„Странности!“ Май това е ключът към разгадката. Сергей е успял да открие /така пише самият той/ нещо ново в Слънчевата система. Факт, който сам по себе си е чудесен. Всеизвестно е, че Слънчевата система е изследвана напълно. И ето, че откритият от него „обект“ се държи „странно“. Сергей не разбира причината. За това говорят думите: „ще помислим заедно“.
Така! Сега по-нататък…
„Ще си спомним младите години“. За какво може да става дума? Във всеки случай не за спорт. Като юноши и двамата обичаха да решават заедно трудни математически задачи. Така! В какво могат да се проявяват „странностите“ в астрономията? Само в движението на телата, в орбитите им. И накрая, „проблемът е интересен“! Всичко е ясно! Сергей има нужда от помощта на математик, за да разгадае по каква орбита се движи „обектът“.
Муратов се усмихна. Трябваше ли да мисли цели пет минути, когато всъщност няма никаква загадка.
Той имаше задължения и не беше склонен да зарязва работата си. Не би ли могъл да помогне на Сергей, без да напуска мястото си? Толкова ли е необходимо неговото лично присъствие?
Муратов се приближи до апарата. Но така и не можа да поговори със Сергей. Някой от сътрудниците в обсерваторията съобщи, че „Синицин вече втори ден не излиза от кабинета си. Заключил се е и не отговаря на никакви повиквания“. „Какво, той не яде и не спи ли?“ — попита Муратов. „Така изглежда“ — беше отговорът.
Това напълно отговаряше на характера на Сергей. Ако нещо погълнеше мислите му напълно, той беше способен да работи цели денонощия без почивка.
Да, изглежда проблемът наистина е много интересен.
Какво да се прави, не може да остави три пъти повторената молба на приятеля си без внимание.
Без да се колебае, още същия ден, Муратов излетя.
Ако той можеше да узнае какво ще последва след това писмо! Дали щеше да замине тогава при Сергей?…
Като освободи съзнанието си от предишната работа, Муратов, както винаги, бе обхванат от нетърпение да започне новата. Трите часа му се сториха много дълги.
Трансатлантическият лайнер трябваше да прелети точно над мястото, където беше разположена обсерваторията и да се приземи на повече от хиляда километра на запад. Значи, щеше да се наложи да се връща назад и да губи още два часа…
Муратов изяви желание да се приземи с парашут.
Бордрадистът се свърза с обсерваторията. Оттам отговориха, че към мястото, където ще се приземи Муратов, тръгва планелет автомат.
— По-рано случвало ли ви се е да скачате? — попита един от членовете на екипажа, като помагаше на Муратов да закопчее ремъците на парашута.
— Само веднъж, още в училище. А нима това има някакво значение?
— Работата е там, че ние летим на височина седем километра. Ще ви се наложи да направите скок със задържане при разтварянето на парашута.
— А това много ли е сложно?
— Не, няма нищо сложно. Парашутът ще се разтвори в нужния момент сам, той е автоматичен. Но за несвикнал човек свободното падане не е много приятно.
— Не се безпокойте, не страдам от нерви.
Планелетът се яви две минути след приземяването, което мина благополучно.
А след още пет минути Муратов вече влизаше в едно от зданията на научното градче, където, както му казаха, се намираше кабинетът на Синицин.
След почукването не последва никакъв отговор.
Муратов почука по-силно.
— Зает съм, моля да не ми пречите — чу се сърдитият глас на Сергей.
— В такъв случай — смеейки се отговори Муратов, — аз излитам обратно. Отвори, чудако! Аз съм — Виктор.
Чуха се бързи стъпки и вратата се отвори.
Муратов ахна от учудване и неудържимо се разсмя.
Синицин стоеше пред него по гащета и с обувки на бос крак. Лицето му беше изцапано с масло и някаква тъмна боя. Разрешените му къдрици стърчаха на всички страни.
От кабинета се разнасяше миризма на горещ, спарен въздух.
— Какво става тук? Ти изглежда, през свободното си време се занимаваш с ремонт? Защо е толкова горещо?
— Първо, здравей! — спокойно каза Синицин. — Благодаря ти, че дойде. Нужен си ми даже повече, отколкото когато ти писах писмото. Като въздух. А горещината — ето — той показа към една неголяма, кабинетен тип, електронно-изчислителна машина, която стоеше до бюрото: — Тази портативна машинка не е разчетена за тридесетчасова непрекъсната работа.
— А защо я изтезаваш така, нещастната? — Муратов огледа кабинета с бърз, внимателен поглед.
Подът беше засипан с огромно количество полиетиленови плочи-програми. Те се търкаляха навсякъде: до самата машина, по килима в средата на стаята, даже до вратата. Изглежда стопанинът на кабинета ги беше хвърлял, където му падне. Дрехите на Синицин също бяха пръснати по креслата и дивана. Прозорците бяха плътно закрити с тежки завеси. Светеха полилеят и няколко настолни лампи.
Красноречива картина. Сигурно Сергей даже не знае, че сега е ден, а не нощ.
— Нищо ли не се получава? — насмешливо попита Муратов.
— Проклета загадка! Просто да си скубеш косите от отчаяние.
— Виждам, че си се опитвал да правиш това. Слушай, драги мой, не мога да те позная. Нима разчиташ на успех в такова състояние? Не те питам дали си спал през нощта, ясно е, че не си. Но поне ял ли си нещо?
— Струва ми се.
— Именно, струва ти се. А на мен не ми се струва. Колко е часът?
— Какво колко е часът?
— Здрасти! — Муратов сви рамене. — Давам ти ултиматум: незабавно взимаш вана, закусваш и лягаш да спиш. Незабавно! В противен случай веднага си заминавам. Разбра ли?
— Да спя? — Синицин изсумтя. — Намерил време. Сядай и слушай.
— Нищо няма да слушам. Голямо удоволствие е да разговарям с такова плашило. На какво приличаш? Жалко, че тук няма огледало.
Муратов се приближи до прозореца и вдигна завесата. Слънчевите лъчи блеснаха в кабинета. Той отвори широко прозореца.
— Точно така! — усмихна се Муратов на учудения поглед на приятеля си. — Сега е два часа през деня! През деня, а не през нощта, както сигурно мислиш.
— Два часа?
— Да, по местно време.