Селена го порази със своите размери. Тя беше значително по-голяма от Полтава, макар да се смяташе за предградие. Градът бе израснал за пет години върху празно място с приказна бързина. Къщите, улиците, даже градините и парковете изглеждаха някак си особено чисти, свежи, „новички“. Чувствуваше се единният архитектурен замисъл на целия град. Грандиозността на идеите и труда, вложени в този град, правеха силно впечатление.
Муратов, разбира се, знаеше за огромния размах на работите, които се провеждаха по цялата планета, за стотиците нови градове, за хилядите по-малки населени пунктове, снабдени с всички удобства, за безбройните научни и технически центрове. Човечеството се стремеше колкото е възможно по-бързо да приключи със стария живот, да приспособи своята планета към новите, постоянно растящи изисквания на комунистическия строй.
Но така се беше случило, че той винаги бе живял в стари градове, преустроени, реконструирани, но все пак стари, от столетия.
Селена беше като че ли първият нов, напълно съвременен град, който Муратов видя отблизо.
Той се усмихна като си спомни своята увереност, че първият срещнат ще му каже къде да намери Гианея. Опитай се да я откриеш в този гигант!
Селена имаше формата на пръстен. В центъра беше разположен огромен ракетодрум.
Вечебусът с кръгов маршрут прекара Муратов през целия град.
Той забрави за времето, за своето нетърпение, за всичко. Зрелището напълно погълна вниманието му. На всяка крачка, след всеки завой се откриваха ансамбли от здания, един от друг по-красиви и величествени. Къщите изглеждаха като от въздух, обилната зеленина подчертаваше лекотата на конструкциите, огромните прозорци бяха пронизали от слънчеви лъчи.
И хората, които живееха в тези град, неволно изглеждаха по-други, не такива, както в другите градове. Те самите като че ли излъчваха светлина.
„Непременно ще направя опит да се преместя тук — мислеше си Муратов. — Само дано градът не е затворен поради пренаселване. Трябва да поживея сред тази красота. Сигурно и работата тук няма да върви така, както в другите градове.“
Но изглежда не само Муратов беше оценил Селена, в която се бе въплътил целият опит, целият архитектурен и художествен гений на Земята. По улиците имаше много хора.
Когато вечебусът, след като затвори пръстена, спря там, където Муратов се бе качил в него, той погледна часовника си и слезе, макар да нямаше нищо против още веднъж да мине по същия път. Оставаше съвсем малко време.
До ракетодрума той отиде с планелет.
На огромното бетонно поле животът течеше по обикновения начин. Завръщането на Шестата лунна експедиция не беше нещо, което би могло да привлече особено внимание. Едва ли не всеки ден тук завършваха полетите си космически кораби, завръщащи се от Луната, Марс, Венера, без да се смятат вътрешнопланетните линии. И също толкова излитаха оттук. Шестата интересуваше само тесен кръг хора, свързани с космическата служба, а също и такива като Муратов, които имаха познати в състава на експедицията.
По полето загрижено сновяха бързите, пъргави служебни коли, бавно, солидно пълзяха чудовищно големите зареждащи цистерни, дежурните механици и диспечери летяха на малки планелети. Далеч, в центъра на полето, блестяха на слънцето с корпусите си корабите от вътрешните, „земни“, линии и ракетите, които превозват пътниците. Междупланетните кораби не кацат на ракетодрума. Те свалят или очакват пътниците си извън пределите на атмосферата.
В зданието на космогарата Муратов видя много хора. По всяка вероятност днес заминаваше космически кораб на далечно разстояние и това бяха пътниците и изпращачите.
Той веднага видя Стоун. Председателят на научния съвет се зарадва на Муратов (отдавна не бяха се виждали) и здраво стисна ръката му.
— И така — каза Муратов, — отново нищо!
— Да, за съжаление, отново — с въздишка отговори Стоун.
Ставаше въпрос за Шестата. И двамата вече знаеха, че експедицията пак се е върнала с празни ръце. Никакви признаци за присъствието на спътниците разузнавачи или на тяхната база на Луната не бяха успели да открият.
— Тази е последната — добави Стоун. Няма смисъл да се продължава търсенето, докато не узнаем нещо ново, например от Гианея.
— Внимание! — раздаде се тих, отчетлив глас. — Отлитащите за Марс да се приготвят за отвеждане към ракетата. Изпращачите могат да отидат само до вечебуса.
Залата забележимо се изпразни. И тогава Муратов видя Марина и Гианея. Те стояха до една от многобройните будки-автомати и оживено разговаряха. Минаващите покрай тях хвърляха любопитни погледи към тази двойка.
— Интересно защо е дошла тук? — каза Стоун, като проследи погледа на Муратов. — Изглежда, че Гианея много се интересува от нашите издирвания на Луната.
— Откъде може да знае за тях?
Стоун изумено погледна събеседника си.
— Как — възкликна той. — Вие нищо ли не знаете?
— Какво именно?
— Четохте ли вестници през тези дни, слушахте ли предаванията?
— Не — отговори Муратов, — нямах време. Вие знаете с какво се занимавах.
— Да, да! — Стоун поклати глава. — И никой нищо ли не ви е казал? Цялата планета говори за това, а вие даже не сте чул.
— Какво е станало? — разсеяно попита Муратов. Той си мислеше за това, как да се приближи до Гианея, за да се получи съвсем естествено. Двете момичета стояха с гръб към тях.
Но при първите думи на Стоун разсеяността му се изпари. Той слушаше съвсем изумен. Това се казва новина! Гианея знае испански език? Невероятно!
— Сега разбирате ли? — попита Стоун.
— И още как! Разбирам, че целият ми план рухна.
— Защо? — Стоун знаеше за намеренията на Муратов. — По-скоро обратното — това ще ви помогне. Но само трябва да бъдете много, много внимателен.
— Именно! А точно това означава, че е нужен нов, съвсем нов план.
— Не трябва да показваме на Гианея, че знаем тайната й. Аз бих ви посъветвал, като че ли случайно, в удобен момент, да заговорите пред нея със сестра си на испански. Изберете любопитна за Гианея тема. Интересно и важно е да се проследи как ще реагира.
Муратов с недоверие погледна към Гианея. Тя се намираше на повече от тридесет крачки от тях.
— Ние говорим много високо — прошепна той на Стоун. — Гианея чува повече от добре.
— Но ние не говорим на испански.
— Кой я знае. Може би разбира. След това, което ми разказахте, в нищо не мога да бъда сигурен.
— Да, така е.
Тълпа пътници, току-що влезли в залата, ги отдели от двете девойки. Сигурно беше кацнала пътническа ракета от пристигнал кораб или се бе приземил кораб от вътрешни линии. Погълнат от новината, Муратов не чу съобщението на диспечера.
Стоун погледна часовника си.
— Шестата трябва да пристигне след двадесетина минути — каза той. — Идете при тях.
— Малко ме е страх. Може би Гианея няма да поиска да разговаря с мен.
— Едва ли. Вашата сестра съобщи, че Гианея вчера пак е питала за вас.
„Аз отгатнах — помисли си Муратов. — Тя не случайно е рисувала пейзаж от Хермес.“