Муратов внимателно го погледна.
— Стоун каза, че тази експедиция е последна.
— Знам. И не съм съгласен с тяхното решение.
— Посреща ви Гианея — каза Муратов, уверен, че думите му ще поразят Синицин.
Но той грешеше. При тази новина, върху лицето на Сергей не се отрази нищо.
— Защо й е притрябвало това? — попита той равнодушно, като явно не се интересуваше от отговора.
— Загадъчна история — Муратов накратко му разказа последните събития, свързани с Гианея.
Синицин и сега остана равнодушен.
— За това си струва да се помисли — каза той. — Знаеш ли, Витя, не ми говори за Гианея. Дразни ме даже звукът от името й. Не зная причините за нейното мълчание, но като си помисля, че само да поиска…
Към пристигналите се приближи Стоун.
— Ти къде си се настанил? — бързо попита Синицин. — Аха! Аз ще дойда при теб довечера, около осем. Тогава подробно ще поговорим за всичко. А сега, извинявай, нямам време.
Муратов се отдалечи.
Макар че самият той не беше участвувал в нито една от шестте експедиции, неуспехът на неговите другари му подействува неприятно. Нали именно той, заедно със Сергей, беше изчислявал траекторията на спътниците разузнавачи, именно те двамата бяха стигнали до извода, че спътниците са на Луната, в района на кратера Тихо. И ето, шести неуспех по ред! Нима е станала някаква грешка?
Не, не може да бъде! Изчисленията са проверени нееднократно от други хора. Такива колективни грешки не съществуват. Спътниците са на Луната!
Но защо не могат да ги намерят?
Муратов разбираше нервното състояние на Сергей и неговата антипатия към Гианея. Тя беше човекът, който с една дума можеше да реши загадката. Тя трябваше да знае! Тя знаеше! И мълчеше, наблюдавайки равнодушно напразните усилия на земните хора. Това наистина можеше да предизвика не само антипатия, но и ненавист у хората, които бяха изгубили напразно години.
Всичко това беше ясно на Муратов, но той не можеше да се настрои против Гианея. Тя му харесваше, беше му симпатична, независимо от всичко. Той непрекъснато се принуждаваше да мисли, че причината за мълчанието на Гианея се крие в нейното възпитание, във възгледите и представите й за света. Тя просто не разбира, какво искат от нея земните хора.
Разговорът между Марина и Гианея, който чу преди няколко минути, неопровержимо доказваше, че Гианея се интересува от резултатите на лунните експедиции, че тя не случайно е пристигнала в Селена именно днес.
Знае, всичко знае!
Той бавно се приближи към двете девойки, които стояха на същото място, където ги беше оставил и го чакаха, най-вероятно със съгласието на Гианея.
Една неочаквана мисъл мина през главата му и го накара да спре за миг.
„Ами ако попитам Гианея направо? Тя се зарадва на моето пристигане, отнася се към мен явно не така, както към другите хора. Тя възприе моите испански думи така, като че ли ги беше очаквала от мен и даже не се опита да се престори, че не разбира. Да рискувам ли?“
Той чувствуваше, че напразно си задава този въпрос, че решението е взето. Нямаше вече сили да се сдържа и да чака. Стоун и научният съвет са прекалено предпазливи. Какво лошо може да се случи? Няма да отговори и толкова.
„Е, да става каквото ще!“ — помисли си той.
— Гианея, много ви моля да ми отговорите на един въпрос — от вълнение Муратов не забеляза, че говори само на испански. — Той е много важен за всички нас и особено за мен лично. Вие трябва да ми отговорите, ако сте ми приятел. На Луната ли се намират сега изкуствените спътници, изпратени при нас от вашите съотечественици?
Марина, съвсем объркана, но с тайна радост, чу този неочакван въпрос. Нейният брат решително и просто разсече възела.
Гианея наведе глава. Тя беше разбрала всичко, което каза Виктор и не скриваше, че е разбрала. Виждаше се, че в нея се води някаква мъчителна борба.
А когато най-после тя повдигна глава и погледна към Виктор, той видя в продълговатите й, тъмни очи сълзи. Никой, никога не беше виждал Гианея да плаче.
— Да — отговори тя едва чуто.
Муратов си пое дъх, вълнението го душеше.
— Защо мълчахте досега? — попита той, като с труд владееше гласа си. — Нали знаехте, колко важно е това за нас.
— Аз се страхувах. Исках да кажа отдавна, но вие все не идвахте. Сега вече не се страхувам. Отдавна разбрах, че Рийагейа е прав. Аз погубих себе си, но спасявам вас.
Гианея говореше на испански съвсем свободно. Не само Марина, но и Виктор веднага разбраха, че тя знае не съвременния испански език.
„Трябва непременно да се изясня кога в Испания са говорили така, както говори Гианея“ — помисли Муратов.
Спешно се подготвяше Седмата експедиция за издирването на тайнствените спътници разузнавачи. Сега, повече от когато и да било, трябваше да се бърза. Още на ракетодрума след дългото и мъчително мълчание Гианея каза няколко думи, които имаха огромно значение за космическата служба.
След като отговори, вероятно неочаквано за самата себе си, на въпроса на Муратов, Гианея побърза да замине. Тя явно се опасяваше от по-нататъшни въпроси от негова страна, може би съжаляваше за своята откровеност, беше разстроена и много развълнувана.
Муратов ги изпрати до вечемобила. Той разбираше, че не трябва да пита Гианея за нищо, че тя няма да отговори повече на нито един въпрос, а на него му се искаше, и това беше много нужно, да й зададе този въпрос — единствен и извънредно важен.
И изведнъж Гианея каза сама, каза именно това, което той искаше да попита.
Вече седнала в колата тя му протегна ръка, за първи път отговори на ръкостискането и някак срамежливо се усмихна.
— Трябва да ви предупредя — каза тя толкова тихо, че той едва я чу, — бъдете много внимателни. Нашите (тя произнесе дълга дума на своя език, която очевидно означаваше „спътници“, или друго по-правилно название на разузнавачите), са опасни и не трябва да се приближавате към тях. Унищожете ги. И бързайте, бързайте!
Тя се облегна на седалката и затвори очи. Въздъхна толкова дълбоко, че на него му се чу звук, приличен на стон. Около устните й се образуваха бръчки и лицето й изведнъж стана старо.
— Тръгвайте! — прошепна тя на Марина.
Вечемобилът замина.
Виктор остана сам.
Той дълго гледа след колата. Постепенно сърцето му се успокояваше, биеше все по-бавно и равномерно.
Пълен успех! Поривът, необмислен и рискован, даде неоценим резултат. Спътниците са на Луната, а самата Гианея съветва да ги унищожат, без да се приближават до тях.
Да ги унищожат!
Едва сега той си спомни, че забрави да попита за най-важното — къде трябва да търсят спътниците, на кое място е разположена тяхната база. Но Гианея едва ли знае това. А ако знае, ще каже по-късно. Тя отговори на най-важния въпрос. Едно е да търсиш, без да си убеден, че спътниците са на Луната, а съвсем друго — когато си сигурен в това.
Муратов тръгна да дири Стоун.