Наложи се да прочете писмото втори път.
Виктор — пишеше Гианея, — вие ме накарахте да кажа повече, отколкото исках. Но не съжалявам за това. Хората на Земята не заслужават участта, която им бе подготвена. Аз проговорих и трябва да допълня своите думи, иначе те ще ви бъдат безполезни. Това, което искате да намерите, не се вижда с човешко око. Аз зная това по думите на Рийагейа. Какво трябва да се прави — не знам. Помислете вие.
Тя беше написала името си с латински букви така, както го произнасяха на Земята.
„Е, сега вече знаем всичко“ — помисли Муратов.
Той четеше писмото трети път, когато пристигна Сергей.
А след двадесет минути в стаята на Виктор се появи и Стоун.
Нито той, нито Синицин знаеха испански език. Муратов им преведе писмото.
— Това можехме да го предвидим — каза Сергей. — Ние знаехме и по-рано, че спътниците са невидими. Излиза, че и самата база също е невидима.
— Вероятно затова все не можем да я намерим — въздъхна Стоун. — Ние я търсим в недрата, а тя може да е разположена на повърхността, на открито. В района на кратера Тихо има много дълбоки и широки пукнатини, непристъпни плата, планински долини. Те биха могли да построят базата си във всяко от тези места.
— На Луната няма валежи, няма ветрове — добави Сергей. — Нищо не би могло да повреди инсталациите, освен метеоритите.
— А това означава, че базата е защитена например с прозрачен или също невидим покрив. Едно е ясно — каза Стоун, — трябва да се търси там, където ние самите бихме разположили такава база, ако сме на тяхно място. Там, където като че ли няма нищо, но мястото е удобно.
— И още едно съображение — след късо мълчание добави Муратов. — Спътниците и базата могат да бъдат невидими за нашите очи, както пише Гианея, но те не могат да бъдат абсолютно прозрачни. Спомнете си, на „Титов“ ние всички видяхме как спътникът закри от нас звездите, които бяха зад него. Той не е прозрачен. И на Луната той трябва да закрива това, което се намира зад него. Оттук правя логичния извод: базата е разположена така, че зад нея да се намира място, което никога не се осветява от Слънцето. А може би тя изобщо се намира в сенчестата страна на Луната.
— Правилно, Виктор! — одобри Синицин. — Лунната сянка — това е пълен мрак. Наистина ние осветявахме с прожектори такива места в непристъпните плата и в пукнатините, но правехме това само за да спазим предписанието, тъй като смятахме, че базата се намира непременно в недрата на Луната. Затова бихме могли и да не я забележим. Освен това ние бяхме принудени да летим над планините с ракети, а те са много бързи. Където няма въздух, не можеш да се възползуваш от планелет.
— Нима? — усмихна се Муратов.
— Просто не мога да разбера — недоволно каза Стоун, — що за навик имате и двамата да се присмивате един на друг. Сериозни хора сте!
— Такива сме си от малки — отговори Сергей. — Но никога не се обиждаме.
— Оставаше и да се обиждате! Ето какво, приятели! Недрата са изследвани. Сега ще трябва да търсим само на повърхността. Седмата експедиция ще замине на Луната след два дни.
— Толкова бързо? — учуди се Синицин. — Но доколкото зная, корабът не е снабден с нужната апаратура.
— Той ще бъде оборудван напълно. И, разбира се, не самият кораб, а всъдеходите.
— Точно тях имах предвид.
— Всичко ще бъде готово след два дни. Аз се наемам с това и ще взема участие в експедицията. Ако се вярва на думите на Гианея, а ние нямаме основание да не им вярваме, не ни остава много време. На всяка цена трябва да успеем.
Муратов се колеба само няколко минути.
— Ако може, вземете и мен — каза той.
— Почакайте! — извика Марина.
Тя притича до храста и откъсна голяма жълта роза. Като се върна на терасата, закачи цветето в косата на Гианея.
— Сега вече е съвсем добре. Като истинска японка сте, само по-висока — японките са ниски. Но този костюм много ви прилича. Вземете чадъра и да се разходим в парка. Аз ще ви снема на филм. Как ще се учуди Виктор като ви види!
Гианея смутено се усмихна.
Дългото, до петите, кимоно с избродирани черни дракони на жълт фон, наистина много й приличаше… Тъмните очи, които поради дължината си изглеждаха по-тесни, отколкото бяха в действителност, допълваха сходството й с японките. Наистина, зеленикавият оттенък на кожата на Гианея се подчертаваше от жълтия цвят на костюма, но Марина се стараеше да не забелязва това. И когато каза, че кимоното прилича на приятелката й, беше искрена.
Те се бяха настанили в малка къщичка, като играчка, както се изрази Гианея, любезно предоставена им от тези, които живееха там преди, веднага след като стана ясно, че мястото се е харесало на Гианея.
Както винаги и навсякъде, земните хора се отнасяха към гостенката от космоса изключително внимателно. Същото стана и в Япония. Щом Гианея каза, че й е харесал националният костюм на японките, който тя видя в музея, на следващата сутрин беше изпратено кимоно, ушито специално за нея, според ръста й.
Гианея веднага го облече.
Чувствуваше се, че в Япония й харесва. Всичко тук беше по-различно, отколкото в другите страни, или както сега се изразяваха, местности. На Марина й се струваше, че окръжаващата среда по нещо отговаря на вкусовете и привичките на Гианея.
Гостенката с видима радост прие предложението да се настанят в тази къща, построена встрани от другите сгради.
Дали тя търсеше уединение? Беше напълно възможно, ако се има предвид състоянието, в което Гианея пристигна тук. Марина обаче бе убедена, че работата не е в това. Но в какво? Тя не знаеше, ала не можеше да се отърве от чувството, че за пръв път откакто е на Земята, Гианея се чувствува тук „като у дома си“.
Независимо от уединеното разположение и малките размери, тяхната къщичка съвсем не беше жилище на отшелник. Тя беше снабдена с разни удобства, включително автоматичната доставка на всичко необходимо. Имаше и задължителния плувен басейн, макар и не в самата къща, а навън.
Уютната тераса и традиционната за Япония вишнева градина, създаваха прекрасни условия за отдих, към което изглежда се стремеше Гианея.
И самата Марина нямаше нищо против да си почине от непрекъснатите пътувания през последните година и половина и с удоволствие се готвеше да прекара тук дълго време.
Днес беше вторият ден.
Сега те приказваха само на испански. Най-после Марина можеше да разговаря с приятелката си свободно за всичко.
И тя твърдо реши незабелязано и предпазливо да разпита Гианея.
Марина съвсем не случайно спомена името на брат си. Много я интересуваше отношението на Гианея към Виктор и като жена; тя се отнасяше към „идеята за любовта“ не така скептично като Виктор.
Изглеждаше, че Гианея не обърна внимание на тази фраза.
— Наистина ли? — попита тя. — Добре ли ми е с тази рокля?
Марина се засмя.
— Вие не за това искате да попитате — каза тя. — Признайте си, че ви интересува дали сте хубава с тази рокля?
Гианея въздъхна.
— Аз точно това попитах — отговори тя откровено, — но забравих, че не съм земна жена. Дали съм хубава или не, тук няма кой да ме оцени. Аз съм чужда.
— Съвсем погрешно мнение. Вие сте като всички. Като мен. Само че по-красива.
— Не е там работата — лицето на Гианея стана тъжно. — И вие, Марина, не казвате истината. Аз не съм такава. Външните форми на тялото не са достатъчни. Ние сме съвсем различни. Аз знам това — и като помълча, добави: — Аз съм обречена. Вие трябва да ме разберете. Както и при вас, и в нашия свят съществува любов, и жената е призвана да ражда деца.