Колко такива извивки бяха срещали по време на търсенето!
Точно там, в тази сянка сочеше ръката на Гианея.
— Там ли — попита Стоун, — в сянката?
— Да, на дъното.
— Прожекторите! — нареди Стоун.
Четири силни лъча от четирите коли разсеяха черния мрак.
Нищо! Все същите скали в подножието на планината. Като навсякъде.
— Тук ние в никакъв случай не бихме могли да открием нещо — каза Верьосов. — И толкова близо до станцията.
— Сигурна ли си? — попита Стоун.
— Аз виждам — просто отговори Гианея.
Както се изясни по-късно, веднага у всички бе минала една и съща мисъл:
„Тук е вечна сянка. Това място не се осветява никога от Слънцето. Планинските пластове са охладени почти до абсолютната нула. Тук не може да има никакво инфрачервено излъчване. Тогава как Гианея може да вижда нещо? Значи, не само инфрачервената част на спектъра е достъпна за нейното зрение.“
В това, че Гианея действително вижда загадъчната база, беше невъзможно да се съмняват.
— Каква приблизителна площ заема базата? — попита Стоун.
Като изслуша превода на въпроса, Гианея се замисли. Муратов вече беше решил, че тя не знае земните мерки за дължина и площ, когато се оказа, че Гианея мълчи по друга причина. Тя просто искаше да отговори по-точно.
— Трудно ми е да определя на око — каза тя накрая, — но ми се струва, че площта й е около шест хиляди квадратни метра.
„Гледай ти! — помисли си Муратов. — Тя знае испански език като истинска испанка. Даже аритметиката й е достъпна. Удивително!“
Сега нямаше време да се мисли за странични неща. Муратов преведе отговора на Гианея на нетърпеливо чакащия Стоун.
— Значи — каза началникът на експедицията, — приблизително осемдесет на осемдесет метра. Такава малка площ ние можем да обработим с четирите работни машини.
Той веднага даде разпореждане да изпратят на това място още един всъдеход със специално оборудване.
— Пълен напред по нашите следи — нареди той в микрофона. — Скрити пукнатини няма, пътят е безопасен. Предупредете Сабо. Чакам го след петнадесет минути.
Прожекторите ярко осветяваха скалите в дълбочината на извивката. Отчетливо се виждаха сенките от светлината, за първи път проникнала тук. Но както и преди не се забелязваше нищо друго.
В главата на Стоун се мярна тревожна мисъл.
— Попитайте я — каза той, — безопасно ли е да се осветява базата?
Гианея отговори, че не знае това.
От предпазливост, наистина малко закъсняла, Стоун нареди да изгасят прожекторите.
— Когато стане необходимо, отново ще ги запалим.
— Странно — забеляза Муратов. — Спътниците не са прозрачни. Тогава защо не закриват скалите, които се намират зад тях? Защо не се виждат сенките на спътниците?
— Може би те вече не са тук? — изказа предположение Токарев. — Може би тук е само изоставената база?
Муратов обясни, колкото можеше по-ясно, какво смущава него и останалите членове на експедицията.
— Малко ми е странно — отговори Гианея, — че не виждате това сами. Но аз разбирам защо става така. Ние — (тя имаше предвид своите сънародници) — не подозирахме тази особеност на вашето зрение. Аз разбрах за това едва на Земята — Гианея като че ли забрави вчерашния разговор. — Вие не виждате нищо, ако няма светлина, която вие възприемате. Ние виждаме много повече. Предметите, които според вас са тъмни, за нас са осветени. Не е ли странно, Виктор? Та вие толкова приличате на нас.
Той помисли, че тя е избрала лошо време за такава беседа. Не можа да скрие нетърпението си, когато я помоли да отговори на зададения въпрос.
— Защо ми говорите с такъв рязък тон? — попита Гианея, като че нищо не се бе случило. — Аз не съм свикнала да разговарят така е мен.
— Извинете! Но ние сме много развълнувани.
— Няма причини да се вълнувате. Това, което търсехте, е намерено. Какво още ви е нужно?
В нейния тон ясно се чуваше: „Аз изпълних това, което искахте. Сега ме оставете на мира“.
— Гианея, вие виждате — каза Муратов, — а ние не. Помогнете ни още веднъж.
Тя помръдна рамото си — характерен жест, свойствен само на нея.
— Свалете прожекторите по-ниско — каза тя така, както би казал учител на глупав ученик. — Базата — (тя за първи път произнесе тази дума ясно) — е разположена във вдлъбнатина. Струва ми се, че е изкуствена, защото има равни очертания. Лъчите на светлината минават по-високо и затова не виждате нищо.
Тя разбираше разликата в тяхното зрение, но само с ума си. Да я разбере докрай така, че да я почувствува, Гианея не можеше.
— Да почакаме — каза Стоун, когато Муратов му преведе това, което каза Гианея. — Не е известно как ще подействува светлината на автоматиката в базата. Ние и така много рискувахме, когато включихме прожекторите, без да помислим добре. Но това е моя вина.
Точно след петнадесет минути дойде петата кола. Настъпи дългоочакваният момент на операцията.
Стоун изведе своя всъдеход малко назад и встрани. Четирите работни коли се построиха в една линия. По такъв начин между тях и невидимата база имаше разстояние около сто метра — напълно достатъчно от гледна точка на безопасността и удобството за работа. Дори и да се получи взрив от всякаква сила, включително и анихилация, той не можеше да причини никаква вреда. Тук, където изобщо нямаше въздух, взривната вълна не беше опасна. Оставаше само теоретичната възможност базата да се взриви като ядрена бомба с огромно повишение на температурата. Но всъдеходите, конструирани специално за нейното издирване, бяха пригодени и в такъв случай да останат невредими, както и екипажите. Някаква степен на риск, разбира се, съществуваше, но тя беше минимална. Да отведат колите на абсолютно безопасно разстояние беше невъзможно. Тогава много би се затруднило управлението на роботите.
Никой от участниците в експедицията и не помисли за някаква опасност. Те знаеха едно: базата е намерена и тя трябва да бъде унищожена.
Трябва! Тази дума беше напълно достатъчна.
В колата на Стоун се появи пристигналият с петия всъдеход ръководител на техническата част на шестте предишни експедиции — инженер Ласло Сабо. Той беше набит, широкоплещест човек, не много висок и с неопределена възраст. Малка клинообразна брадичка, украшение, което в тази епоха се срещаше твърде рядко, подчертаваше резките волеви черти на лицето му.
Още по пътя за Луната Муратов забеляза явната неприязън на Гианея към този човек. Работата беше не само в ниския ръст на Сабо. През последно време Гианея започна да се отнася към такива хора много по-търпимо. Изглежда, тя беше разбрала или беше започнала да разбира, че земните хора са еднакви, независимо от техния ръст. Рецидив на предишните й възгледи се бе появил при срещата й с Болотников. Антипатията на Гианея имаше някакви други, засега неизвестни причини.
Когато Сабо, минавайки да заеме мястото си във всъдехода й кимна с глава, тя трепна. Муратов видя, колко трудно бе за Гианея да отговори на приветствието му.
Ръководството на операцията премина в ръцете на Сабо.