А странното здание на хълма действително беше паметник на тези, които бяха проникнали в космоса и не се бяха върнали оттам. Едновременно с това служеше за пантеон на загиналите космонавти и за щаб на космическата служба на планетата.
През този ден в долния етаж на зданието, в просторна зала, задяна от лъчите на високото оранжево слънце, се провеждаше голямо събрание.
Около огромната маса, поставена в средата на залата, седяха повече от сто души мъже и жени.
Техните дрехи много си приличаха. Жените носеха рокли, а мъжете — къси туники. Краката на жените до коленете бяха обвити с кръстосващи се ленти, а коленете им бяха покрити с токи във формата на лист. Краката на мъжете бяха голи. Жените имаха дълги гъсти коси, а главите на мъжете бяха бръснати.
Всички бяха облечени в бяло, освен един.
Различната наситеност на зеления оттенък на кожата им, косо разположените им очи, повдигнати към носа, високият ръст, както на мъжете, така и на жените — всичко това би било познато на земния човек и той безпогрешно би ги посочил като съотечественици на Гианея.
А ако тук би могла да бъде Марина Муратова, тя би разбрала езика, на който говореха всички тези хора.
Но след като го разбере, би открила, че този език не е съвсем същият като оня, на който говори Гианея, че с нещо се различава, макар в основата си те да бяха еднакви.
И човекът, който се различаваше по своите дрехи от останалите, видимо се затрудняваше да разбере този език и понякога питаше повторно.
Тогава един от мъжете ставаше и повтаряше казаното на същия език, на който говореше и Гианея.
По средата, на висок стол, извисявайки се над всички, седеше още съвсем млад човек с много тесни, сякаш присвити очи, облечен като всички останали.
Той гледаше втренчено, без да мига, към човека, който стоеше срещу него и беше облечен различно, към този, който не винаги разбираше какво му говорят и самият говореше езика на Гианея.
Той имаше всички отличителни черти на сънародниците на Гианея, но беше малко по-нисък от останалите. Зеленият оттенък на кожата му почти не се забелязваше, скрит под силен загар. Беше облечен не в туника, а в нещо като широка пелерина, блестяща в оранжевите лъчи на слънцето с блясъка на чисто злато. Неговата глава не беше обръсната и черната му коса с изумруден блясък се спускаше под раменете.
Младият човек с тесните очи очевидно председателствуваше събранието.
Неговият втренчен поглед смущаваше човека със златната пелерина, който често не издържаше и извръщаше поглед, но всеки път сякаш притеглян от магнит, отново се обръщаше към него.
В тези мигове всички виждаха как в тъмните очи на човека с пелерината светваха искри, може би на предизвикателство, може би на ревниво скриван страх.
И всеки път, когато забелязваше тези искрици, младият председател се усмихваше.
В неговата усмивка имаше презрение, насмешка, гняв, но нямаше ненавист. И изглежда, че именно това — отсъствието на ненавист — най-много смущаваше човека с пелерината.
Той през цялото време стоеше прав. Изглежда така беше необходимо, защото край него нямаше стол. Той вече отдавна стоеше, докато всички останали седяха.
Това приличаше на съд.
И действително беше съд, но не в смисъла, в който е прието да се разбира тази дума на Земята.
Съдеха не този човек, а други, към които принадлежеше и той, и които не присъствуваха сега в залата.
Съдеха не хората, а делото, което те искаха да извършат.
— И така — каза председателят, като продължаваше втренчено да гледа „подсъдимия“ в очите, — всичко ли ни разказа, Лийагейа, нищо ли не скри?
— Да, всичко! Нищо повече не мога да прибавя. И съм готов да приема смъртта.
Усмивка, този път изразяваща само презрение, посрещна думите му.
— Ние виждаме това — младият председател показа дрехите на Лийагейа. — Но ти си избързал. Вече три дни си в родината. Нима не си забелязал, че си в друг свят?
Другият не отговори нищо.
— Нима — продължаваше председателят — не си разбрал нищо от това, което са видели очите ти? Или, може би, ти не искаш нищо да разбереш?
Отново не последва отговор.
— Но ти ще разбереш, Лийагейа. Ние няма да те убием, както бихте направили вие на наше място. Отдавна вече изгаснаха и изчезнаха от паметта на хората вашите клади. Ти ще живееш сред нас.
— Значи, няма да ме пуснете обратно?
— Не. Ти ще останеш тук завинаги. Космосът не е място за такива като тебе. Там трябва да отиват хора с чисти мисли и неопетнени ръце. Ще ти се наложи да се трудиш, Лийагейа. Вероятно за пръв път през живота ти — с тон на безкрайно презрение добави той. — И само от тебе ще зависи хората да забравят кой си и какво черно дело се опитвахте да осъществите.
— Опитвахме се? — по устните на Лийагейа за пръв път тази сутрин се прокрадна усмивка.
— Искаш да кажеш, че замисленото от вас дело е вече осъществено? Отново грешиш, Лийагейа. Ти си забравил, че за времето на твоето отсъствие на нашата планета са се сменили десет поколения. Те не са живели напразно. От наша гледна точка вашите космически кораби са тромави лодки. Ние ще отидем на тази планета… как я нарече ти?
— Лиа.
— Ние ще отидем на Лиа много скоро. И ще попречим на злото. А ако закъснеем — очите на младия председател блеснаха и за миг съвсем се отвориха: те бяха огромни, тъмни и дълбоки — вие ще си платите за това. Нищо не ни струва да си спомним обичаите на вашата епоха.
— Това означава, че ще ме изгорите не сега, а малко по-късно — всичко е ясно.
— Казах вече, че ти ще живееш. Ние не изменяме решенията си и не лъжем като вас.
Лийагейа наведе глава.
— Казах ви само истината.
— Знаем това.
— Откъде бихте могли да знаете?
— Откъде? — председателят показа седящия до него възрастен човек. — Специално за тебе поканихме медик, тъй като добре знаехме с кого имаме работа. Ти си изостанал от науката, Лийагейа и това не е чудно. Имаш щастие, че беше правдив.
— А ако не бях? — предизвикателно попита Лийагейа.
— Тогава щяхме да те принудим да говориш истината.
— С мъчения? С това не можете да ме изплашите.
Няколко минути председателят мълча поразен от тези думи. След това обгърна с поглед седящите около масата. Почти всички се смееха.
— Виждаш ли? — попита той. — Това е нашият отговор, Лийагейа. Трудно ще ти бъде при нас. Ти си първичен като зверовете. И всички ще гледат на тебе така, докато не измениш възгледите си. Съветвам те да направиш това колкото е възможно по-бързо. Ние разбрахме какво каза, но повечето от хората на планетата не биха те разбрали. Ти си в друг свят, Лийагейа, осъзнай това.