Четиримата бяха извършили космически полет, който безусловно беше единствен и неповторим в историята на всички планети.
Те биха могли да се гордеят, но за това трябваше да разберат значението на подвига си. А те нищо не разбираха и даже не мислеха, че са извършили подвиг, че са проявили мъжество, самоотверженост и човеколюбие.
Те не знаеха, че пътят им е завършен. И когато усетиха лекия удар при кацането, не разбраха значението му.
Силата на тежестта в кораба през цялото време на полета оставаше обикновена. Те и сега не почувствуваха някакво изменение на теглото.
Нищо не можеше да им подскаже, че корабът вече не лети, а стои неподвижно на планетата.
И сигурно дълго биха се заблуждавали, вероятно, докато земните хора не отидеха при тях.
Но „ненавистните“ се бяха погрижили за това.
Неочаквано и за четиримата, стените на централното помещение, където се намираха, изведнъж като че ли изчезнаха. Откри се непонятна и удивителна картина.
Те очакваха, че на планетата, към която летяха, ще видят гъсти гори, колибите на обитателите — свят подобен на техния собствен.
Корабът стоеше сред огромно поле, лишено от растителност и странно гладко, като планинско плато. На хоризонта се издигаха фантастични здания, които им напомняха постройките, изградени от „ненавистните“ на тяхната планета. Някакви машини се приближаваха към тях от всички страни. Те също приличаха на машините на „ненавистните“, но бяха с различна форма.
В машините имаше хора. Те се виждаха много добре.
Четиримата в отчаяние паднаха на пода.
„Ненавистните“!..
Корабът ги беше доставил не там, където те се стремяха. Той се бе оказал на планетата на „ненавистните“, в тяхната родина!
Всичко беше загинало, всички планове бяха рухнали!
Четиримата лежаха, без да се движат, покорили се на участта си, примирени със съдбоносния неуспех. Нека влязат и правят каквото искат.
За четиримата животът вече нямаше никаква стойност.
Първи дойде на себе си Вего, най-възрастният от четиримата.
— Трябва да унищожим съдържанието на жълтата кутия — каза той, — докато „ненавистните“ не са дошли тук. Те ни излъгаха. Корабът е трябвало да отлети съвсем не там, където излетя първият. Но тук не знаят нищо. Мълчете, каквото и да правят с вас.
— Ние ще мълчим, каквото и да правят с нас — отговориха му тримата.
Оцветяването на невидимия корпус в сив цвят не отне много време. Мощните пулверизатори се справиха за половин час.
Колосалното тяло на космическия исполин с петстотинметрова дължина се извисяваше пред очите на хората като планина. То имаше надлъжни ръбове и в краищата завършваше с удебеления. Не се виждаше нищо, което би могло да се приеме за дюзи. Изглежда корабът не беше реактивен.
— Това е същият — каза Гианея, — който трябваше да лети след нас. Но бяха решили да не го изпращат. Странно! Защо е тук?
— Вашият такъв ли беше? — попита Муратов.
— И двата са съвсем еднакви.
Търпеливо чакаха повече от час. Но от кораба никой не се показа.
— Входът може ли да се отвори отвън? — попита Стоун.
— Да.
Муратов преведе и двете фрази.
— Трябва да влезем сами — предложи Сабо. — Може би екипажът се нуждае от помощ.
— Да отворим входа — каза Муратов — и да почакаме. Може би съставът на въздуха се отличава от земния. Трябва да направим дезинфекция.
— Разбира се — съгласи се Стоун. — Но можем ли да отворим и двете врати? Там сигурно има входна камера.
Гианея потвърди, че входна камера действително съществува и че двете врати, външната и вътрешната, не могат да бъдат отворени едновременно.
— Но защитата — добави тя — е автоматична. Нито в кораба, нито от него може да проникне нещо вредно. При влизане и излизане се прави обеззаразяване. Няма от какво да се страхувате. Въздухът вътре по нищо не се отличава от вашия.
— Какво да правим? — попита Метюз.
Думите на Гианея не убедиха никого.
— Можем да пуснем в кораба роботи дезинфектори — каза Стоун. — Но те трябва да бъдат много. Ще трябва да чакаме дълго, докато ги доставят.
— Обикновено в космическите кораби въздухът е дестилиран — отбеляза Лешчински.
— Да, но не сме убедени, че при тях също е така.
Положението изглеждаше тежко. Да влязат в кораба, даже със скафандри, разчитайки на защитата, за която каза Гианея, беше рисковано. Микробите в атмосферата на кораба можеха да се окажат опасни за хората. Кой знае, дали вторичната обработка при излизането щеше да помогне. Ако в атмосферата на Земята се появяха макар и единични микроби от чуждата планета, можеше да се стигне до епидемия от неизвестна болест.
Тези обаче, които се намираха в кораба, не бяха заплашени от нищо. Доказателството за това беше Гианея — тя не се разболя на Земята.
Но те не можеха да знаят това. И вероятно именно затова не излизаха.
— Правят анализ на атмосферата ни — предположи Муратов. — Това може да продължи много дълго. Остава само едно. Да им покажем Гианея. Те, разбира се, виждат какво става навън. Нека Гианея напише с едри букви на голям лист: „Излезте! Няма опасност!“ — и се приближи с този лист до илюминаторите. Тя сигурно знае къде са разположени.
Мисълта на Муратов се хареса.
— Предложете ѝ това — каза Стоун.
Гианея веднага и с желание се съгласи.
Някой отиде до сградата на космогарата за лист и бои.
— Но тяхното излизане — каза Сабо — също е опасно за нас, ако дезинфекцията във входната камера е несъвършена.
— Трудно е да се допусне — отговори му Стоун. — Ако съдим по кораба, техниката е на високо ниво. Те умеят да си служат с нея. Там е разликата.