Заповяда си да се усмихне непринудено.
— Но, когато се оказахте сред нас вие разбрахте, че нищо не ви заплашва, нали?
— Не веднага. Прекалено силни бяха понятията, втълпени от детство и отчасти влиянието на прочетеното за Земята. Може би книгите не бяха добре подбрани. Не зная. Когато ме пренесохте на вашия кораб, аз си помислих: „странно съвпадение“.
— В какво?
— Ние имаме обичай. Когато мъжът си взима жена, той я пренася в дома си на ръце. Аз си помислих: „Рийагейа би могъл да направи това за живот, а този, който така прилича на него в лице, прави същото, но за смърт“ — тя замълча, след това каза: — И на самата мен сега ми е странно, но аз бях уверена в смъртта си на Земята. И се готвех да се спусна от вашия кораб направо на кладата. Такава смърт ме плашеше.
— Защо на кладата?
— У нас има такова смъртно наказание. Чела съм, че и на Земята също е имало. След това разбрах, че даже Рийагейа е сгрешил; вие сте по-добри от нас, вашият живот е светъл и прекрасен, че съм длъжна да завърша започнатото от Рийагейа, че той би ме освободил от дадената дума, ако знаеше — погледът на Гианея се спря върху часовника, поставен в ъгъла на стаята. Муратов завинаги запомни, че той показваше точно десет. — Късно е, време е да завършим нашата беседа — Гианея протегна ръка и взе чашата си. Муратов не помръдна. — Аз пия, Виктор, за вашата родина, за нейния щастлив живот. По едно време аз мислех, че тя ще стане моя трета родина.
— А нима не е така?
— Не. Между мен и вас се образува пропаст. Може би аз разсъждавам неправилно и вие сте прав, но нищо не мога да направя със себе си. Аз се борих, Виктор, иначе бих ви повикала по-рано. Простете ми.
Тревогата и смътното подозрение се превърнаха в увереност. Муратов ясно разбра, какво ще стане сега, какво означава златната рокля на Гианея.
Той скочи, като събори креслото.
— Спрете!
Ръката му, протегнала се, за да хване ръката на Гианея, закъсня за част от секундата.
Гианея глътна съдържанието на чашата.
Край малка масичка на увитата в зеленина тераса седяха двама души.
Единият от тях беше Виктор Муратов.
Другият, много по-висок, със силно зелен оттенък на кожата, с много тесни, като че ли присвити очи, явно беше съотечественик на Гианея. Понякога очите му се отваряха. Те бяха огромни, тъмни и дълбоки.
Разговорът се водеше на езика на Гианея. Муратов вече го владееше съвсем свободно.
— Жалко, че закъсняхме — говореше човекът с тесните очи. — С нашите кораби пътят би бил много по-кратък. Разбира се, в смисъл на време, а не на разстояние.
— Вече не можем да върнем експедицията — каза Муратов. — Но вие сам казахте, Вийайа, че можем да я изпреварим и да стигнем до планетата преди нея. Представяте ли си как ще се учудят нашите другари?
Позволил си тази шега, той се усмихна. Чувството за неловкост не го напускаше.
Странните очи на Вийайа спряха върху лицето му.
— Защо се стеснявате от мен? — попита той. — И не само вие. И защо не искате да се обръщате към мене на „ти“? При нас отдавна вече няма друго обръщение. Всички хора са братя.
— Гианея ни научи на това — отговори Муратов. — Преди вашето пристигане ние не знаехме местоимението „ти“ на вашия език.
— Но сега вече го знаете.
Муратов смутено мълчеше. Той можеше да каже на своя събеседник много неща, но разбираше, че обясненията му ще се сторят на Вийайа безсмислени.
Посещението на Вийайа беше неочаквано за Муратов. Той знаеше, че всички, които бяха пристигнали с чудния кораб, изпитваха към него особена симпатия и разбираше откъде е възникнала. Причината беше пак неговата прилика с тях, която привличаше и Гианея. Ако беше дошъл някой друг, Муратов нямаше да се смути, но Вийайа…
Вече повече от месец гостите бяха на Земята. Отдавна бяха изяснени причините за тяхното пристигане, станаха известни имената и биографиите на космонавтите, историята на родината им. Земните хора знаеха не само къде се намира тяхната планета, но и как изглежда. Космонавтите бяха донесли всичко необходимо, за да могат възможно най-пълно и подробно да им разкажат за себе си.
И хората знаеха, че Вийайа, даже на тази планета, която далеч бе изпреварила Земята в развитието на науката и техниката, се смяташе за изключително голям учен. От земна гледна точка той беше гений в най-пълния смисъл на тази дума.
Той все още съвсем не беше стар, даже по-скоро беше млад.
Муратов сега бе на около четиридесет години. Почти на половината от средната продължителност на живота. Според земните изчисления Вийайа беше на малко повече от сто. Но за хора, които живеят средно по петстотин години, това съставляваше едва една пета.
Ако земните учени успяваха да натрупат през живота си големи знания, то можеше човек да си представи какво научаваха съотечествениците на Вийайа.
А Вийайа се открояваше даже и сред тях. Не е чудно, че съзнавайки разделящата ги пропаст, Муратов изпитваше смущение в обществото на този човек.
Но Вийайа не разбираше състоянието му.
— Дойдох да прекарам вечерта с теб — каза той, като пръв премина на „ти“ и очевидно очакваше същото и от Муратов. — Нима искаш да съжалявам за това?
— Нека бъде както ти искаш — отговори Муратов.
— Най-после! Ние всички те обикнахме, Виктор. Ти удивително приличаш на нас. И на мен ми е приятно да бъда с теб. Отнасяй се с мен като с приятел.
Но да се съгласиш, това още не означаваше веднага да преминеш към дела. Муратов мъчително търсеше някакъв естествен въпрос, но нищо не му идваше наум…
Вийайа заговори пръв.
— Получи се странно — каза той. — От две планети хората са се стремили да помогнат на Лиа, искам да кажа на Земята. И не са знаели, че не ви е нужна никаква помощ. Цялата тази история е много странна и разбира се, неповторима.
Муратов се зарадва на темата за разговор. По този повод той можеше да зададе на Вийайа редица въпроси.
— Нас много ни учудва — каза той, — че привържениците на Лийагейа не са пуснали веднага в ход излъчването. Защо им е потрябвало да оставят спътниците около Земята, да строят лунната база и едва при второто си пристигане да осъществят своя план?
— Вече ме питаха за това — отговори Вийайа. — Има няколко причини — технически и психологически. Те са търсили планета за колонизация. Но не са знаели дали ще успеят да открият такава. И когато са тръгнали да търсят, не са съгласували действията си с тези, които са останали. Във вашето експлоататорско общество е властвувал индивидуализмът. Колективните действия по своята същност са били чужди на господствуващите класи. Това до голяма степен е способствувало за гибелта им — („Кога е успял да разбере всичко?“ — помисли Муратов.) — У нас, колкото и странно да ти се стори, колективизмът беше свойствен на кастата на господарите. Те бяха свикнали да съгласуват своите действия помежду си. Това, заедно с други причини, затрудняваше нашето освобождение. Веднъж решили да използуват срещу човечеството на Земята излъчването, както вие сполучливо го нарекохте, те са били длъжни да се върнат и да поискат съгласието на останалите. Това е първата причина. Втората е чисто техническа. Бягайки от нашата планета, те взеха със себе си всички налични по това време космически кораби. На един от тях се намираха тези две ракети, които вие сте открили и унищожили. Те не са имали, други, а да ги построят на междинна планета, където е нямало никакви заводи, не било възможно. — („Гианея е казала истината“ — помисли Муратов.) — Тези ракети са били предназначени за други цели. И, разбира се, на тях не е имало никакви излъчватели. И на кораба също не ги е имало. Тогава те са монтирали тези излъчватели на Луната, където са кацнали най-напред. Но е липсвало вещество, необходимо за излъчването. Трябвало е да се върнат за него. Намерили са изход, като са построили база за зареждане на Луната. Вие грешите като мислите, че базата е служила за зареждане на двигателите. Те не са се нуждаели от никакво зареждане. В базата се е синтезирало вещество, нужно за излъчвателите. След произвеждането му то е било товарено в ракетите. Но синтезът е изисквал продължително време.
— Колко?
— Не мога да кажа точно, но не по-малко от сто ваши години. В общи линии за тях всичко се е наредило добре. След като са замислили плана си, те са имали време да се върнат и да съобщят за него на останалите.
— Значи, те са били при нас преди сто години?
— Приблизително.
Муратов си спомни всички предположения и хипотези, относно времето, когато са се появили спътниците разузнавачи около Земята. Отначало тяхното появяване са отнасяли към 1927 година, след това към времето на империята на Карл Пети. По думите на Гианея те са се появили в края на двадесети век. Излиза, че най-правилно е било първото предположение.
— Тогава защо никой не ги е забелязал? — попита Муратов.