Предложиха на Марина Муратова да съпровожда Гианея.
— Аз съвсем не ви трябвам — отговори тя. — Гианея може да разговаря с Виктор. Освен него има още трима участници в експедицията, които владеят испански език. Моето присъствие не е необходимо. Защо ви е излишен човек?
От разговора със сестра си по радиофона Муратов разбра подробности от беседата, която беше подтикнала Гианея към мисълта да вземе участие в полета до Луната.
— Ние говорихме за моралната страна на постъпката й — каза Марина. — Стараех се да я убедя, че тя е „издала“ плановете на своите съотечественици от чувство на човеколюбие и от благородни подбуди. И като че ли съм успяла. Много ми помогна позоваването на Рийагейа. Гианея се отнася към него с огромно уважение и зачита мнението му. Това е съвсем очевидно. Не — отговори тя на въпроса на Муратов, — Гианея не ме е уговаряла да летим заедно. Тя каза, че трябва да привиква към самостоятелност и че няма вечно да се грижа за нея. Да, аз наистина не желая да летя с вас. И се радвам, че Гианея не ме придумваше. Изморена съм и искам да прекарам няколко дни в пълен покой.
Марина не спомена нито дума за направеното от нея откритие, не каза нищо за това, че загадката на особеното разположение на Гианея към Виктор вече е престанала да бъде загадка. И на нея самата не й беше ясно защо не откри на брат си тази тайна. Но нещо я възпираше — може би чувството за деликатност, страхът да не огорчи Виктор, да не развали приятелските му отношения с гостенката.
Ако не беше зеленикавият оттенък на кожата, който впрочем поради загара не се забелязваше много, формата на очите, ярко зелените нокти на ръцете и косата — прекалено гъста, тежка и с изумруден блясък, в кафявия комбинезон Гианея би изглеждала като обикновена земна жена.
Високата, стройна фигура на гостенката напомняше фигурата на танцьорка.
— Липсват й кастанетите — шегуваха се участниците в експедицията. — Истинска испанка!
Вниманието, оказвано на Гианея от населението на земното кълбо, този път се прояви в голямото количество желаещи да я изпратят.
Муратов, който стоеше до Гианея на долното стъпало на стълбата, й напомни за още по-голямата тълпа, която я бе посрещнала на същото място преди година и половина.
— Тогава аз нищо не виждах — отговори Гианея. — Мислите ми бяха заети със съвсем друго.
— Какво очаквахте тогава? — попита Муратов, с надеждата да разкрие една от загадките.
Напразно!
— Все едно няма да разберете — повтори Гианея вчерашните си думи.
Муратов замълча.
„Самата ти, мила, нищо не разбираш — искаше му се да каже. — Но нищо, ще мине време и ще разбереш.“
Над ракетодрума се разнесе сигналът за отлитане.
Гианея нежно прегърна Марина. (Тя не беше издържала и бе пристигнала на Пиренейския полуостров да се сбогува с приятелката си.)
Гианея никога не целуваше и можеше да се помисли, че този обичай е неизвестен в нейния свят.
— Ние скоро ще се видим — каза тя. — Ще бъдете ли с мене като се върна на Земята?
— Разбира се — отговори Марина. — Ще бъда с вас, докато не ме изгоните.
— Това никога няма да стане.
— Тогава значи ще остареем заедно — засмя се Муратова.
— Това няма да бъде скоро.
Как й се искаше на Марина да се възползува от случая и още веднъж да попита Гианея за възрастта й! Но се сдържа. Веднъж приетата линия на поведение трябваше да се поддържа докрай. Гианея трябва да каже всичко по своя инициатива. Тази тактика вече се оправда, ако не се смяташе намесата на Виктор.
— Добър път и пълен успех!
— За вас — отговори Гианея, — за земните хора. Но не за мен.
— Още веднъж ви казвам — вие грешите.
Гианея не отговори.
Раздаде се вторият сигнал.
Изпращачите се качиха в колите, които с голяма скорост се отдалечиха от звездолета. Участниците в експедицията един след друг се скриха във входната камера. Гианея влезе в кораба последна.
Херметичната врата се затвори.
Муратов обърна внимание на пълното спокойствие на Гианея. Това не би могло да бъде, ако тя не беше свикнала с космическите полети.
— Вие често ли напускахте планетата си? — попита той.
— Моята планета? — попита Гианея със странен тон.
— Вашата родина.
— Да, често. При нас това е обикновено нещо — в гласа й ясно прозвучаха насмешливи нотки.
Но за кого се отнасяше тази насмешка — дали за Земята или за нейната родина — Муратов така и не разбра. Възможно беше и едното, и другото.
Научното градче в кратера Тихо беше построено до северния склон на хребета, под защитата на надвиснали скали. Зданията, които бяха на открито, като астрономическата обсерватория, бяха обкръжени с магнитно и антигравитационно поле. Все пак по-едрите и бързи метеорити понякога пробиваха защитния слой и имаше случаи, когато доста силно бяха повредили главния телескоп.
Пребиваването на Луната не беше съвсем безопасно, но хората се примиряваха с това, отчитайки огромната полза, която имат астрономията и службата по космическите излъчвания от липсата на атмосфера — този бич за земните наблюдатели.
На Луната бяха направени много ценни за науката открития и това възнаграждаваше хората за риска, на който ежечасно подлагаха живота си.
На Земята с пълен ход вървяха работите по издирването на по-сигурна защита и вече беше близо времето, когато „селенитите“ щяха да бъдат на Луната също така в безопасност, както и в къщи.
Трудно беше да се повярва, че градчето се намира в кратер. Противоположната страна на планината се криеше зад хоризонта, пред очите се разстилаше равнина, изрязана от пукнатини и обсипана с малки кратери. Отзад, стръмните високи склонове, почти бели в лъчите на Слънцето и съвсем тъмни на сянка, се криеха в осеяното със звезди, черно небе. Изглеждаше, като че ли техните върхове се губят в облаците, каквито тук, разбира се, не можеше да има. Планините закриваха диска на Земята и за да видят родната планета, жителите на градчето трябваше да пътуват далеч на юг.
Наполовина изсечените в скалите жилищни сгради бяха снабдени едва ли не с всички удобства на земните домове, включително с радиофони, телевизионни екрани и плувни басейни.
Басейните доставяха на лунните жители най-голямо удоволствие. Само когато плуваха, хората не чувствуваха шесткратното намаление на теглото си и си спомняха обикновеното, нормално усещане на тялото си.
Сътрудниците от обсерваторията и научната станция имаха възможност да гледат земни предавания, да слушат радио и да говорят с всеки човек от Земята със закъснение само от една-две секунди, което беше съвсем незабележимо и не създаваше никакви неудобства.
Телевизионните и радиоантените бяха монтирани на върха на планината, добре „виждаха“ Земята и се съединяваха с градчето посредством петкилометров кабел. Досега нито веднъж нито антените, нито кабелът не бяха повреждани от случаен метеорит.
Всяко нещо, което се случваше на Земята, веднага ставаше известно на Луната. Хората не се чувствуваха откъснати от родната планета и много от тях живееха тук по няколко години.
Верьосов кацна близо до зданията, без да се опасява, че ще ги повреди. Липсата на атмосфера в този случай играеше положителна роля. Не се чуваше даже тътенът от спирачните двигатели.