Това звучеше съвсем правдоподобно.
Но в тесния кръг на специалистите по космонавтика, в кръга на тези, които трябваше на всяка цена да влязат в контакт с разузнавачите, не можеха да пренебрегнат макар и малко вероятната, но възможна хипотеза за „враждебността“. Тя трябваше да бъде взета предвид и беше взета.
Корабът беше оборудван с всички средства за защита от всяка опасност, която можаха да предвидят.
И в уречения ден, паметен за всички хора на Земята, експедицията започна.
Изминаха четиридесет и два часа. Звездолетът „Герман Титов“ — летящата лаборатория на Института по космонавтика, се намираше на орбита, успоредна на най-близкия от Земята спътник разузнавач, като се придържаше на незначително разстояние от него.
Земните обсерватории вече за петнадесети път предаваха, че координатите на кораба и спътника съвпадат, че локаторите ги фиксират на една и съща точка и следователно се намират на една права по „лъча на зрението“ на локационната апаратура.
Но въпреки всичко не можеха да открият спътника.
Многобройните прибори, разположени на един огромен стенд, заемащ по-голямата част от работното помещение на кораба, упорито бездействуваха. Само гравитационният определител или, както го наричаха по-често, гравитометърът, показваше присъствието на значителна маса в пространството, което за простото око изглеждаше съвсем празно.
Несъмнено спътникът се намираше някъде тук, съвсем близо.
За съжаление само показанията на гравитометъра не бяха достатъчни, за да се приближат повече до невидимото тяло. Необходимо беше да бъде открито и от други прибори, които да покажат не само масата, но и точната посока към нея, а също и разстоянието.
Но все още нямаха тези данни.
Спътникът явно не проявяваше желание да се „предаде“ лесно…
Отначало всичко вървеше гладко. Командирът на „Титов“, опитният астролетец Юрий Верьосов, уверено изведе своя кораб на необходимата траектория и използувайки указанията от Земята, както се казва, плътно се „прилепи“ до спътника. Тогава пристигна първото съобщение за съвпадането на координатите. Изглеждаше, че целта е достигната и останалото е просто: да се пришвартоват борд до борд и да започнат изследването на „госта“.
Но само така изглеждаше…
Бавно и внимателно „Титов“ се приближаваше към целта. Никой не знаеше какво очаква хората в непосредствена близост до „чужденеца“, как ще посрещне той земния звездолет, какви средства за „защита“ са монтирали в него неизвестните стопани.
Напълно възможно беше те да са решили при никакви обстоятелства да не позволяват на земните хора да се запознаят с техния разузнавач — не случайно са били взети толкова предпазни мерки.
Само в едно можеха да бъдат напълно уверени: спътникът не е от антивещество!
— Ако ние се приближим много към него той може да се взриви — предположи Стоун. — Не е ли време да изпратим робота?
— Като че ли е рано — отговори Синицин. — Трябва да се приближим повече.
— А кой може да ни каже дали сме близо или далече? — обади се Верьосов.
— Първо, за това говори гравитометърът. Неговите показания още не са достигнали изчислената от нас маса на спътника. Значи той още е далеч. А второ, нали все някога трябва да се събудят и другите прибори. Каквато и защита да е монтирана на спътника, земните локатори я пробиват. Значи, и ние можем да напипаме спътника, ако ще и сто пъти да е невидим. Инфрачервения… — Синицин спря на средата на думата…
Стрелката на гравитометъра рязко се залюля наляво. И почти в същия момент няколко земни обсерватории съобщиха, че на екраните на локаторите спътникът се е отделил, отишъл е напред като е увеличил скоростта.
Неволно възникна мисълта — дали това е случайно?
— Като че ли ни подуши — каза Муратов.
Верьосов включи ускорението.
След около час положението отново стана предишното. Стрелката на гравитометъра тръгна надясно.
Муратов не откъсваше очи от окуляра на телескопа. Визуалното наблюдение беше поверено на него, но досега той нищо не беше видял. Стори му се, че непрекъснатият рой звезди, който обкръжаваше кораба от всички страни, на едно място се закри от нещо непрозрачно. Като че ли голям и тъмен призрак закри немигащите точки на светилата, като образува черна дупка в дълбините на космоса.
Но видението се появи и изчезна. Дали все пак успя да види тайнствения спътник или това беше измама на измореното зрение?…
Муратов не каза на другарите си за своето наблюдение. Все едно това с нищо не може да им помогне.
Верьосов отново започна внимателно сближаване, като се ръководеше само от стрелката на гравитометъра, която бавно пълзеше надясно.
Неизвестната маса се приближаваше.
Стоун вече протегна ръка към бутона. Леко натискане и от корпуса на „Титов“ ще се отдели малката, но мощна ракета на космическия робот разузнавач. Направлявана от портативен гравитометър, тя ще се устреми към съседната маса, за да се притисне плътно към нея, изпращайки на борда на кораба сигналите на своите чувствителни прибори, способни да чуят това, което не се чува и да видят това, което не се вижда.
Нещо трепна на инфрачервения екран…
И… отново рязък отскок на стрелката вляво. Минута очакване — и глас от Земята съобщава: спътникът отново се е отделил, забавил ход, изостанал!
Това вече започваше да прилича на съзнателно действие.
Верьосов включи спирачката система.
— Така може да продължава до безкрайност — каза той като че ли на себе си, но достатъчно високо.
Този път Синицин успя да забележи откъслечен сигнал, на радиопеленгатора. На свръхултракъси вълни беше проведено предаване. То не можеше да има земен произход. Всички късовълнови предаватели на Земята в тези часове мълчаха, изпълнявайки молбата на Института по космонавтика. Източникът на сигнала явно имаше връзка със спътника…
Дали това беше излъчване на неговия собствен предавател или обратно, неговият приемател беше приел съобщение отвън, остана неизвестно.
— Може би това е отражение на предаването, което ние току-що приехме? — изказа предположение Стоун. — Например от Луната.
— То беше в съвсем друг диапазон — отговори Синицин. — Отражението от Луната можеше да дойде много по-рано, но не в този момент. Тя е твърде близо.
Минаха повече от два часа, докато успяха да се приближат отново до спътника.
Трети път всичко се повтори отначало.
А след това и четвърти… и пети… и шести…
Спътникът се „мяташе“. Щом „Титов“ се приближаваше на някакво, изглежда определено разстояние от него, той ту увеличаваше, ту намаляваше скоростта си. Да се предвидят тези маневри беше невъзможно, в тях нямаше никаква последователност. Понякога спътникът няколко пъти по ред избързваше, после неочаквано забавяше ход. И отново отиваше напред. Трудно беше да се повярва, че това е механизъм, а не живо същество, което се стреми да се скрие, да се отърве от дразнещата го гонитба.
Така изминаха четиридесет и два часа.
Нито участниците в експедицията, нито учените, които наблюдаваха хода на операцията от Земята, вече се съмняваха, че спътникът се управлява от нечия съзнателна воля. „Някой“ или „нещо“ са забелязали „Титов“, отгатнали са неговите намерения и вече беше очевидно желанието им да му се противопоставят.
Кой управляваше спътника? И откъде се осъществяваше това управление? От самия спътник или… Но мисълта, че могат да го управляват от друга планета, която се намира извън Слънчевата система, изглеждаше съвсем фантастична.
— Електронен мозък — твърдеше Стоун. — И той се намира на спътника.