— Защо сте сама? — попита Муратов.
— За да разговарям с вас не ми е нужен преводач — просто отговори Гианея. — Марина е изморена и аз успях да я склоня да ме пусне сама. Трябва да свиквам да се оправям на Земята без придружител. Нали ще прекарам тук целия си живот.
При тези думи по лицето й премина тъжна сянка. Гианея енергично тръсна глава.
— Сега ще си отида — каза тя. — Късно е, пък и вие трябва да си починете преди полета. А аз пристигнах, защото искам да летя с вас на Луната.
— С нас? — възкликна Муратов. — Защо?
Той каза това неволно, от учудване. Веднага беше разбрал намеренията на Гианея.
— Защото навсякъде и във всичко човек трябва да бъде последователен — отговори гостенката. — Знаете ли, днес през деня аз и не мислех за полет до Луната. За това, че в мен се появи такова желание е виновна вашата сестра.
— Тя ли ви посъветва?
Отново, както тогава, на ракетодрума в Селена, по лицето на Гианея премина пренебрежителна усмивка. И Муратов разбра, че тази усмивка не се отнася за Марина, а за него самия. Гианея се учудваше на недосетливостта му.
„Аз просто не мога да разговарям с нея — помисли Муратов. — Забравям, че тя не е земна жена, че има други възгледи. И сам развалям мнението й за себе си.“
Поиска му се да й разкаже за мотивите на нейното поведение, да й докаже, че добре я разбира, но се сдържа, тъй като знаеше, че с това само ще влоши положението. Тя ще оцени думите му като желание да се похвали, да покаже ума си и в отговор ще получи нова пренебрежителна усмивка.
„Сам съм си виновен — мислеше той. — Това ще ми бъде за урок. Не трябва да допускам такива грешки.“
— Никой не ме е карал — каза Гианея. — Никой не ми е давал никакви съвети. Той би трябвало да знае това, което зная аз и което никой друг на Земята не знае. Откъде Марина би могла да знае, че аз съм в състояние да бъда полезна по време на експедицията? Това е известно само на мен.
— Вие искате да ни помогнете да намерим спътниците?
— Много странно ги наричате. Но нашето название е непреводимо на вашия език. Да, аз искам да ви помогна и мога да направя това. Марина успя да ми докаже, че това е мой дълг. Трябва да бъда последователна — повтори Гианея. — Това, което вие искате да намерите и което трябва да бъде намерено час по-скоро, е невидимо за вас, но е видимо за мен. Нашите очи виждат повече от вашите. Аз знам това отдавна. Кажете, ще ме вземат ли или не?
— Разбира се, че ще ви вземат. И даже с радост. Аз веднага ще съобщя за вашето желание на Стоун. Той е началник на експедицията — поясни Муратов.
— Зная.
Муратов използува удобния случай.
— Да — каза той, — забравих. Вие винаги точно знаете, кой от нас е старши в дадения момент.
Той видя, че Гианея бе разбрала намека му. Но тя отговори „без да отговаря“:
— Прочетох за това. По-точно, Марина ми прочете. В Япония (за първи път откакто проговори на испански, Гианея се запъна малко на тази дума) ние нямахме нищо на езика, на който говоря аз.
Тя стана.
— Благодаря ви, Гианея — каза Муратов. — Благодаря ви от името на всички. Много се радвам, че изменихте отношението си към нас.
— Това би могло да стане и по-рано. Тук вина имате вие, Виктор. Не трябваше да ме пренебрегвате.
Той не намери думи да й отговори.
— Мисля, че ще намерите костюм за мен. Ние имаме почти еднакъв ръст.
— Разбира се, че ще намеря. Вие сте виждала нашите „космически“ костюми на Хермес. Приличат ли на вашите? — Муратов не можа да се сдържи и опита още веднъж щастието си.
Този път успя да постигне целта си.
— Не съвсем — отговори Гианея. — В общи линии приличат.
— А ние мислехме, че вашата златна рокля е костюм за полети.
— Глупаво предположение — рязко отговори Гианея. — Нима е възможно да бъда така облечена по време на полет?
— Тогава защо се появихте при нас именно така?
В очакване на отговора той затаи дъх. Ще се разкрие ли една от загадките, или не?…
Обхвана го дълбоко разочарование, когато Гианея вместо отговор каза:
— До утре! Не ме изпращайте. Зная, че при вас съществува такъв странен обичай. Оттук е близо.
— Къде сте се настанила?
— Веднага след като пристигнах ме настаниха. Не зная как се нарича тази улица, но къщата е до вашата — тя го погледна с познатия му вече втренчен поглед. — Вие казахте, че се радвате на промяната в отношението ми към вас. Това не е вярно. То е същото. Но аз си изясних много неща. Няма да обяснявам какво именно. Все едно няма да разберете.
В този момент тя му напомни предишната Гианея, „горда и високомерна“, както им се струваше на Хермес.
— Опитайте! — усмихна се той. — Може би съм способен да ви разбера.
— Вие? — тя подчерта тази дума. — Възможно е. Иска ми се да мисля, че е така. Но бих искала да ме разберат всички. Довиждане!
След като отново остана сам, Муратов дълго седя в креслото дълбоко замислен. Той се опитваше да разбере какво искаше да каже Гианея накрая.
Разбра, но не сега, а много по-късно.
Човешкото око възприема сравнително неголяма част от спектъра на светлинната енергия, ограничен от едната страна с червените, а от другата — с виолетовите лъчи. Този участък носи названието „видим“. Инфрачервените и ултравиолетовите лъчи се отличават от видимите само по дължината на вълните си, не дразнят зрителните нерви, не дават светлинни усещания, макар че по своята природа са еднакви с тях.
Окото е чувствителен и доста точен орган, но не може да се смята за съвършен. Напълно е възможно да съществуват други органи на зрението, способни да възприемат като светлина по-широк диапазон от честоти. Много от така наречените нощни животни на Земята, като например совата и бухала, виждат инфрачервените излъчвания на нагретите тела, което им дава възможност да ловуват на тъмно.
Известно беше, че очите на Гианея са по-далекогледи от очите на земните хора. Но след това, което бе казала на Муратов, стана очевидно, че тя се отличава от земните хора не само с остротата на зрението си, но и със способността си да възприема като светлина лъчиста енергия, невидима за очите на човека.
Какви са обаче пределите? Какъв участък от спектъра е достъпен за нейното зрение? Кои вълни вижда — по-късите или по-дългите? А може би и едните, и другите?
Засега това беше неизвестно. Но след като Гианея вече бе тръгнала по пътя на откровеността, имаше надежда, че ще се съгласи да изследват зрението й.
Участниците в Седмата експедиция с удоволствие приеха в състава си Гианея. Нейната помощ в издирването силно повишаваше шансовете за успех даже и в случая, ако тя не знаеше къде точно се намира базата. Нали беше казала, че може да открие базата независимо от това, че е невидима за хората.
От разговора на Муратов с Гианея до старта на звездолета измина малко време — само една нощ, но „откритието“ успя да се разпространи из целия свят. Още на сутринта стана известно мнението на видни учени относно зрението на Гианея. Повечето смятаха, че тя вижда инфрачервената част на спектъра. Общата прилика между организмите на Гианея и земните хора не предполагаше такова голямо различие, което да позволява безнаказано да се понася вредната за зрението „ултравиолетова светлина“. Това становище се потвърждаваше и от факта, че в южните местности, когато беше на слънце, Гианея носеше черни очила така, както правеха и земните хора.