— По това си струва да се помисли — каза Токарев. — Много е съблазнително да се запознаем с устройството на базата и със самите разузнавачи. Но би било непредпазливо да пренебрегваме думите на Гианея.
— Всичко е напълно ясно — каза Стоун. — Дайте да помислим не е ли възможно с помощта на роботи да проверим доколко е опасна базата.
Съвещанието прие тясно специализиран характер и Муратов излезе от стаята.
В общата зала той видя Гианея. Тя стоеше до същия прозорец, в същата поза.
Муратов се приближи до нея, измъчван от угризения на съвестта, разкайващ се за подозрението, което събуди против нея. Но след като в главата му беше дошла такава мисъл, той беше длъжен да я каже. В тази работа не трябваше да се пренебрегва нищо…
Гианея не се обърна. Изглеждаше, че тя не беше видяла кой се е приближил. Но когато той спря зад нея, каза:
— Погледнете, Виктор. Отдавна наблюдавам и нищо не мога да разбера. Сенките не се движат. Може да се предположи, че Луната не се върти.
— Не, Гианея, тя се върти — отговори Муратов, като мислеше за това как го е познала Гианея, дали по стъпките? — Луната се върти, както и всички небесни тела, но много бавно. Един оборот за двадесет и осем денонощия. Затова е много трудно да се забележи движението на сенките.
— А защо е необходимо това?
— Кое е необходимо? Да се наблюдава движението на сенките ли?
— Аз говоря за друго. Защо ви е нужно Луната да се върти толкова бавно? Или това е по-удобно за научната работа, която се провежда тук?
— Скоростта на въртенето на Луната не зависи от нас.
Гианея му хвърли бърз поглед. Но той не видя в него очакваната насмешка. Изглежда тя беше много учудена.
— Погледнете! — Гианея отново протегна ръка към прозореца. — Колко силно са нагрети осветените скали и колко са студени на сянка. Нима това е удобно за вас?
„Така! — помисли Муратов. — Тя вижда топлинното излъчване. Температурата на дадено тяло й е толкова ясна, както на нас цвета му. Тя я вижда! “
През последните дни при разговорите си с Гианея той постоянно се вълнуваше. Ето и сега. Почувствува силно вълнение. Да вижда температурата! Какво по-странно и по-фантастично от това! Значи като гледа него, Гианея вижда не само чертите на лицето му и цвета на кожата му, но и температурата на тялото му. Как ли изглежда той в нейните очи?
— Нима това е удобно? — повтори Гианея.
„Но ние не виждаме Гианея такава, каквато я виждат съотечествениците й и самата тя в огледалото. За тях температурата е външен зрителен признак на предметите като формата или цвета. От тяхна гледна точка това е нормално и естествено. Нашето възприятие на света, в стеснен спектър, би трябвало да изглежда за Гианея непонятно и странно, точно така, както за мен е непонятно и странно нейното възприятие на окръжаващата среда“ — разсъждаваше Муратов.
Гианея леко докосна ръката му.
— За какво се замислихте? — попита тя и се усмихна.
„Да кажа ли? Не, по-добре не трябва.“
— Мислех за вашите думи — отговори той. — Да, разбира се, неравномерното нагряване на лунната почва не е много удобно, но какво може да се направи?
— Да се ускори въртенето на Луната.
— Мислите ли, че това е много просто?
— А нима не е така? — на въпроса с въпрос отговори Гианея.
— За съжаление, не е. Да ускорим или да забавим движението на небесно тяло, да изменим въртенето му около оста — всичко това ние можем да направим, ако то е малко, но не е такова като Луната. Това е задача на бъдещата техника. А нима у вас — попита той, без да се надява, че Гианея ще отговори — това е възможно.
— Мисля, че да — Гианея каза това неуверено. — Аз четох, че нашата „луна“ също се е въртяла бавно, но когато е потрябвало, нейното въртене е било ускорено.
— Вие само една „луна“ ли имате, или няколко?
Отговорът беше много неочакван, много странен и донесе още една загадка.
— Не зная — каза Гианея. — По-точно, не помня какво беше казано по този въпрос в книгата, която четох.
На Муратов му се сторило, както той разказваше по-късно, че неочаквано са го ударили с нещо по главата. От изумление за няколко секунди той загубил способността си да говори.
Ама че новина! Излиза, че Гианея познава родината си само от книгите. Тя даже не помни колко „луни“ има на небето над нейната планета!
„Да не би да е родена в звездолета? — мислеше той. — В такъв случай нейната родина е много далече, толкова далече, че човек може да се роди и израсне за времето на полета? Но това никак не отговаря на нашите предположения, че те са ни посетили втори път четиристотин или даже петстотин години след първото идване. Такива рейсове не могат да се предприемат толкова често.“
— Изглежда в това Рийагейа е сгрешил — каза Гианея така тихо, че Муратов разбра — тя не говореше на него, а на себе си. — Той беше убеден, че земните хора вече са достигнали повече — прибави тя високо.
— Кой е той? — Муратов най-после си възвърна дар слово. Той реши да се престори, че не е чул началото на фразата, адресирана не до него.
— Рийагейа.
— Вие разочарована ли сте?
— Никак. Това е негово мнение, а не мое. Аз очаквах по-малко от това, което видях.
— Тогава, значи, Рийагейа е бил с по-добро мнение за нас, отколкото вие, Гианея.
— Да, беше.
— Вие имате основание да мислите, че Рийагейа е изменил мнението си?
— Не може да промениш мнението си, без да си видял обекта — отговори Гианея. — „Беше“ — защото самият Рийагейа вече не съществува.
— Той умрял ли е?
Гианея трепна.
— Аз забравих — каза тя, — вие не знаете за това. Пък и по-добре е да не знаете.
В мозъка на Муратов се мярна догадка.
— Рийагейа е бил на загиналия кораб?
Гианея мълчеше.
Муратов видя как две сълзи бавно се стекоха по бузите й. Трогна го изразът на лицето й. На него беше изписана голяма и истинска мъка.