— Дълго ли ще останете в Полтава?
— Две седмици.
— Тогава не сбогом, а довиждане. Аз ще бъда тук след три дни.
— Ще посрещате Шестата?
— Именно.
— Е, значи ще се видим, ако пожелаете, разбира се.
— Непременно ще пожелая. Да, знаете ли, че Гианея също ще бъде тук?
— Зная и бих искал да я видя. Досега не ми се е удал такъв случай. Само на снимки и по екраните…
— Искате да се запознаете с нея?
— Даже много, но как?
— Моята сестра придружава Гианея като преводач. Идете при нея, предайте й поздрави от мен и тя ще ви запознае.
— Благодаря! Непременно ще направя това. Гианея много ме интересува. Да, а така ли е истинското й име? Искам да кажа, така ли звучи то на техния език?
— Не съвсем — като разтягаше сричките Муратов бавно произнесе: — Гий-аней-йа. Приблизително така звучи това име. Тя така се представи при първата среща с хората, преди година и половина. Започнахме да я наричаме по-просто — Гианея.
— А тя?
— Веднага започна да отговаря на това име.
— Вие знаете ли техния език?
— Зная всички думи, които можах да запомня. Около двеста.
— Труден ли е?
— Не, не много. Това, което сега ще кажа, ще ви учуди. В този език има нещо познато.
— Как е възможно? Език на чужда планета…
— И на мен ми се струва странно. Но не мога да се отърва от впечатлението, че думите звучат познато. Може би, когато стане известно повече… Засега знаем много малко. Тази странна девойка не иска да ни запознае със своя език.
— Но защо?
— На този въпрос може да отговори само Гианея. Опитайте!
Кълбексът спря. Перонът на гарата беше скрит зад стената на предпазния тунел. В пода се образува отвор (килимът, който изглеждаше цял, се разтвори на това място). Някъде от долната част на вагона се спуснаха стъпалата на широка стълба.
Болотников още веднъж се сбогува с Муратов, още веднъж му благодари и излезе. Заедно с него слязоха десетина души. Веднага се качиха други пътници.
Муратов не слезе на перона — той знаеше, че кълбексът ще стои само четири минути.
Прозвуча сигналът за тръгване. Люкът в пода на вагона се затвори. Килимът се съедини и не можеше да се познае къде минава шевът на отвора.
Вагонът едва забележимо се заклати. Заплуваха, отдръпнаха се и изчезнаха стените на тунела, влакът излетя под открито небе. Все по-бързо и по-бързо се мяркаха зданията на Полтава, кълбексът стремително набираше скорост.
Скоро градът се скри зад хоризонта. От двете страни на пътното платно се разстилаха безкрайни жълти полета. Навсякъде се виждаха вечелектри. Огромни, тромави на вид, те бавно пълзяха сред пшеничното море и като че ли нямаха брой. Това беше второто прибиране на реколтата през тази година.
Муратов почувствува, че е гладен. Барчето го „снабди“ с чаша горещо кафе и сандвичи.
Като се връщаше към креслото Виктор си спомни за Болотников.
„Чудесен старец! — помисли той. — Малко странен, но много симпатичен. Интересно, как ще се отнесе към него Гианея.“
С откровеност, каквато не се срещаше често у земните хора, девойката от друг свят се отнасяше към хората различно. На едни се усмихваше, охотно позволяваше да й стиснат ръката (самата тя явно не беше запозната с ръкуването), към други от пръв поглед проявяваше антипатия. Случваше се да се обърне с гръб към човек, който иска да се запознае с нея. И никога не отговаряше на въпроса, защо този или онзи човек не й харесва. Бяха забелязали, че най-често тя се отнася добре към високите хора, докато ниските, почти като правило, не предизвикваха симпатиите й.
През първите месеци от пребиваването й на Земята, Гианея приветствуваше хората с вдигната до рамото открита длан, но след това престана да прави това. Мълчаливо подаваше ръка за поздрав, но никога не отговаряше.
„Дали скучае на Земята? — мислеше си Муратов. — Тъгува ли за родината си? Защо не иска по-отблизо, по-задълбочено да се запознае със Земята и нейните обитатели? Каква цел преследва Гианея със своето упорито мълчание?“
В това, че Гианея преднамерено се държи така, Муратов не се съмняваше. Имаше някаква причина и то сериозна. Но каква беше тя?
Загадъчността на Гианея дразнеше Муратов. Именно затова той напусна гостенката веднага след като я достави на Земята. Той не понасяше загадките, които не се поддават на разгадаване. А тук имаше даже не загадка, а необяснима тайна. От първия ден, от първия момент на своето появяване Гианея се затвори по себе си, явно, предварително бе набелязала линията на поведението си. Муратов знаеше това най-добре от всички, беше свидетел на първите й часове и дни на Земята.
„Има причина, има! — често си мислеше той. — И кой знае, може би тази причина е много по-важна, отколкото това, което се стремят да научат от нея нашите учени.“
Ръкописът, който той прочете, разговорът с Болотников отново, за кой ли път, върнаха мислите му към събитията от миналото.
Той помнеше, помнеше до най-малки подробности всичко, което предшествуваше появяването на Гианея…
Скъпи Виктор,
Много те моля, ела при мен. Веднага. Най-после успяхме да намерим в пространството обекта, чието присъствие в Слънчевата система са подозирали още през миналия век. Помниш ли, аз ти бях разказвал за него. Но не всичко ми е ясно. Някакви странности. Пристигай! Ще си спомним младите години — ще помислим заедно. Проблемът е интересен, няма да съжаляваш. Непременно ела! Ти си ми много, много необходим!!!
Муратов два пъти прочете късото писмо на приятеля си.
Беше ясно, че Синицин го е писал много развълнуван или е бил в състояние на нервна възбуда. За това говореха несвойствената му небрежност на стила и три пъти повторената молба да отиде. Пък и почеркът му бе необичаен — неравен, явно беше писал бързо. Това не се връзваше с облика на винаги сдържания, спокоен в думите и жестовете си астроном. И защо е трябвало да пише, когато същото е могъл много по-бързо и лесно да каже по радиофона.
За какъв обект става дума? Муратов съвсем не помнеше приятелят му да е разказвал нещо подобно.
Разбира се, става дума за астрономическо откритие. „Пространство“, „Слънчева система“ — това е достатъчно ясно. Но нали Сергей добре знае, че Виктор никога не се е интересувал особено от небесните тела, запознат е с астрономията само в пределите на училищната програма. Каква помощ очаква той от него?
Най-лесно беше да отиде до радиофона и да позвъни в обсерваторията, където работи Синицин. Но Муратов просто органически не понасяше макар и най-дребната загадка да не бъде разгадана от него самия.
Така беше и сега. В писмото имаше нещо неясно. Сергей го моли да отиде, но не пише защо. Значи, трябва сам да се досети.
Муратов внимателно се вглеждаше във всяка дума.