Като отвори вратата, Синицин учуден спря на прага.
Пердетата спуснати, в стаята цари полумрак. Сложил ръце под главата си (позната поза), Виктор безметежно спи на дивана!
Учудването веднага се смени от силно вълнение. Нима?!
Радост, безмерна радост, изпълни цялото същество на Сергей. Той стремително се спусна към бюрото, без да се съмнява, че ще намери там нещо много важно, решаващо!
Нима Виктор би могъл да заспи, ако не е намерил разгадката!
И не се излъга!
На малък лист, откъснат от тефтерче. Синицин прочете:
Серьожка, викай ура! Довечера ще получим снимка на твоя „обект“. А утре сутринта — на втория. Орбитата е на екрана. Любувай се! Втората изчислявай сам. Аз да не съм ти камила? Уморих се като куче! Лека нощ!
От мен да мине, ще ти подскажа! И двата обекта имат еднаква маса. Имай предвид!
Учените от Института по космонавтика не искаха да губят време. Думата веднага беше предоставена на Синицин.
Той доложи кратко:
— Около Земята, вероятно отдавна, се въртят два изкуствени спътника с неземен произход. И двата имат еднакви размери, отвътре са кухи. Формата им е продълговата. Надлъжното им сечение е елипса, а напречното — кръг. Дължината им е четиридесет метра. Но това може да не е съвсем точно. Орбитите им са спираловидни. И двете тела ту се приближават към Земята, ту се отдалечават от нея. Изводът, потвърден от локаторните наблюдения, е, че скоростта им постоянно се мени. Средното разстояние от центъра на Земята до първия спътник е двеста и осемнадесет хиляди километра, до втория — сто осемдесет и шест хиляди. Спътниците вероятно са метални, но относителното тегло на материала не може да се определи: не е известно какво има вътре. Средната скорост на първия спътник е пет и половина километра в секунда, на втория — седем. Получените данни дават всички основания да се предполага, че на двата спътника все още работят някакви двигатели, макар че тяхното появяване около Земята трябва да бъде отнесено към 1927 година, или по-рано. Ако се движеха по спирална орбита по инерция, те отдавна биха паднали на Земята или на Луната. Орбитите са изчислени от известния математик Виктор Муратов и частично от мен. Положението на двата спътника върху техните орбити в нула часа на днешното денонощие е отбелязано точно и лесно може да бъде изчислено за всеки момент. Но да ги видим непосредствено във визуален телескоп досега не успяхме, макар диаметърът им — четиридесет метра — да е напълно достатъчен за това. Муратов изказа предположение, че те са абсолютно черни и затова са невидими, тъй като не отразяват лъчите на слънцето. Опитахме се да направим снимка с инфрачервени лъчи. Ако те са черни, трябва да бъдат силно нагрети от слънчевите лъчи. Но изображение не се получи, независимо от многочасовата експозиция. Същия резултат имаме и при използуването на плаки, чувствителни към ултравиолетови и рентгенови лъчи. Аз лично смятам, че спътниците не са абсолютно черни, а точно обратното — абсолютно бели. Тук има труднообяснима загадка. Това е всичко, което мога да доложа на съвета в дадения момент. Работата в нашата обсерватория по наблюдението на спътниците с радиолокатор продължава.
— А опитвахте ли да ги фотографирате с гама лъчи? — попита някой.
— Нямахме такива плаки, но поискахме да ни бъдат доставени. Веднага след като ги получим, ще направим и такъв опит.
— Ние не можем да чакаме и спокойно да правим опити — каза председателят на научния съвет на Института по космонавтика, професор Хенри Стоун. — Всички звездолети на Земята бездействуват, всички работи в космоса са прекратени. Това положение е нетърпимо. Ние трябва точно да знаем, и то колкото може по-бързо, какво представляват тези тела. Немислимо е да доверяваме безопасността на междупланетните съобщения на хипотези и непроверени данни. Ако телата са невидими, по каквато и да е причина, няма никаква гаранция, че орбитите са изчислени правилно…
— И аз, и Муратов сме убедени в това — вметна Синицин.
— Ако телата са невидими — повтори Стоун, бегло поглеждайки към Синицин, — то остава само едно — да тръгнем към тях и така да се каже, да ги пипнем с ръка. Нека другарят Синицин да не се обижда. Той сам ни доложи, че според него, спътниците имат работещи двигатели и че скоростта им непрекъснато се изменя. Къде е гаранцията, че не се изменя и орбитата? Това може да се случи всеки момент. Ние не знаем кой и как ги управлява. Хора? Това е малко вероятно. Но не е изключено да бъде електронен мозък. А неговата програма не ни е известна. Споровете и дискусиите ще отложим за по-подходящо време. Първи въпрос: можем ли да вярваме напълно на получените данни?
— Името на Муратов ни е известно — отговори младият на вид, но в действителност шестдесетгодишен професор Метюз. — Добре познаваме и Синицин. Според мен можем да смятаме, че орбитите на спътниците в дадения момент съответствуват на изчисленията. Кажете, моля — обърна се той към Синицин, — вашите траектории съвпадат ли с известните по-рано осем точки?
— Да, съвпадат напълно. Радиолокаторът е засякъл три пъти по-далечния спътник и пет пъти по-близкия.
— А опитвахте ли други комбинации? Например четири и четири?
— Опитвахме всички възможни съчетания. Освен това, днес сутринта локаторът отново „хвана“ близкия спътник. И неговото местонахождение съвпадна с изчисленото.
— Това е достатъчно убедително.
— Какво е мнението на останалите? — попита Стоун.
И десетимата присъствуващи се съгласиха с Метюз.
— Тогава поставям втория въпрос: трябва ли да изпратим кораби за издирване на спътниците? И ако трябва, то колко — един, два или повече?
Съветът реши да се изпратят два кораба, към двата спътника едновременно.
— И накрая — каза Стоун, — трети въпрос: можем ли да смятаме тази експедиция за безопасна?
Синицин трепна. Стоун постави въпроса, който те бяха обсъждали с Виктор днес сутринта.
— Може ли думата?
— Моля, другарю Синицин.
— Искам да ви запозная — започна Сергей — с мислите, които възникнаха у мен и у Виктор Муратов по въпроса за безопасността при приближаването на земните звездолети до спътниците. Ние имаме работа с две ракети разузнавачи, изпратени от учени от друг свят. Несъмнено двата спътника по някакъв начин предават информация на тези, които са ги изпратили при нас. Всичко това, макар и доста необичайно, в крайна сметка е естествено и разбираемо. Странно и даже тайнствено е друго. Направено е всичко възможно ние, земните хора, колкото може по-дълго време да не забележим съществуването на тези спътници. Спирални орбити, изменящи се скорости, цвят, а може би и самата материя, която ги прави невидими, и накрая смущенията, безусловно изкуствени и преднамерени, изменящи локацията на телата, особено от близко разстояние. Толкова много предпазни мерки не могат да бъдат случайни, те са съзнателни. И най-интересното е, че тези мерки имат предвид техниката, която е съществувала на Земята през първата половина на двадесети век, т. е. тогава, когато най-вероятно тези спътници са се появили около Земята. Това ни подсказва, че разузнаването не е първо! Тези, които са изпратили при нас неканените гости, добре познават нашата планета, известно им е, че тя е населена с разумни същества, познават нивото на нашата наука и техника. По-точно, познавали са го преди сто години. Но възможно е, те да познават и съвременната Земя. Не случайно са създали толкова затруднения при търсенето и откриването на своите разузнавачи. За какво говори всичко това? Да допуснем, че ние изпратим такива разузнавачи в съседна слънчева система, към някоя от планетите на това слънце. Бихме ли взели мерки за това, обитателите на тази планета да не забележат нашите пратеници? Разбира се, не. Напротив, бихме направили всичко, което зависи от нас, за да ги забележат, защото ние бихме ги разглеждали като средство за общуване с разум от друг свят, като средство, чрез което можем да ги уведомим за нашето съществуване. Така и само така трябва да постъпват разумните същества от всеки свят. Но ние виждаме съвсем друга картина. Тези разузнавачи не са изпратени с цел да установят контакт с нас. Те имат друга задача. И ние, земните хора, трябва да я узнаем. Ето за какво трябва да се помисли.
Членовете на съвета изслушаха Синицин с голямо внимание.
— Излиза — след дълго мълчание каза професор Метюз, — че ние сме се срещнали с това, което вината се е отричало при общуването между различните светове. Първа среща с чужд разум и… агресивни намерения!
— Не, защо? — Синицин с труд си наложи да възрази. Те с Виктор бяха стигнали до същия извод, както и Метюз. — Не е задължително да бъдат агресивни. Може даже да се допусне, че намеренията са най-приятелски. Например ако разузнавачите са опасни и с тях трябва да бъдем много внимателни… Нали нивото на развитие, за което са достъпни такива експерименти, изключва зли намерения! — възкликна той, виждайки съмнение по лицата на слушателите си. — Те могат да бъдат опасни за нас! Предпазните мерки, взети от тези, които са ги изпратили, могат да означават: „Внимание! Опасност!“ Ами ако те са от антивещество? Това вече е мое лично заключение — с отпаднал глас отбеляза Синицин.
— Вие веднага ще се откажете от него — усмихна се Стоун. — Спомнете си случая с маршрутния звездолет „Земя-Марс“. Неизвестно тяло се докосва до борда на кораба. Сега вече знаем — това е бил един от спътниците. Докоснал се е, оставил е вдлъбнатина, но не е имало никаква анихилация.
— Вярно, забравих за това — съгласи се Синицин.
— Това, което чухме тук — продължи Стоун, — вярно или не, потвърждава обосноваността на моя въпрос: безопасна ли е набелязаната експедиция? Аз току-що опровергах прибързаната версия на Синицин. Ние всички добре разбираме, кое го кара веднага да намери обяснение. Това му прави чест заради неговите човешки качества. Сега искам да опровергая самия себе си. Неотдавна казах, че присъствието на хора или въобще на разумни същества на спътниците е съмнително, малко вероятно. Но аз пропуснах, че тези спътници се намират тук вече сто години, а може би и повече. Така че живите същества въобще се изключват. Даже ако обитателите на този свят са много дълголетни, все едно, няма смисъл да се затваряш в тясно помещение за сто години. Ако има управление, то или се осъществява от разстояние, или от електронен мозък. Тогава може би не трябва да се рискува? Може би просто трябва да унищожим двата спътника — и край? Аз се приближавам до мнението, че зли намерения няма и не е имало. Но все едно, за тези, които са ги изпратили, спътниците отдавна са изиграли своята роля.
— В това ние в никакъв случай не можем да бъдем сигурни — възрази членът на съвета Станислав Лешчински. — След като двигателите работят досега, значи те са били разчетени за толкова време и следователно все още са необходими. Но не е там работата, необходими ли са спътниците, или не. Ние имаме пълното морално право да ги унищожим. Техните стопани не ни зачитат и не искат мнението ни. Те даже не мислят за нас. Те не могат да не разбират, че невидими тела в съседство с планета, на която техниката се е издигнала до нивото на междупланетни съобщения, представляват голяма опасност. Струва ми се, че въпросът може да се поставя само по отношение на това, необходими ли са на нас тези спътници? Трябва ли да се запознаем с тяхната конструкция, двигатели, с монтираната в тях апаратура? Ако това е желателно, то трябва не само да ги намерим, но и да проникнем в тях. Ако не, тогава трябва да бъдат унищожени, без да се рискува.
— Тук едва ли ще има две мнения — каза Стоун. — Техниката на два свята не може да бъде съвсем идентична. Все ще се намери нещо полезно. Например методите на локационните смущения, „невидимостта“, начините за предаване на информация през грамадно пространство, разделящо съседни системи. При това ние не знаем дали са съседни?
— Значи, няма за какво да говорим. Нужно е, и точка! — Лешчински решително „отсече“ тази дума, като удари с ръба на дланта си по масата. — Но след като знаем, че съществува опасност, не бива да изпращаме два кораба едновременно, както решихме. Ще изпратим само един — отначало към първия, а след това към втория спътник. И трябва да летят само доброволци.
— Какво искате да кажете с това? — учуди се Стоун. — Как могат да не бъдат доброволци?
— Говоря в такъв смисъл, че участниците в експедицията трябва добре да знаят, че рискуват живота си. Но вие сте прав — усмихна се Лешчински, — думата „доброволци“ е анахронизъм.
— Желаещи ще има повече, отколкото са необходими. Но това са страшни думи: „рискуват живота си“! — Стоун се наведе напред и обгърна с поглед членовете на съвета. — Предлагам всеки да помисли и да реши струва ли си?
Възцари се мълчание.
— Струва си! — първи произнесе Метюз.
— Струва си! — повтори Лешчински.
— Струва си!.. Струва си!..
— Тогава моля да ми поверите ръководството на експедицията — каза Стоун.
— И да включите в нея мен и моя приятел Муратов. Мисля, че ние заслужихме това право — прибави Синицин.