– Трябва да ги изпратим обратно. Трябва да съобщим на всички, че Каин и Вендис са мъртви.
– Ако им активираш линията на живота, телата им няма ли да се върнат при техния народ, от другата страна?
Джакс кимна и обърса нос в ръкава си.
– А Градината на живота в твоя свят? – попита Алекс. – Кой контролира онова място от другата страна на портала?
– Ние – вдигна глава рязко тя.
– Значи, ако ги изпратим през портала, ще отидат при вас. Така всички, които са на ваша страна, ще разберат за днешната победа.
– Е, да – примига тя, – би било чудесно, но… искаш да кажеш, че наистина можеш да накараш портала да работи? Сериозно?
– Разбира се – усмихна се Алекс. – Ти нали затова дойде тук? Цялата тая история със Закона на деветките?
– Да, ама… не разбирам.
– Направих необходимото, за да отворя портала, но то беше само половината от онова, което е нужно, за да заработи правилно. Мисля, че има защита.
– Откъде знаеш за това?
– За кое?
– За допълнителната защита. Всичко магическо, всичко опасно обикновено има защита. Радел Каин мислеше, че това е твоята кръв, кръвта на онзи, посочен от Закона на деветките. Понякога обаче при по-опасните неща е добавена по-фина защита, така че да може да я използва само правилният човек.
– Е, в този случай е доста проста, но предполагам понякога елементарните неща са най-надеждни.
Алекс я хвана за ръката и я заведе при камъка, в който беше вкарал ножа, за да активира портала. Тя го прегърна през кръста.
– Виж тук – насочи я той.
Тя се наведе да погледне и смръщи чело.
– Рисунка на дървета. Прилича малко на картината, която ми подари. Много наподобява онова място, за което ти разказвах, Шайнистей. – Прокара пръсти по скалната рисунка. – Само че тук е с всички дървета.
– Колко дървета има там?
– Десет – изброи ги опипом Джакс.
– А щом аз съм онзи, посочен от Закона на деветките, според теб колко трябва да са?
– Девет – погледна го изумено тя. – Тук са с едно повече.
– Да – кимна Алекс. – За да проработи порталът, за да може онзи, посочен от Закона на деветките, да го активира и кръвта му да отговаря и всичко това да премине защитата, едно от дърветата трябва да се изтрие, както го направих на онази рисунка.
Тук вече Джакс наистина не разбираше.
– А откъде ще знаеш кое дърво е излишно?
– Лесна работа. Махаш онова, което не се вписва в композицията. – Алекс сложи пръст върху едно от дърветата. – Това тук нарушава композицията на рисунката. Мястото му не е тук. Всеки художник би го видял. Разбрах го още от пръв поглед. Радел Каин не го е забелязал, защото не е художник. Господарят Рал, който го е нарисувал обаче, е бил.
– Искаш да кажеш, че ако изтрием това дърво, порталът ще проработи?
– Залагам си главата.
– Тогава да ги изпратим обратно – огледа се Джакс наоколо. – Да опитаме.
Заедно събраха телата и ги струпаха в центъра на кръга. Белият пясък почервеня от попитата кръв, която продължаваше да изтича от труповете. Телата на Радел Каин и Седрик Вендис сложиха едно до друго най-отгоре, за да може всички да ги забележат при пристигането.
С окървавен от раната на ръката палец Алекс изтри излишното дърво. След това пъхна ножа в процепа.
Със същия глух пукот светлината над пясъка се появи почти моментално и затрептя около купчината тела. Телата изчезнаха мигновено. Без избледняване, без ярки вихрушки, без нищо – просто изчезнаха. Пясъкът отново беше бял.
Алекс и Джакс се спогледаха. Всичката кръв на мъжете ги беше последвала през портала. Следите от кръв по земята бяха оставени от тях двамата.
Останали сами, те се погледнаха право в очите за момент, после се прегърнаха, а последвалата целувка бе изпълнена с радост и облекчение.
– Ти наистина си Александър, защитник на хората – каза тя, като седнаха един до друг под меката светлина, падаща през открития покрив в средата на залата. – Изпълни повелята на името си.
Поседяха мълчаливи, прегърнати, наслаждаваха се на мира и тишината.
– Знам какво си мислиш – каза след малко той.
– Така ли? – вдигна очи към него Джакс, както беше облегнала глава на рамото му.
Алекс кимна тъжно.
– Мислиш си, че твоята мисия още не е завършена. Мислиш си, че ти си защитник на своя народ.
По бузата й се търкулна сълза. Преглътна и отмести поглед.
– Джакс, нямаше да те обичам, ако беше готова да ги изоставиш, без поне да ги подготвиш за заминаването си.
– Наистина ли? – върна се усмивката на лицето й.
– Не – прошепна той.
– Значи разбираш?
Той кимна, защото нямаше вяра на гласа си.
– Макар че сърцето ми се къса при мисълта, че трябва да си тръгнеш от този свят, разбирам, че трябва да те оставя да го направиш.
Тя сложи ръка на бузата му и отпусна глава на рамото му.
– Само временно. Обещавам, че няма да е задълго. – Устните й потрепваха от опитите да сдържи сълзите си. – Но трябва да се върна, докато все още мога да се възползвам от шанса, който ти ни даде. Ако действаме бързо, може вече да си спасил нашия свят. Трябва да се погрижа да се възползваме от постигнатото от теб, за да нанесем удар, докато все още имаме тази възможност да сложим край.