Пред креслото на Стоун имаше голям инфрачервен екран. Обикновените видими цветове не се отразяваха на него и лунният пейзаж изглеждаше като причудливо съчетание на черно-бели петна, в които можеше да се ориентира само опитно око.
Стоун не разчиташе много на този екран. Той повече се надяваше на живото инфрачервено зрение на Гианея. Преди самото тръгване чрез Гарсиа той я попита дали е уверена, че ще може да види базата.
— Доколкото знам — беше отговорът, — тя е разположена на открито. Защо да не мога да я видя? Трябва само да се приближите достатъчно.
Тя говореше равнодушно, но Стоун й вярваше. Освен това, той помнеше, че Гианея вижда на такова разстояние, на каквото земен човек не би видял нищо без бинокъл.
Тя седеше до него и със скучаещ вид разглеждаше скалите. И двамата гледаха напред. Малко по-нататък беше мястото на Гарсиа — той следеше северната страна. Източната беше поверена на Верьосов, а южната на Токарев и Муратов.
Никой друг, освен Гианея не би могъл да види базата непосредствено, но не се и стремяха непременно да я видят. Търсеха удобно за базата място, където хората биха я построили, ако бяха на мястото на съотечествениците на Гианея.
Смяташе се, че ако базата е тук, то най-вероятно тя се намира в подножието на скалите, тоест от северната страна.
Колите се движеха бавно, със скорост петнадесет-двадесет километра в час.
Във всъдехода беше широко, прохладно и даже уютно. Шесткратно по-малката отколкото на Земята притегателна сила, създаваше впечатление за лекота на движенията, за някаква необикновена сила, която изпълва всички мускули на тялото.
Това усещане се харесваше на Муратов. Не много мекото на пипане кресло, в което седеше, като че ли беше направено от пух. Нито един земен дюшек не би могъл да бъде по-мек — нали неговото тегло тук е шест пъти по-малко, отколкото на Земята.
Той внимателно разглеждаше заляната от слънчева светлина и все пак мрачна на вид равнина, която изглеждаше като разорана с гигантски плуг. Разбираше, че и на него, и на Токарев им поръчаха да гледат в тази посока, защото тук имаше най-малко шансове да намерят търсеното. Те двамата бяха най-неопитните наблюдатели. И затова почти не вярваше, че ще види подходящо място.
Беше жалко, че на черното, гъсто обсипано със звезди небе не можеше да се види Земята. Стоун се движеше твърде близо до планините. А Муратов много искаше да се полюбува на родната планета. Той я видя от борда на звездолета, но за много кратко време и не можа да се насити на непривичната гледка.
След около час и половина напрегнатото внимание отслабна и Муратов започна да мисли за друго. Той отново се върна към Гианея и причините за нейния гняв.
За това явно нямаше никакви причини.
„Но може би — помисли той, — аз греша и Гианея съвсем не се е разсърдила, а просто се страхува от моите въпроси. И ме избягва само защото не иска да ми отговаря.“
Тази мисъл му беше неприятна. Неочакваната враждебност на Гианея огорчаваше Муратов.
Как и с какво да оправи положението?…
Измина още един час. Всъдеходите се намираха вече на повече от петдесет километра от станцията. Постепенно скуката започна да завладява всички участници в експедицията.
Стоун почувствува това.
Всъдеходът спря. След него спряха и другите.
— Предлагам да закусим — весело каза Стоун. — Ще си починем и ще тръгнем по-нататък.
— На какво разстояние мислите да се отдалечим днес? — попита Токарев.
— На не повече от седемдесет километра. Ако вярваме на това, което каза Гианея, да се търси по-нататък е безсмислено. Ще се вижда добре Земята. А Гианея спомена, че базата е разположена на такова място, откъдето Земята не се вижда. Може би ще успеем днес да огледаме и източната страна.
— Това ще бъде уморително.
— Не е страшно. Не трябва да се бавим. Виждам, че вие, жителите на Луната, сте станали много лениви — пошегува се Стоун. — Ще ви накараме да се потрудите по земному.
— Като че ли на Земята се трудят по цял ден — парира Токарев.
— Ако е необходимо, да — сериозно отговори Стоун.
Всички се отказаха от закуската и като постояха десетина минути, колите отново тръгнаха напред.
— Другари, не се разсейвайте — каза Стоун, адресирайки думите си не само към екипажа на своята кола, но и до всички останали. Гледайте по-внимателно. Няма да се връщаме втори път тук.
— Гледаме!.. Гледаме!.. — прозвучаха няколко отговора. — Гледаме, но нищо не виждаме — позна Муратов гласа на Синицин.
— Ще видим, можете да бъдете сигурни — отговори Стоун. — Ако не днес, утре.
Най-трудно беше да се борят с приспиващото еднообразие на лунния пейзаж. Струваше им се, че всъдеходите са все още при станцията. Не се забелязваше никакво изменение на местността, особено от тази страна, където гледаха Муратов и Токарев. Всичко беше същото, както и преди.
— Учудващо скучна планета — каза Токарев.
— Отдавна ли сте тук? — попита Муратов.
— Почти година.
— И нито веднъж не сте се връщал на Земята?
— Нямам време — отговори Токарев. — Днес за втори път напуснах станцията. Имаме много интересна и нужна работа — прибави той за пояснение.
„Навсякъде едно и също — помисли Муратов. — Всички се увличат от работата си и забравят за себе си. Не, все пак интересно е да се живее!“
И изведнъж той чу, как Гианея попита Гарсиа:
— Кажете, как се отнасят към смъртта у вас, на Земята?
— Аз мисля, че по същия начин както и във всеки населен свят — отговори инженерът, видимо учуден от този неочакван въпрос.
— Това не е отговор — на Муратов му се стори, че в гласа на Гианея прозвуча раздразнение. — Не бихте ли могли да ми отговорите по-точно?
Гарсиа дълго мълча, обмисляйки какво да каже. Муратов реши, че е настанал удобният момент отново да заговори с Гианея.
— Смъртта — каза той, без да се обръща — е тъжен факт. Но за съжаление неизбежен и задължителен. Хората са смъртни и против това не може да се направи нищо. Когато умира близък човек — това е голяма мъка за тези, които са го познавали. Ако умре някой, който е необходим за човечеството — това е мъка за всички. А ако умираш самият ти — съжаляваш, че си направил малко. Ние се отнасяме към смъртта като към неизбежно зло и се надяваме в бъдеще да я победим.
Той не знаеше дали Гианея иска да го слуша. Но тя слушаше и не го прекъсваше и това засега беше достатъчно.
Но се оказа, че заключението му е било прибързано.
— Аз очаквам отговор — каза Гианея.
— Нима вие не чухте това, което обясни Виктор? — попита Гарсиа.
— Аз питам вас.