— Ще ви върнем обратно. Всички — и излетелите по-рано, и техните деца, родени през това време, всички ще живеете в родината. И ще се трудите. Ще трябва да забравите привилегированото положение на вашата каста.
В очите на Лийагейа блесна ненавист.
Председателствуващият се разсмя.
— Ако аз бях роден, когато вие излитахте — каза той, — вероятно ти не би говорил с мене. Времената се измениха. И вие знаехте, че ще се изменят. Иначе защо бихте тръгнали да търсите други планети?
— Ние направихме това, за да спасим бъдещите поколения — гордо отговори Лийагейа.
— Лъже или не казва това, което мисли — каза медикът.
— Виждаш ли, Лийагейа. Ти се отклони от истината и това веднага беше забелязано. Ще я кажа вместо тебе. Вие излетяхте, за да спасите кастата си, предвиждайки неизбежната разплата. Вие знаехте, че дните на господството ви над планетата са преброени. И решихте да се преселите на друга планета, където отново бихте могли да станете господари и да живеете за сметка на другите. Колонизацията е продължителна работа.
Лийагейа вдигна глава.
— А вие — с подчертана ненавист каза той, — вие, благородните и правдивите, нетърпящите злото, какво правите вие? Обричате населението на планетата на гибел? Вие знаете, че на планетата няма място за увеличаващото се население и отблъсквате ръката, която ви протягаме за помощ. Ако ти беше прав, Вийайа, така струва ми се те наричат, тогава защо ми трябваше да се завръщам тук?
— Неискрен — спокойно каза медикът.
— Зная — председателят насмешливо се усмихна. — Всички знаят това. Не, Лийагейа — каза той, — ти си се върнал не защото са те изпратили за хората. Вие сте намерили дива планета. Там е нужен много труд. И това не ви е по вкуса. Тогава вие сте тръгнали да търсите друга. Намерили сте Лиа. Там всичко е готово, има градове, пътища, заводи. Това ви е харесало повече. Но населението на Лиа вече не е изостанало и няма да ви се подчини. Тогава вие сте решили да унищожите населението на планетата. Решение, което напълно съответствува на вашия морален облик. Но какво бихте правили там сами? Нужни са ви хора. И ти си дошъл само за да ни излъжеш, да подмамиш хиляди хора, на които предстои да работят за вас. Но излъганите сте вие, Лийагейа. Ние не искаме да се избавим от пренаселването на такава цена. Пък и не се нуждаем вече от спасение. Иди, опитай се да ги извикаш. Няма да намериш нито един човек, който да не ти обърне гръб като чуе думите ти. Нито един на цялата планета. Не очаквахте ли това?
Лийагейа мълчеше. Лицето му гореше, но очите му някак изведнъж изгаснаха, помътняха.
След това той каза без ненавист, с уморен глас:
— Вие добре сте използували времето. Съжалявам, че не отдавахме значение на думите на Рийагейа.
— Рийагейа — учудено възкликна председателят, — помня това име. Той беше командир на вашата ескадрила и ваш съучастник.
— Времената се менят — с ироничен тон повтори Лийагейа думите на самия Вийайа. — Какво още искате от мен?
— Нищо. Ти си свободен, Лийагейа.
— Тогава ще ви задам само един въпрос. Защо каза, че не се нуждаете от спасение? Или под ваше то ръководство населението на планетата е започнало да намалява?
— Не, то се е увеличило и то по-бързо, отколкото по твое време, при вашето управление — отговори Вийайа. — Но вече ти казах, че десет поколения, живели без робството на вашата каста, не са си хабили напразно силите. Ти, Лийагейа, знаеш, колко ревниво пазехте секретите на вашата власт, в това число и техниката на космическите полети. Вие взехте със себе си всичко. И бяхте убедени, че „низшите същества“ никога няма да открият тези тайни. Не ни беше нужно много време, за да изпреварим вашата техника. С чии ръце строяхте вие своите кораби? Тези ръце останаха на планетата. А разумът вие смятахте за своя привилегия. Най-голямата ви грешка, Лийагейа. Отговарям на въпроса ти. Проблемът за пренаселението, който съвсем не ви интересуваше, макар ти и да направи опит да ни убедиш в обратното, накара нашите прадеди да предприемат това, което ти искаше да представиш като ваша заслуга. Ние самите излетяхме в космоса и случайно в различна от вашата посока. Ние не знаехме накъде сте тръгнали вие. И намерихме братя по разум, които ни приеха и ни предложиха своята помощ. Сега вече е близо времето на масовата емиграция към новата родина, която е подготвена със съвместните усилия на двете планети.
— Значи, все пак се каните да заселвате чужда планета?
— Необитаема, Лийагейа. Виждам по израза на лицето ти, че не виждаш разлика. Според тебе, низшите същества, които населяват Лиа, не заслужават нито жалост, нито снизхождение, ако са засегнати интересите на такива „висши“ същества като тебе. Но според нас низши същества сте вие — ти и твоите съмишленици. И аз не вярвам, че обитателите на Лиа са диваци. Твоите разкази за тази планета опровергават това твърдение. След няколко дни нашият космически кораб ще излети нататък. Аз зная, че там ще срещнем братя, които също като нас ще приемат тебе и всички вас за двуноги зверове.
Лийагейа отметна глава. Мрачен огън пламна в тъмните му очи.
— Вийайа, ти не се страхуваш да обсипваш с оскърбления този, който не може да ти се противи. Тук аз съм сам. Но ако ти ме смяташ за звяр, защо тогава каниш звяра да живее сред вас? Не е ли по-добре да бъде унищожен?
— Може би си прав, Лийагейа — отговори Вийайа, — но ние не сме свикнали да убиваме хора. И ние не те каним да живееш сред нас, а те принуждаваме за наказание.
Дълго е пътуването по пътищата на вселената.
Светлинният лъч лети с години от една звезда към друга. А създаденото от човешките ръце не може да лети със скоростта на светлината.
Дълъг и скучен е пътят!
А ако тревогата гризе екипажа на кораба, той изглежда още по-дълъг.
Те нямаха възможност да прекарат по-голямата част от пътя в сън. Живееха при обикновен дневен режим: през едната половина бодърствуваха, през другата спяха и с нищо не можеха да си запълнят времето.
Бяха четирима.
Идеята ги влечеше напред, към далечната цел. За идеята те жертвуваха себе си. Нямаха надежда да се върнат обратно. Излетяха от родната планета завинаги. Те не можеха да се върнат, защото не знаеха как да управляват кораба, как да намерят пътя в безкрайната пустота.
Корабът се управляваше от автомати.
Умни, внимателни, чувствителни, те го водеха по набелязания път, прекаран не от тези, които се намираха сега на борда, а от други. От тези, които бяха построили кораба, които умееха да го управляват, знаеха как да намират пътя в космоса.
На борда му нямаше нито един от тях.
Автоматите бяха сигурни. Те знаеха повече от своите сегашни стопани и с равнодушието на машини бяха изменили на предишните.
Корабът летеше по точно определен курс. Каквото и да се случеше, каквито и препятствия да възникнеха на пътя му „командирът“ на кораба за част от секундата щеше да вземе решение и да избегне всяка опасност.
Четиримата души, сегашният екипаж на кораба, добре знаеха това. И те се страхуваха даже да се приближат до вратата на кабината за управление. Тя беше плътно затворена и с жълта боя на нея беше нарисуван крив кръст.
За да не може никой дори и случайно да проникне в забранената зона.
Всичко зависеше от „командира“. Неговият механичен мозък беше единствената надежда за успех, единствената гаранция за достигането на целта, единственият шанс за живот.
Четиримата не бяха уверени, че кацането ще мине също така благополучно, както излитането. Те не знаеха дали „командирът“ умее да приземи кораба на планетата. Те само се надяваха на това.
И често хвърляха погледи към големия, херметически затворен сандък, боядисан в яркожълт цвят, който стоеше в средата на централното помещение на исполинския кораб.
В това помещение четиримата прекарваха цялото си време и много рядко го напускаха. Тук те живееха, хранеха се, спяха и беседваха, макар че това помещение не беше пригодено за живеене.
Но те се „притискаха“ един до друг, стремяха се винаги да бъдат заедно, да си помагат един на друг, да преодоляват неволния страх пред окръжаващия ги от всички страни безкраен простор на вселената.
Каютите на кораба, предназначени за членовете на екипажа, бяха единични.
Изтънченият комфорт на тези каюти не привличаше новите стопани. Всичко им беше чуждо, непривично и дълбоко ненавистно.
Те ненавиждаха всеки предмет на кораба и самия кораб. Всичко, освен жълтия сандък. Това беше единственото нещо, което не принадлежеше на предишните стопани, а на тях самите, беше направено от тях, съдържаше в себе си известна за тях цел.
Жълтият сандък — това бяха „те самите“. Защото ако на тях не им е съдено да достигнат целта живи, съдържанието на сандъка ще направи всичко вместо тях.
Във всички случаи задачата трябва да бъде изпълнена.
Сандъкът беше тежък, масивен и много здрав. Ако корабът се разбиеше, той щеше да оцелее.