— Ще се наложи да пишете много едро — каза Гарсиа. — И да отидете съвсем близо. Екипажът може да се намира в средата на кораба, а това е далеч от борда. Или екраните могат да приближават външни обекти?
— Те дават естествено изображение — отговори Гианея. — Но аз ще се приближа до предната част, към пулта за управление. Там трябва да има човек.
— Къде се намира входът — попита Стоун, — от коя страна?
— От лявата, която сега е обърната към нас.
Неочаквано думите й получиха практическо потвърждение.
Всички видяха как в борда на кораба се образува отвор. Като блесна на слънцето, падна метална стълба.
Тя се виждаше много добре. Стана ясно, че свойството да бъде невидим притежаваше само материалът на външната обшивка.
Групата беше далеч от кораба. Като видяха, че екипажът е решил да излезе, всички се втурнаха към вечемобилите.
Мисълта за опасност не възникна у никого. В положението, в което се намираха гостите, враждебните актове бяха безсмислени.
Колите се понесоха с пълен ход и след няколко секунди преодоляха четиристотинте метра.
Екипажът на кораба наистина беше излязъл. Той се състоеше от четири души. Но, може би, останалите бяха вътре?
Внезапно Гианея извика. Обърналият се Муратов видя на лицето й голямо учудване.
Но не само Гианея, а и всички останали се учудиха.
Всеки път космическите кораби на сънародниците на Гианея носеха със себе си изненади. От първия се бе появила Гианея в златна рокля, облечена съвсем не космически. А сега…
До стълбата стояха четири малки фигури.
Те бяха облечени даже не странно, а просто смешно. Къси рубашки, пристегнати с колани, които дори не стигаха до коленете. Ръцете и краката им бяха голи и покрити с гъсти косми. На краката си нямаха обувки. Главите им също бяха обрасли с коси, гъсти и объркани. Всички имаха дълги бради.
И четиримата бяха ниски и набити, не повече от метър и половина. Те стояха притиснати един до друг и изглеждаха много изплашени. Чертите на лицата им бяха човешки, но много се отличаваха от лицата на земните хора и на Гианея. Нямаше никакъв зелен оттенък, очите им бяха съвсем кръгли, без вежди и мигли, носовете сплескани. Тънките устни откриваха жълтеникави венци и два реда дребни зъби, също с жълт оттенък.
Пътниците на вечемобила мълчаливо разглеждаха странните космонавти. Никой нищо не разбираше.
— Какво става? — попита най-сетне Муратов. — Това не са ли ваши хора, Гианея?
Тя мълчеше, без да сваля поглед от новопристигналите. След това трепна и очите й блеснаха.
— Мериго! — възкликна тя изумено и объркано.
Изглежда той чу. Вдигна глава и видя Гианея.
В следващата секунда стремително се хвърли към вечемобила.
— Убийте я! — извика той и за всеобщо учудване на почти правилен испански език. — Нея и всички останали! Това са врагове, долетели, за да ви мъчат!
Имаше такъв вид, като че се канеше в същия миг сам да задуши Гианея.
Тя не помръдна. Всички, които бяха в колата, неволно я погледнаха и видяха как устните й се изкривиха в усмивка на неизразимо презрение. Присвитите й очи само секунда гледаха космонавта. След това тя пренебрежително се извърна.
— Така! — каза Стоун. — Много интересно!
Гарсиа вече беше успял да му преведе думите на космонавта.
— Успокойте се, приятели — ласкаво каза Муратов. — Защо трябва да убиваме нашата гостенка? Тя е сама и не може да ни мъчи с нищо.
— Защо сама? — непознатият говореше вече спокойно. — Те са четиридесет и трима — Той добави някакви думи изглежда на своя език с дълбока, очевидна ненавист.
— Те бяха четиридесет и трима — отговори Муратов, който вече се бе досетил за какво говори странният непознат. — Но четиридесет и двама загинаха. Само тя остана жива.
— Сигурен ли сте?
— Съвсем сигурен. Това е така! Нямате причини да се безпокоите.
— Вие знаете ли какво искаха да направят с вас?
— Разбира се, знаем. Но никой не може да ни причини зло. По-добре кажете откъде долетяхте? Колко сте?
— Ние сме четирима. Долетяхме от нашата родина.
— Къде се намира тя?
— Там! — непознатият посочи към небето.
— Колко време летяхте? Според вашето време.
— Не ви разбрах.
— Дълго ли летяхте?
— Много дълго. Ние мислехме, че никога няма да достигнем целта.
— Кой от вас е старши? Кой управляваше кораба?
— Старши е Вего. Никой не управляваше кораба. Ние не можем да правим това.
— Какво?!
Муратов се обърна към Стоун и кратко му предаде съдържанието на разговора.
— Нищо не разбирам — завърши той.
— Да, трудно е да се разбере. Всеки случай, те съвсем не приличат на космонавти. Загадка.
Сребристият смях на Гианея прекъсна думите му.