презираме.
— Там е работата. Именно тук е разликата.
— Да — замислено каза Муратов. — Ако вие сте прав, Николай… извинете, Николай Адамович, то вашите думи навяват неприятни мисли.
Болотников кимна с глава.
— Да — каза той, — много неприятни. Презрението, а поведението на Гианея по отношение на такива като мен не може да се квалифицира по друг начин, освен с думата „презрение“, може да възникне само от съзнанието за превъзходство. Причините за поведението на Гианея могат да се обяснят с това, че на тяхната планета съществува разделение на обществото на господари и роби.
„Да се яви пред нас като господарка — ето нейната цел“ — спомни си Муратов думите на Легерие.
— Не е ли много силно казано? — нерешително попита той, като в душата си се съгласяваше с извода на професора.
— Бих се радвал, ако греша — отговори Болотников.
„Легерие има висок ръст — мислеше Муратов, — а аз съм още по-висок. Стоун е много висок, Марина е много по-висока от средния женски ръст. Всички, които Гианея удостоява със своето внимание, са еднакви в това отношение. Нима Болотников е прав? Но това би било страшно! В такъв случай самата Гианея е дивачка“.
— Робовладелски строй и космически полети — каза той гласно, — това е несъвместимо! Но във вашите думи несъмнено има нещо вярно. Струва ми се, че работата е много по-сложна и деликатна. Има защо да се помисли по този въпрос.
— Помислете — добродушно отговори професорът, — това винаги е полезно.
Муратов пристигна в Полтава сутринта, в деня на кацането на Шестата лунна експедиция, като закъсня с един ден от набелязания от самия него срок. Той искаше да посрещне експедицията, защото в състава й влизаше и Сергей, а Муратов отдавна не беше виждал приятеля си и му бе домъчняло за него.
Верен на обещанието си, той веднага потърси Болотников, който много се зарадва.
На въпроса, дали се е запознал с Гианея, професорът обидено отговори, че Марина е направила опит да ги запознае, но Гианея се обърнала с гръб и даже не отговорила на поздрава му. Обиденият Болотников веднага се отдръпнал от нея.
Той беше много нисък на ръст и странната антипатия на Гианея се бе проявила в целия си „блясък“.
Такова упорито „невъзпитание“ беше трудно обяснимо, още повече, че във всичко останало Гианея бе много скромна и вежлива. Тя вече година и половина се намираше на Земята и отдавна можеше да разбере, че тук няма „господари“ и „роби“. За това се изискваше елементарна, най-повърхностна наблюдателност.
И все пак!..
След като се раздели с Болотников Муратов тръгна към дома, където се бяха настанили Марина и Гианея. Не беше трудно да намери този дом — целият град знаеше, къде е отседнала гостенката от космоса.
Муратов се приближи до вратата не без вълнение. Как ще го посрещне Гианея? Може би тя се е обидила от упоритото му нежелание да се срещне с нея? И наистина, нямаше никакви причини, които биха могли да оправдаят упоритостта му. Гианея беше свикнала с това, желанията й да се изпълняват веднага.
Той почука, тъй като никъде не видя бутон за звънец. Но отговор не последва. Като почака малко, Муратов бутна вратата и влезе.