На Луната нямаше добри спортисти. Във вратата, която бранеше Виктор, влетяха осемнадесет топки, изпратени от ръката на Гианея. Нейните партньори като видяха какъв майстор имат в редиците си, построяваха цялата си игра, разчитайки на Гианея — извеждаха я напред и всеки пробив завършваше с гол.
— С вас е невъзможно да се играе — с досада каза Виктор, когато възбудени и изморени, излязоха от водата. — Тази игра позната ли е във вашата родина?
— Не, у нас не може да бъде позната, защото ние нямаме топки.
След вечеря Муратов отново седеше в стаята на Гианея и беседваше с нея. Тя сама го помоли да дойде. Изглеждаше, че след скарването тя изпитва към Виктор особена симпатия.
Той беше успял вече да разкаже на всички за поредното си откритие, но новината не учуди никого.
— Така и трябва да бъде — каза Токарев. — Топлинното инфрачервено излъчване преминава през тъканите и Гианея вижда това, което е скрито за нашите очи. Но го вижда по-различно, отколкото без да е покрито. Би било много интересно, ако Гианея нарисува човека в цветове така, както го вижда.
— Да, но ние нямаме бои за предаването на инфрачервения цвят — каза Стоун. — Напълно възможно е Гианея да го възприема не така, както ние го виждаме. На инфрачервения екран.
В разговора си Муратов се опита да изясни този въпрос.
— Просто не зная как да ви обясня — отговори Гианея. — Този цвят се смесва с други и е много трудно да се отдели. Затова рисувам само с молив. Вие нямате необходимите бои. Именно това ме наведе на мисълта, че вие виждате не така, както ние. А да се обясни как изглежда цвят, който никога не сте виждали, е невъзможно.
— Значи — каза Муратов, — вие веднага определяте температурата на тялото, от пръв поглед?
— Ние нямаме дума „температура“ и никога не измерваме степента на нагряване. Защо ни е? Това и така се вижда.
„Ето защо тя отблъсна термометъра на Янсен — помисли Муратов. — Не е разбрала какво иска да прави.“
— Кажете, когато се приближихте до Хермес, вие видяхте ли, че астероида е обитаем?
— Да, небесните тела с такива размери са студени. Ние забелязахме, че от изкуственото съоръжение — тогава ние не знаехме какво е това — се излъчват два вида светлина. Изкуствена — студена и жива — топла. Тогава разбрахме, че там има живи същества — разбира се, хора.
— Все пак — каза Муратов, зарадван от предоставилата се възможност да изясни още нещо — много рисковано е било от ваша страна да се приземявате без запас от въздух.
— Това беше грешка. Но ние бяхме много развълнувани.
— Защо напуснахте кораба — в упор попита Муратов.
Гианея дълго мълча, сякаш обмисляше какво да каже.
— Не се сърдете — промълви тя накрая. — Не бих искала да ви отговоря на този въпрос.
Муратов беше дълбоко разочарован, но с нищо ме го показа.
— В такъв случай, разбира се, не трябва — каза той. — Аз попитах случайно.
— Защо не казвате истината? — меко попита Гианея, като докосна ръката му. — Вие много искате да разберете това и попитахте не случайно. Но повярвайте ми, Виктор, вие ще узнаете всичко. Но не сега. Аз не мога.
Тя произнесе „не мога“ с такова отчаяние, че Муратов я съжали.
— Не мислете за това, Гианея — каза той. — Вас никой за нищо не ви принуждава. Постъпвайте както намерите за добре. Разбира се, вие сте права, за нас е интересно да узнаем много неща от вас. Кажете ни ги, когато поискате. И ме извинете за нескромното любопитство.
Той отново видя сълзи в очите й.
— Вие сте много добри хора — тихо каза Гианея. — И аз започвам да ви обичам.
„Започва след година и половина“ — неволно си помисли Муратов.
На следващото утро същите четири всъдехода, със същия екипаж, отново излязоха от гаража и се отправиха този път на изток.
Увереността в успеха силно нарасна. Предната вечер Муратов беше успял да поведе разговор за Рийагейа. Гианея си бе спомнила подробности от чутия от нея разговор на борда на звездолета. От тези подробности ставаше ясно, че базата може да се намира само вътре в самия кратер Тихо, в подножието на планинския хребет, от северната страна.
Муратов не се опитваше, а и Гианея не проявяваше инициатива да говори що за човек е бил Рийагейа; ставаше дума само за неговите изказвания за Луната.
„Земляните“ много се интересуваха от личността на Рийагейа. Този човек, когото никой никога вече нямаше да види, играеше огромна роля в събитията, свързани с Гианея и спътниците разузнавачи. Неговата воля бе изменила целия ход на тези събития.
— Нарисувайте портрета му — помоли Муратов. — Ние искаме да видим чертите на лицето му.
— Лично вие — с усмивка отговори Гианея — е достатъчно да се погледнете в огледалото.
Така Муратов научи за приликата си с Рийагейа, човека от друг свят, който съдейки по всичко, искрено и самоотвержено бе обичал земните хора.
В тази минута Муратов разбра много…
През втория ден експедицията по издирването започна почти с пълната увереност, че ще има успех. И надеждата не ги излъга.
Не бяха успели да изминат и петнадесет километра от станцията, когато Гианея рязко се наклони напред, протегна ръка и каза:
— Ето това, което търсите.
Сградата се намираше на върха на хълма.
Огромният град се бе прострял в подножието му. Той беше толкова голям, че даже от прозорците на горните етажи, от височина двеста метра, не се виждаха покрайнините.
Безкрайните квадрати на разноцветните покриви от всички страни се стремяха към хоризонта и изчезваха зад него. Изглеждаше, че хълмът със самотното здание се намира в самия център на града, макар че в действителност не беше така.
Случайно, а може би по замисъла на архитектите, най-близките до хълма сгради не бяха високи, не достигаха до върха му. Онези, които превъзхождаха по размерите си целия хълм, се бяха строили във вид на гигантски пръстен по-надалеч. А още по-нататък, издигайки се до линията на хоризонта, стърчаха горните части на още по-високи къщи.
Сградата на хълма се виждаше от всички краища на града.
Тя съвсем не приличаше на другите.
Най-много напомняше паметник, построен от стъкло с два оттенъка на небесносиния цвят. По-тъмносините ленти представляваха скелета на зданието, а по-светлите, които на места изглеждаха почти бели — прозорците. И едните, и другите бяха разположени наклонено и сградата като цяло сякаш беше завинтена в тъмносиньото небе.
А над купола на покрива, високо във въздуха „се рееше“ гигантска бяла статуя, която се виждаше добре от всички страни.
Жена, облечена в къса рокля, с развяващи се коси, с отметната назад глава протягаше ръце към небето. Целият й облик изразяваше страстен призив, насочен към някого зад сияйната завеса на небето, в бездните на вселената.
Сградата беше много голяма, но отдолу, от града изглеждаше малка и тясна, като навита на спирала игла.
Земните хора биха казали, че прилича на тирбушон.