— Да допуснем — каза тя, без ни най-малко да се смущава. — Но не е нужно вие да знаете това.
Муратов кипна.
— След всичко онова, което вече ни съобщихте — обърна се той рязко към нея, — вие сте длъжна да кажете.
— Упреквате ли ме?
Муратов разбра, че трябва да измени тона. Огънчето в очите на Гианея беше опасно.
— В нищо не ви упреквам, Гианея. Напротив, възхищавам се от вашата благородна постъпка. Вие ни оказахте огромна услуга. Но бъдете последователна. Ние много се тревожим от неизвестността.
— Разбира се, тя трябва да ви тревожи. Но дори и да ви кажа, вие няма да разберете това — Гианея за трети път повтори тази фраза.
Муратов с усилие на волята се принуди да не реагира.
— Опитайте — промълви. — Може би сме способни да ви разберем.
Тя се хвана с ръце за края на басейна, леко изскочи от водата (движенията й винаги бяха леки, а тук, на Луната, особено) и непринудено седна до него. Електрическата светлина хвърляше игриви отблясъци по влажното й зеленикаво тяло.
— За това е нужно да знаете каква е била причината за възникването на нашия план.
— Тогава разкажете за това.
— Ще разкажа.
— Кога?
— Някога по-късно. Тук не е място за толкова дълъг разговор.
— Но докато вие се каните — отново не издържа Муратов, — може да се случи непоправимото.
— Възможно е. Но сега вече нищо не може да се поправи или измени. Не ми говорете рязко — аз не обичам това. Нашият план вече се осъществява независимо от нас. Това стана по ваша вина. Аз ви предупреждавах.
Нейното хладнокръвно спокойствие и необяснимо упорство бе в състояние да вбеси човек. Муратов едва се сдържаше. Нали веднъж самата тя беше казала, че „спасява“ хората. А сега даже с една дума не се опитва да помогне на същите тези хора.
Може би само една нейна дума би била достатъчна!
Той изпитваше нещо подобно на ненавист към тази жена от чужд свят, която така равнодушно говореше за опасността, заплашваща човечеството.
„Тя самата вече се е смирила с участта да не се върне в родината си — мислеше той. — А нашата участ никак не я интересува. Може би даже се радва.“
Той разбираше, че не е справедлив към Гианея. Нейната поразителна, до тъждество, външна прилика с кората, често го караше да забравя, че тя е човек от друг свят, който разсъждава, мисли и се държи по друг начин. Нейното поведение се диктува от други възгледи, представи, понятия, от съвсем различно възпитание. В какво можеше да обвини Гианея? В това, че тя не е като земните хора? Тя и не можеше да бъде.
Имаше момент, още на Земята, когато Муратов помисли, че думите на Гианея „спасявам ви“ са предизвикани не от опасения за съдбата на хората, а от инстинкт за самосъхранение. Нали живеейки на Земята Гианея би разделила участта на земното човечество. Но сега той разбра, че тогава тя е била искрена. Нейната собствена участ й беше безразлична. Ако не беше така, Гианея незабавно би казала всичко.
— Това, което направи Рийагейа се оказа напразно — тихо произнесе Гианея, явно мислейки на глас. — Но така и трябваше да се случи.
Муратов чу тези думи, макар че бяха казани много тихо.
Той не зададе натрапващия се въпрос — тя говореше не на него, а на себе си.
И изведнъж осъзна, че Гианея произнесе фразата на испански.
Той още не беше успял да разбере докрай значението на този факт, когато Гианея с рязко движение се хвърли във водата. Пръските го окъпаха от главата до краката.
— Няма причини да се вълнувате — извика тя, плувайки. — Марина ми е говорила, че вие ще се справите с всяка опасност.
Няколко минути Муратов машинално следеше движенията на Гианея. Той за пръв път я виждаше как плува и неволно се залюбува на красотата в движенията й. Когато играеше поло тя плуваше по друг начин.
Но мислите му бяха далеч.
Тя каза на себе си, помисли на глас — и го направи на земен език!
Когато се замислят дълбоко, понякога хората произнасят мислите си на глас. В самия факт, че Гианея очевидно без да забележи това, изрази мислите си с думи, нямаше нищо чудно. Но защо „помисли“ на испански език? Би било много по-естествено, ако тя беше казала тази фраза на своя. Човек винаги мисли на своя, а не на чужд език.
Муратов чувствуваше, че стои на прага на много важно откритие.
„Излиза — разсъждаваше той, — че Гианея знае испански език много отдавна, може би от детство. Тя го знае толкова добре, така е свикнала с него, че даже може да мисли на него. Това е странно и необяснимо. Но да го приемем като факт. Гианея явно не е запозната с техническите въпроси, не е напълно запозната и с целта на пристигането им в Слънчевата система. Планът на нейните сънародници й е известен само в общи линии. Защо е така? При полет в космоса няма да вземат ненужен член в екипажа. За нещо тя е била необходима. За какво? Само едно би могло да я направи полезна — знанието й на земен език — испански. Гианея би трябвало да им служи за преводач! Но тогава се получава, че екипажът на загиналия кораб е имал намерение да каца на земята, а не само на Луната, където, според тях, все още не е имало хора. Извънредно важен извод!“
Муратов едва ли не бегом се втурна да търси Стоун. Той намери началника на експедицията заедно със Сабо, Токарев и Верьосов.
— Слушайте, другари! — във вълнението си Муратов даже не забеляза, че прекъсна говорещия Стоун на средата на думата. — Мога да ви съобщя много важна новина.
Той подробно разказа целия разговор с Гианея и догадките си.
— Получава се — завърши той, — че те са възнамерявали не само да осъществят плана си, но и да прекарат известно време на Земята. Но как да се съгласува това?
Съобщението на Муратов развълнува всички. Стоун скочи от креслото.
— Вие сте прав, хиляди пъти прав — каза той. — Ние сме глупави, че не разбрахме това по-рано. Цялата ситуация се изменя. Дори Земята да е застрашена, колкото и голяма да е опасността, това не е катастрофа. Техният план няма да се осъществи за един миг, за него е необходимо време. И доста продължително. А в такъв случай няма нищо страшно. Ние ще се справим с всяка опасност — (Без да знае, Стоун повтори думите, които току-що беше казала Гианея.) — След няколко часа спътниците ще бъдат унищожени. Вие сте три пъти герой, Муратов! Друг не би обърнал внимание на това, че Гианея мисли на испански. Тя явно знае този език от детството си, това е съвсем очевидно. Значи, от детство е била подготвяна за преводач. Спомнете си, тя веднъж беше казала, че е долетяла на Земята против волята си.
— Ако всичко е така — каза Токарев, — то защо тогава е било нужно Рийагейа да унищожава кораба и самия себе си? Ако той е бил приятел на Земята, по-логично би било да се яви при нас и да ни предупредя за опасността.
— Да, ако е могъл да го направи — отвърна Сабо. — Ние не знаем нищо, ето къде е бедата.
— При това не трябва да забравяме, че всички наши предположения могат да се окажат съвсем погрешни — отбеляза Стоун. — Възможно е корабът да не е бил унищожен, а да е загинал случайно.
— Не, изключено е — възрази Муратов, след като помисли малко. — Гианея каза: „Това, което направи Рийагейа, беше напразно.“ Защо напразно? Защото спътниците все едно получиха заповед да действуват. И това пак следва от думите й.
— Може би и тя греши — с обичайното си упорство каза Стоун.
Но както много скоро се изясни, Гианея не грешеше.
Съобщението на Седмата лунна експедиция беше посрещнато на Земята с внимание, но без особена тревога. Тези, които трябваше, обсъдиха полученото известие и стигнаха до извода, че нищо не може да заплашва самата Земя, тоест, построеното на нея от хората. Какво можеха да направят на огромната планета двете малки „яйца“, дълги по четиридесет метра, каквото и да има в тях. Даже взрив на двата спътника, превъзхождащ стотици пъти мощността на тяхната пълна анихилация, на разстоянието, на което се намираха спътниците от повърхността на Земята, не беше в състояние да причини и най-малки разрушения. Може да става дума само за това, че в спътниците има нещо вредно за населението на Земята, най-вероятно източници на някакво мощно излъчване, действуващо върху живите организми. И то само в този случай, ако наистина е било замислено да се причини вреда на хората в което все още мнозинството се съмняваше.
Според думите на Гианея нямаше основание да не вярват. Тревожният сигнал беше получен и трябваше да се предприемат защитни мерки.