В това нямаше никакво съмнение.
Липсва защитна апаратура, приближаването до кораба е безопасно!
— Да им помогнем да вземат решение — каза Сабо.
От Земята излетя същата ескадрила, която някога се ръководеше от Муратов. Тя отдавна беше подготвена да превърне още един астероид в научна станция. Никак не им се искаше да изразходват енергията ѝ за непредвидена цел, но нямаше друг изход.
Мощта на ескадрилата, която стигаше да измени орбитата на Хермес, беше съвсем достатъчна.
Корабите изглеждаха много малки в сравнение с пришелеца, но бяха осем. Те се приближиха към „госта“ от четири страни, по два от всяка, и плътно се прилепиха към борда, невидим даже от близко разстояние, но добре различим на фона на звездите като тъмна „дупка“ в космоса.
Силните магнити свързаха пришелеца и корабите на ескадрилата в едно цяло.
Корабът беше хванат и не можеше вече да се измъкне.
Веднага стана ясно, че двигателите на пришелеца противодействуват на земното притегляне.
Първата част от замислената операция беше изпълнена, но изникна въпросът какво да правят по-нататък?
Силата на осемте звездолета, без съмнение, би могла да се справи със силата на двигателите на госта. Но какво ще се случи на Земята след приземяването?
Ще спрат ли двигателите на кораба на гостите или ще продължат безсмислено да работят?
Цялото поведение на „госта“ около Земята беше достатъчно безсмислено, за да може този въпрос да не изглежда празен.
Нямаше начин да приковат кораба към ракетодрума с вериги. Пък и какви вериги биха могли да задържат космически кораб с такива исполински размери?
Командирът на ескадрилата съобщи за своите съмнения в щаба на операцията.
Там не мислиха дълго.
Автоматите на гостите — а беше ясно, че в дадения момент корабът се управлява не от хора, а именно от автомати — изглеждаха „разумни“. Наистина, съответствуващите им земни автомати бяха по-„умни“, и не биха допуснали безцелна загуба на енергия, но все пак те действуваха с някаква логика, ако в тях беше заложена програма да чакат команда при приближаването към планетата.
Значи, „почувствували“ земя, те трябваше да спрат двигателите.
В такъв смисъл Сабо отговори на командира на ескадрилата.
Осемте кораба се престроиха. Нямаше нужда да противодействуват на двигателите на „госта“, след като можеха да ги използуват.
Едновременно с това хората искаха да проверят, доколко са „разумни“ автоматите на пришелците.
Можеха да водят долетелия кораб към Земята с кърмата напред. Тогава двигателите му, ако те продължат да работят както и по-рано, нямаше да попречат, а напротив, щяха да помогнат. А ако започнат да работят в противоположна посока, тогава ще се наложи да използуват сила, макар и да беше жалко да хабят толкова енергия.
Оказа се, че „разумът“ на кораба на гостите е по-съвършен, отколкото предполагаха.
Тегленето на буксир едва беше започнало, когато двигателите на госта престанаха да работят. Очевидно, централният агрегат беше почувствувал и „разбрал“, че корабът се управлява отвън.
А може би нищо не беше разбрал, а такова кацане бе обикновено.
Като се имаха предвид чудовищните размери на кораба, би било напълно възможно.
Каквото и да беше това вече нямаше голямо значение; „гостът“ не се съпротивляваше и след час и половина на Пиренейския ракетодрум, освободен от всички ракети, кацнаха осемте кораба от ескадрилата.
Между тях се намираше нещо прилично на призрак.
Исполинското тяло закриваше всичко, което се намираше зад него, но беше абсолютно невидимо, приличаше на непрозрачна пустота.
Земните хора за първи път виждаха такова зрелище.
Само работниците от космическата служба посрещнаха пришелеца. Елементарната предпазливост ги накара да обявят ракетодрума затворен за външни лица.
Беше направено изключение само за двама души — Муратов и Гианея.
Спомагателните кораби се отделиха и отлетяха на края на ракетодрума.
Гостът остана сам.
Трябваше да го направят видим. „Призракът“ в много отношения беше неудобен.
Никой не излизаше от кораба. Акустичните апарати не възприемаха никакви звуци от вътрешността му. Автоматите телерентгени, които също се бяха приближили до него, не откриха никакво движение.
Но нали върху екраните на ескадрилата бяха видели движение? Защо сега бе спряло?
Тези, които се намираха в космическия пришелец, като че ли се бяха притаили.
Земните хора не се бояха от никаква заплаха. Тук, на Земята, корабът на гостите не можеше да причини голяма вреда: той се намираше в пълната власт на стопаните на планетата.
Но неподвижността неволно навяваше мисли за някаква опасност.
Екипажът на кораба би трябвало да разбере, че е попаднал в плен. Как ще постъпи командирът?
Ако изведнъж реши да се издигне и да отлети — това няма да ги спаси. Четири звездолета от ескорта не бяха кацнали, те чакаха високо в небето, над ракетодрума, внимателно наблюдавайки госта. При опит за бягство той веднага щеше да бъде унищожен.
Хората напразно се опитваха да се досетят, какво става в кораба.
Както и по-рано, никой, в това число и Гианея, не можеше даже да си представи истинското положение на нещата.
Мериго и неговите трима другари не забелязаха и не почувствуваха забавянето на полета. Те не знаеха какво става с кораба им, не подозираха, че дългият, мъчителен път е завършен, че благополучно са достигнали целта.
Безумният опит, на какъвто технически и научно грамотен човек никога не би се решил, се бе увенчал с успех благодарение на редица случайности. Но те не знаеха това.
Беше случайност, че четиримата изобщо бяха останали живи. Наивни, те бяха уверени, че пътят до друга планета е къс. И ако звездолетите на „ненавистните“ не им служеха за продоволствени складове, ако този кораб, готов да излети след първия, беше разтоварен, четиримата биха умрели от глад.
Ако от кораба бяха източили водата, приготвена за басейните, когато беше решено да отменят полета му, четиримата биха умрели от жажда.
Ако се бяха появили тревожните сигнали и за най-малката неизправност в агрегата на управлението, четиримата не биха могли да поправят нищо, даже не биха разбрали значението на тези сигнали и завинаги щяха да останат в космоса.