А нееднократните молби на Гианея да се срещне с Муратов! Това говореше за същото.
Обядът беше прекалено обилен. Днес Муратов не бе ял нищо, но успя да се справи само с половината.
Като натисна клавиша за прибиране на масата, той излезе на улицата.
Успя да „убие“ само половин час. Оставаха му още четири и половина.
„Ще замина за Селена — реши той. — Между другото, аз никога не съм бил там. Ще се поразходя, ще разгледам града“.
Дотам можеше да се долети за пет минути. Но все със същата цел — да мине повече време, Муратов не се изкачи до една от многобройните спирки на местния въздушен транспорт, която се намираше съвсем близо, а избра най-бавния вид транспорт — градския вечебус.
Скоро той съжали за решението си. Колата спираше непоносимо често, излизаха и влизаха пътници. Като правило градският вечебус се използуваше само за къси разстояния, а Муратов трябваше да пресече целия град, разположен на десетки километри, да премине през обширния район между Полтава и Селена, застроен с автоматични заводи и едва тогава да стигне до целта си и то в покрайнините.
— Колко време трае пътят до ракетодрума? — попита той.
— Час и половина — отговори металният глас на шофьора.
Няколко души учудено погледнаха Муратов.
Той въздъхна и се настани по-удобно в мекото кресло.
Нека се чудят. Те не могат дори и да предположат, че той се намира в глупавото положение на човек, който не знае какво да прави с времето си. Това му се случваше за пръв път в живота.
Най-накрая Полтава остана зад гърба му. Заредиха се безкрайните, прилични едно на друго, еднообразни здания на заводите. Нито един храст, нито една цветна леха, нищо, на което може да спреш погледа си. Гладки стени, без прозорци.
Тук не е нужна красота: няма хора!
Онези, които са се посветили на езикознанието, обикновено принадлежат към типа на кабинетните учени. Марина Муратова беше изключение от това правило. Тя притежаваше големи способности в лингвистиката, прекрасна памет, добре владееше осем езика и беше склонна към изследователска работа. Но Марина обичаше и много други неща. Живописта, музиката и спортът заемаха далеч не последно място в нейния живот. Любовта към пътешествията и общителният й, сговорчив характер също изиграха голяма роля в това, че изборът на научния съвет на Института по космонавтика, който търсеше придружител за Гианея, се спря на нея.
Марина се съгласи веднага. Предстоящата задача я увлече с това, че беше необикновена и трудна. Тя знаеше, че ще бъде откъсната от привичната си работа за дълго, може би за много години, но това не я изплаши. Да се запознае с чужд език, който няма нищо общо със земните /тя така си мислеше/, или да научи пришелката от космоса на земен език да се сближи със същество, чуждо на Земята, родено и израсло на друга планета, под светлината на друго слънце — във всичко това имаше романтика, която я привличаше.
Марина не беше славолюбива и фактът, че като се сближи с Гианея, тя самата ще привлече вниманието на цялото земно население, не повлия на решението й. Тя просто не мислеше за това.
Най-малко Марина се интересуваше от тайнствеността на Гианея, от дългата редица загадки, свързани с нея. Тя беше уверена, че тайните сами ще се разкрият, веднага след като гостенката свикне със Земята и хората, и получи възможност да говори свободно с тях.
И Муратова разбираше задачата си именно така — да помогне на гостенката да свикне.
Никой не се съмняваше в активната помощ на Гианея. Човек, който е дошъл на чужда планета, не би могъл да се държи по друг начин.
Но очакванията не се оправдаха.
Малко време беше необходимо, за да стане ясно на всички, че задачата не е толкова проста. Гианея отказа да изучи земен език и не изказваше особено желание да запознае Муратова със своя.
Отначало работите вървяха като че ли гладко. Гостенката имаше нужда от това да бъде разбрана. Езикът, на който тя говореше, беше звучен, изглеждаше лесен, думите се запомняха бързо. Група сътрудници на Института по лингвистика и самата Муратова смятаха, че и по-нататък няма да има никакви трудности.
Но колкото повече време минаваше, толкова по-неохотно Гианея разширяваше речника си. Ставаше очевидно, че тя иска да се ограничи в рамките на битовите разговори, които бяха необходими на самата нея — не повече.
Но и това, което вече знаеха, смущаваше лингвистите. Чувствуваше се, че Гианея опростява фразите, а Муратова беше принудена да произнася думите без граматични връзки. Гианея можеше да разбира такава реч, но това не беше изучаване на език.
Високата култура на народа към когото принадлежеше Гианея, изключваше възможността за „беден“ речник. Нейният език безусловно беше богат и обширен, а простотата — лъжлива.
Когато окончателно се убедиха, че не могат да разчитат на помощта на Гианея, беше решено да продължат изучаването на езика без знанието й. Живеейки на Земята и общувайки с хората, даже само с Муратова, гостенката неволно произнасяше нови думи и фрази. Запомняха ги и ги дешифрираха. Помощник на прекрасната памет на Марина стана магнитофонът. Малкият портативен апарат, за съществуването на който Гианея не знаеше, я съпровождаше навсякъде. Записите отиваха в електронния мозък на Института по лингвистика и тайната на чуждия език бавно, но системно се разкриваше.
Марина запомняше всичко. Но съвсем внимателно и строго постепенно разширяваше набелязаните от Гианея рамки на беседите им. Страхуваше се да не „изплаши“ гостенката. И изглеждаше, че девойката от чуждия свят не забелязваше, че приятелката й говори все по-свободно и правилно.
Марина знаеше, че се харесва на Гианея, че гостенката й симпатизира. Беше много важно да укрепи и развие дружеските отношения. Всички надежди на учените да разкрият загадката на появяването на Гианея се крепяха на това.
Марина трябваше да работи сама. Другата лингвистка, „прикрепена“ към Гианея, още на следващия ден, след пристигането на гостенката на Земята, бе принудена да се отстрани.
Научният съвет се беше постарал да предвиди всичко, дори външността, но никой не можеше да допусне, че ниският ръст ще се окаже неприемлив за Гианея.
Да привлекат към работа друга девойка се оказа невъзможно — нямаше нито една подходяща кандидатура.
Но Муратова се справяше добре и сама.
През изминалата година и половина тя нито веднъж не съжали, че се е свързала с Гианея, нито веднъж между тях „не мина черна котка“. Гостенката имаше добър характер и с всеки изминат ден той ставаше все по-приветлив. Изчезнаха, останаха в миналото натегнатостта, студенината в отношенията и тази непонятна, но несъмнена напрегнатост, така явни през първите месеци. Сега Гианея беше „обикновена“ девойка. Винаги жизнена, много подвижна, обичаща спорта и спортните игри /които усвояваше с поразителна лекота/, рисуването и музиката, в последно време тя даже се шегуваше насаме с приятелката си.
Какво точно рисуваше в албумите си оставаше тайна. Марина рядко виждаше тези рисунки. А това, което Гианея й показваше, винаги бяха земни пейзажи или портрети на Марина. Няколкото бюста, направени с голямо майсторство, които изобразяваха или Марина, или самата нея, Гианея унищожи веднага.
Тя даже не се опитваше да се научи да свири на някакъв музикален инструмент, но с удоволствие слушаше Марина.
Понякога гостенката пееше странни за земния слух мелодии без акомпанимент и поразяваше всички, които я чуваха, с красотата на звука и невероятната широта на диапазона на гласа си.
Тези песни, записани на магнитофон, бяха главната „храна“ за електронния мозък, в тях имаше много нови думи и словосъчетания.
Марина беше убедена, че Гианея е много млада, но все не й се удаваше да изясни този толкова прост въпрос. Винаги, когато я питаха за това, Гианея с непонятна упоритост мълчеше.
Начинът, по който гостенката игнорираше някои въпроси, като че ли не беше ги чула, никога не дразнеше Муратова и не предизвикваше желанието на всяка цена да получи отговор. Тя винаги помнеше, че независимо от поразителната прилика със земните хора, пред нея се намира човек от друг свят с други навици и разбирания. И се правеше, че не намира нищо особено в мълчанието на Гианея и го приема като напълно естествено.
Тази тактика беше съвсем правилна.
— Когато ябълката узрее, тя сама пада — казваха учените. — Трябва да дадем на Гианея време да „узрее“. И тогава сама ще заговори.
И Гианея забележимо „узряваше“. Тя все по-рядко мълчеше. Неохотно, но отговаряше. Изпълнявайки получените указания, Марина никога не задаваше въпроси, на които по-рано Гианея не е искала да отговори.
Между двете момичета съществуваше пълно съгласие и външно — пълно разбирателство.
Всички мислеха, че Гианея се отнася равнодушно към Земята, че животът на Земята никак не я интересува. Но Марина виждаше и с всеки изминат ден все по-ясно, че това съвсем не е така.
Тя вече добре разбираше оттенъците в израза на лицето и очите на гостенката. И постепенно се убеждаваше, че Гианея просто крие от хората интереса си към Земята и по някаква, известна само на нея причина си слага маска на равнодушие.
За година и половина Гианея обиколи цялата Земя. Тя видя всичко най-красиво, величествено и грандиозно на планетата, създадено от природата или от човека. И изглеждаше, че всичко това не й прави никакво впечатление. Никъде не се задържаше дълго, не се любуваше на произведенията на изкуството или на красотата на природата така, както това правеха хората. Гледаше една минута, най-много две и се обръщаше.
Но когато, няколко месеца след завръщането им от Северна Америка, Марина видя нарисувания от Гианея изглед от Ниагарския водопад, разбра, че за нейната приятелка един мимолетен поглед е достатъчен, за да запомни завинаги видяното. На рисунката беше предадена с най-малки подробности величествената картина падащата вода. Сякаш в мозъка на Гианея бе запечатана снимката на водопада.
Това се случваше много пъти. Гианея не забравяше нищо.