— Това няма значение. Аз говоря от негово име.
— С негово съгласие?
— Не, ние не сме говорили за това, но аз гарантирам…
— Добре. Значи вече трима. Аз мисля, че четири-пет души са достатъчни.
— Много съм ти признателен — Муратов подчертано церемонно се поклони. — Ти си изключително любезен. Ами ако аз нямам никакво желание да се отправям в пространството?
— В пространството? — Синицин сви рамене. — Това е съвсем близо до Земята. По-близо от Луната.
Да предположим, че това е на самата Земя…
— Е, и какво от това?
— Именно, какво от това?
— Ама и ти си един! — Синицин възмутено обърна гръб на приятеля си. — Какъв човек! Оказват му такова доверие, а той… Можеш да се откажеш! Ето, моля… — със сърдит жест той посочи масичката, на която стоеше радиофонът.
— Аз няма от какво да се отказвам. С нищо не съм се съгласявал. Какво ми влиза в работата? Ти си ме зачислил в състава на експедицията, ти ще ме отчислиш.
Синицин скочи и се втурна към апарата.
— Стой! — Муратов успя да го хване и със сила го блъсна обратно в креслото. — Не разбираш от шега! Нима ще те пусна сам, след като има опасност? Кой ще се грижи за тебе? Кога трябва да летим? — попита той с делови тон.
— След една седмица.
— Така да беше казал. Ще успея да завърша работата си, която веднъж вече прекъснах заради тебе. А защо толкова късно? Нали се задържат всички звездолети?
— Вече няма опасност. Местонахождението на спътниците е известно.
— А ако те изменят орбитата си?
— Това ще бъде забелязано навреме. Почти всички локатори в обсерваториите по земното кълбо непрекъснато ги следят. Ние с теб им дадохме добра основа за наблюдения.
— Ама добре стана, нали?
— Не се хвали! Знаеш, че случайно попадна на правилното решение.
— О, не! Не случайно! Каква ти случайност, когато една след друга отпаднаха всички естествени орбити. Това е логика.
— Или фантазия.
— Или фантазия — съгласи се Муратов. — Този фактор никога не трябва да се забравя. В науката е необходима фантазия. Ако ти я притежаваше, нямаше да ме викаш на помощ.
— Разкудкудякала се кокошката! — с досада каза Синицин. — Снесла яйце и си въобразила, че е спасила Рим.
— Това се отнася за гъските. Но ти не ми отговори на въпроса. Защо се налага забавяне?
— Корабът трябва да се оборудва. Стоун монтира в него почти всички прибори, които съществуват в техниката за наблюдения. Опитай се да намериш нещо, което е невидимо и то в пространството.
— Аха! Все пак в пространството. А ти казваше… Добре, няма да се хващам за думите. Ама че задачка! Впрочем, аз имам някои съображения по този повод. Ето например… Нека целият корпус на спътника да бъде от немагнитен материал. Но вътре сигурно има метални части…
— Магнитни? Предвидено е. Ще има и такива прибори.
— Знам. Не ми пречи! — Муратов започна бавно да ходи из стаята от единия ъгъл до другия. — Нека тези тела да не поглъщат лъчите на слънцето и да не се нагряват от тях. Нали имат двигатели? Имат! Значи, трябва да има някаква топлина. Макар и много слаба, но трябва да има. Значи, от близко разстояние те ще се покажат на инфрачервения екран. Между прочем, твоето мнение, че те са абсолютно бели не издържа никаква критика. Почакай, не спори! После! Моето предположение, че те са абсолютно черни, също е съмнително. Но аз не споря. По-нататък. Може твърдо да се каже, че от спътниците се предава информация. Как? Най-вероятно с помощта на ултракъсите вълни. Значи може да се засече предавателят. Това вече е три! Не съществуват тела без маса. Масата на спътниците ни е известна, тя е достатъчно солидна. От Земята ще следят нашия кораб и спътниците. Ще ни съобщят, когато се приближим до тях. Нека да не ги видим и да не ги открием с никакви прибори. Две маси в празно пространство. Практически то е празно, нали?… Сами ще се доближат. Това е четири! Спътниците и всичко, което се намира вътре в тях, не могат да бъдат съвсем прозрачни. Те ще се видят с просто око като тъмно петно на фона на звездното небе. Разбира се, пак от близко разстояние. Това е пет! Е сега, моля, можеш да спориш.
— Нямам намерение! — Синицин гледаше приятеля си със смеещи се очи. — Всичко е правилно. Но аз виждам, че ръководството на експедицията погрешно е поверено на Стоун. Би трябвало да назначат теб. А сега ти почакай! После ще се обиждат. И така, Виктор Муратов измисли пет начина да бъдат открити спътниците в пространството. Нали те познавам: щом млъкна, значи, нищо друго не ти идва в главата. Но на Стоун му е дошло! Трепна ли, гълъбче! Гравитационен определител на масата — едно! Гама-прожектор — две! Горе ръцете! Предай се!
Няколко секунди Муратов учудено гледаше Синицин… След това се наведе до самото му лице и каза със заговорнически тон:
— Значи, седем? Само седем и повече няма? А като намерим спътника ще го опипваме, така ли? С ръце. Не искаш ли да го видиш? С очите си? Той има ли повърхност? Макар и невидима, но има, нали? Ами ако я боядисаме? Пулвелизатор — осем!
Лицето на Синицин веднага стана сериозно.
— Това като че ли не е предвидено — каза той. — Веднага трябва да съобщим на Стоун. Браво, Витка!
Достиженията на техническата мисъл поразяват въображението на хората само отначало, докато са още нови и необичайни. Човек бързо приспособява съзнанието си към новите условия и това, което доскоро му се е струвало невероятно, става ежедневие.
Когато в началото на двадесетия век се появяват първите самолети, когато за първи път човек се издига във въздуха, на всички се струвало, че да летят могат само избрани хора, че за това са необходими особена смелост, особени черти на характера и физическо здраве. Но след сравнително къс период от време въздушният транспорт навлиза във всекидневието, престава да учудва хората; качват се в самолета така, както преди в карета или влак, без всякакви емоции.
Същото става и с ракетите. Реактивните самолети незабелязано довеждат хората до мисълта, че може да се лети и без крила. И когато влизат в строя ракетите от пътническия транспорт, не било необходимо много време, за да свикнат с тях.
А от полета с ракета в атмосферата до също такъв полет извън нея има само една крачка. И тази крачка хората направиха съвсем незабелязано. Периодът на усвояване на космическите трасета, пълен с романтиката на подвига, минава много бързо. Първият пътнически рейс Земя-Луна се възприема като нещо съвсем естествено и делнично.
Съзнанието на човечеството просто и незабелязано преминава от земните мащаби към космическите.
Досега Виктор Муратов не беше напускал Земята. Така се беше случило, че даже по време на учението си, отначало в училище, а после в института, той не взе участие в нито един от предвидените в програмата полети до Луната. Не си спомняше дали по това време беше болен или имаше някаква друга причина.
Но когато приятелят му от детството и юношеството го зачисли в състава на експедицията, която имаше за цел откриването на тайнствените спътници на Земята, Муратов даже не помисли за това, че го очаква нещо необикновено, нещо различно от делничния живот. Към предстоящия му полет в пространството той се отнесе така, както би се отнесъл човек от първата половина на двадесети век към предложението да направи пътешествие с ледоразбивач в Арктика. Това беше необикновено, но не представляваше нещо, което би могло да предизвика особено вълнение. Стотици и хиляди хора като него са правили много по-далечни полети в космоса. В това нямаше нищо поразяващо въображението.
Всички добре познаваха условията за живот в звездолетите още от училище. Отдавна в програмите за физическо възпитание на учениците влизаха тренировки на вибростендове и в антигравитационни камери. Учебния период на своя живот хората завършваха напълно подготвени за всякакъв космически полет.
Съзнанието на Муратов беше заето не с полета, а с неговата цел. Колкото повече мислеше за тази цел, толкова по-слаба ставаше увереността му в успеха на експедицията. Десетки възможни препятствия му идваха наум и всяко едно от тях беше достатъчно, за да осуети всички усилия. Той ни най-малко не се съмняваше в това, че спътниците са разузнавачи от друг свят и че тези, които са ги изпратили към Земята, са направили всичко възможно за обезпечаването на тяхната неуязвимост. Ще успеят ли да преодолеят трудностите?
Всички членове на научния съвет на Института по космонавтика разделяха съмненията на Муратов.
И те се оправдаха.
Задачата, поставена пред експедицията, се оказа много по-трудна, отколкото биха могли да си помислят.
Колкото и да е странно, но фактът, че около Земята са открити два изкуствени спътника — рожба на друг разум, на друг свят — не порази въображението нито на учените, нито на широката общественост. Хората отдавна бяха свикнали с мисълта, че рано или късно ще бъдат получени преки доказателства за съществуването на разум извън Земята. И когато това действително се случи, никой не се учуди. Реакцията на човечеството се изрази в една дума: „Най-после!“
Предположението, че стопани на спътниците могат да бъдат не братя, а врагове, беше решително отхвърлено. Това би било нелепо, чудовищно, невъзможно! Разум, способен да изпрати разузнавачи в чужда система, способен да създаде тези разузнавачи, не може да бъде заразен с чувство на вражда или ненавист към друг разум.
„Но защо тогава те така са затруднили запознанството ни с тези спътници?“ — питаха съмняващите се.