— Ще чакаме ли пристигането на Шестата експедиция? — попита Марина, като че ли нищо не се беше случило.
— Да — отговори Гианея.
С това тя призна, че е пристигнала в Полтава специално за посрещане на Шестата. Тя не можеше да не разбира, че смисълът на думите й е ясен на Марина.
И не се страхуваше от това.
„Какво пък, вече е време! — помисли Марина. — Да знаеш един език и да не говориш на него е много трудно. Гианея сигурно се е затъжила за свободен разговор. Да играеш роля в продължение на година и половина е прекалено много.“
— Здравейте! — раздаде се зад тях.
Гианея така стремително се обърна, че не можеше да има никакво съмнение — тя беше познала гласа, който не беше чувала от година и половина. Лицето й светна от радост.
— Най-после! — каза тя напълно откровено и както при раздялата им пак първа протегна ръка на Муратов, нещо което не беше правила с никого. Защо толкова дълго не се появявахте? Аз молих Марина за това.
Четвърти път!
За тези няколко дни, като че ли награждавайки хората за дългото си мълчание, Гианея се „разкриваше“ с главоломна бързина.
Муратов разбра думите й.
— Нямах време — отговори той, като с труд подбираше думите. — Много се радвам да ви видя.
Марина се усмихна на произношението му.
Гианея не се усмихваше. Тя не пускаше ръката му и го гледаше право в очите със същия втренчен поглед, както тогава, във входната камера на звездолета, като че ли се канеше да попита или да каже нещо.
И мълчеше.
Но тя виждаше, че Муратов разбира езика й. Какво й пречеше да му зададе въпроса си?
— Съжалявам — каза той, като не дочака нито една дума от нея, — че не можах да изпълня желанието ви по-рано.
Като помнеше съвета на Стоун и наистина изпитваше затруднение при подбирането на думите си, той сякаш случайно вмъкна в изречението няколко испански.
Гианея не попита нищо. И по лицето й не можеше да се разбере дали испанският език на Муратов я е учудил или не.
— Бяхте ли у нас?
Муратов се сети, че тя има предвид Полтава.
„Иска да разбере дали съм видял рисунката в албума“ — помисли той.
— Да, бях.
Гианея пусна ръката му. Стори му се, че в очите й се отрази разочарование.
Какво бе очаквала от него Гианея?
Стана му напълно ясно, че пейзажът от Хермес, епизодът, който се отнасяше до тях двамата, е бил нарисуван и оставен открито на масата специално, за да може той да го види. Това не само не е било случайност, но е имало определен смисъл — трябвало е да му каже нещо. И Гианея очакваше отговор, който не получи.
Той почувствува досада към себе си, че не можа да се досети, не можа да разбере мисълта й. Това, че човек от една планета трудно може да разбере мислите и намеренията на човек от друга планета, не можеше да бъде оправдание за него. Той беше длъжен да се отнесе по-внимателно към рисунката, да се опита да проумее какво е искала да каже. А след като не можа да направи това, той сигурно е намалил шансовете си за дружеска откровеност от страна на Гианея.
— Видях рисунката ви — каза той със смътна надежда да поправи нещо, все по-често изпъстряйки речта си с испански думи. — Вие рисувате прекрасно, Гианея.
Тя се обърна с толкова откровено пренебрежителен вид, че Муратов се смути и мислено се изруга.
Възобновяването на старото познанство започваше явно не в негова полза.
Съобщиха по радиоуредбата за приземяването на пътническата ракета от кораба, пристигнал от Луната. Това беше същият кораб, който те очакваха — Шестата лунна експедиция.
Марина преведе съобщението на Гианея.
— Вие така и не ми отговорихте — попита гостенката — колко души са участвували в тази експедиция.
— Осемнадесет.
— Само те ли са пристигнали? В пътническата ракета няма ли други пътници?
Пети път!
Думите „пътническа ракета“ Гианея каза на испански.
Марина не посмя да отговори на същия език. Стоун и беше препоръчал да бъде изключително внимателна. Гианея би могла да произнесе двете испански думи несъзнателно, без да забележи. Още от сутринта тя беше много развълнувана и не се владееше.
— Не зная — отговори Марина на езика на Гианея. — Мисля, че няма други пътници. Това е специален кораб, само за експедицията.
Настойчивостта на Гианея все повече учудваше Марина. За какво й бяха всички тези подробности!
Пътническата ракета кацна недалеч от гарата. Доближиха стълбата и пътниците един след друг почнаха да слизат на земята. Те се виждаха много добре.
— Сега ще се върна — каза Муратов. — Почакайте ме тук.
Той тръгна към Сергей.
Марина забеляза, че Гианея тихо брои слизащите от ракетата. Когато излезе и последният, осемнадесетият пътник, тя въздъхна с явно облекчение. Излизаше, че девойката се тревожеше от въпроса: всички ли са се върнали от Луната?
Странно! Нима тя беше пристигнала тук само за да се убеди в това?…
Муратов и Синицин се срещнаха на средата на пътя. Прегърнаха се.
— И така — каза Виктор, — отново нищо?
— Както виждаш! — с недоволен глас отговори Сергей.
— Какво, по лицето ти ли трябва да виждам?