— Сега ми се струва — прибави той, — че разбирам какво е имал предвид този Рийагейа. Ако пипнем базата, ние ще приведем в действие нещо, което се отнася до спътниците и което е явно опасно.
— Да, вие сте прав — с тревога се съгласи Стоун. — Ние съвсем не обърнахме внимание, че веднага след като беше открита базата, спътниците излетяха. Може да последва команда за действие.
— И даже сигурно — раздаде се гласът на Синицин. — Безусловно те са били длъжни да предвидят възможността, че ние можем да намерим тази база и отлично са разбирали, че в този случай тя ще бъде унищожена от нас.
— Номер първи! — този път гласът на Сабо не беше така невъзмутимо спокоен. — Прекратете търсенето! Назад! — той се обърна към Стоун. — Рискът наистина е много голям. По-добре да не изкушаваме съдбата.
— Колкото и да е жалко, но така ще бъде най-добре.
— Унищожаваме ли?
— Да — твърдо отговори Стоун.
Решението беше прието.
Но то закъсня.
Стопаните на базата бяха решили всичко по-рано.
На луната няма звуци. Първия взрив хората видяха. Робот номер едно още не беше изгасил прожектора си, изчаквайки докато двамата му помощници излязат от изкопа. Те точно се бяха показали на края на площадката, когато един от куполите изведнъж сякаш се отвори, от него излязоха сноп пламъци и след миг на това място имаше само дълбока яма.
Веднага се взриви вторият, след него третият…
Четвъртият взрив стана вече на тъмно. Кълбото бързо пълзеше към всъдеходите. Пред него „бягаха“ двата робота-„човека“.
А там, в черната мъгла на сянката, с методична точност, през равни интервали от време излитаха стълбове огън, които унищожаваха неизвестната на хората сложна апаратура на базата, доставена тук от съотечествениците на Гианея от друга планета — концентрирана техническа мисъл на неизвестен народ.
Земните хора бяха безсилни. Нищо не можеше да спре разрушението. Никой, никога вече нямаше да узнае какво представляваха тези куполи и ромбът. Оставаше им само да се досещат.
Беззвучно „прогърмя“ и последният взрив, най-мощният.
Настъпи поредната „тишина“.
Пет прожектора, без ничия команда, едновременно, осветиха изровената от ями площадка.
Всичко бе превърнато в прах. Там, където беше ромбът, силата на взрива беше разрушила част от скалата, парчета гранит бяха засипали половината от изкопа.
И само равните линии на границите й показваха, че тук се е намирало изкуствено съоръжение.
Това беше всичко, което остана да напомня на хората за пришелците от космоса.
Не, не всичко!
Оставаха още двата спътника!
Някъде в пространството те отново кръжаха около Земята, носейки в себе си неизвестната опасност.
Нямаше съмнение, че „командата за действие“, както каза Стоун, вече е дадена. Това произтичаше логично от факта, че базата беше престанала да съществува. Ромбът би трябвало да изпълни и разбира се, бе изпълнил своето последно предназначение.
Какво заплашваше Земята в близките няколко часа, а може би и минути?
А на Земята не знаят нищо!
Щабният всъдеход с пълен ход се понесе обратно към станцията. Вълнението и тревогата бяха толкова силни, че си спомниха за останалите коли едва по пътя и по радиото им обясниха причината за своето стремително тръгване.
След десет минути Сабо и Стоун вече бяха в радиокабината. За по-малко от минута установиха пряка връзка с Института по космонавтика и Сабо, външно спокоен, предаде, тревожното съобщение.
— Вие трябва незабавно да отлетите — каза Стоун на Верьосов, — да настигнете тези спътници и да ги унищожите. Ах, да — възкликна той с отчаяние, — аз забравих, че на вашия кораб няма антигазови катапулти!
— Такива има на „Титов“ — спокойно отговори Верьосов. — Нима вие мислите, че на Земята няма да се досетят какво трябва да правят?
— Вие сте прав — каза Стоун. — Аз се обърках.
Веднага след пристигането в станцията Гианея отиде в басейна. Нейната любов към водата беше просто странна.
Муратов искаше да й зададе няколко въпроса. Без да се замисля, той отиде там.
Както винаги Гианея плуваше бързо. Той почака да се приближи до него и я извика.
Тя спря и стоеше във водата почти без да се движи. Способността на тялото й да се държи над водата беше поразителна. Мократа й коса като черен шлейф се диплеше зад гърба й.
— Извинете — каза Муратов, — аз ви попречих.
— Няма нищо — усмихна се Гианея.
— Ние ви молим да си спомните дали Рийагейа е говорил с какво спътниците заплашват хората от Земята.
— Не съм чувала.
— Но нали знаехте защо летите към Земята?
— Знаехме.
— Защо?
— За да осъществим отдавна замислен план.
— Какъв?
Гианея се засмя.
— Вие не сте последователен, Виктор — каза тя насмешливо. — Ако аз можех да ви отговоря на този въпрос, то бих могла да ви отговоря и на първия. Това е едно и също. Аз знаех, че ние искаме да осъществим нашия план. А какъв е той? За това знаеха само Рийгейа и още трима.
Марина беше говорила на брат си, че Гианея е способна на лъжа. И сега той беше напълно убеден, че тя лъже. Неговата увереност се подкрепяше още и от нейната собствена фраза: „Земните хора не заслужават участта, която ние им готвехме“. За да каже така, тя би трябвало да знае какво се е готвело.
— Вие знаете, Гианея — настоя той тихо.