Щом стигна до площадката на стълбите, му се стори, че мярва някого с крайчеца на окото си.
Обърна се и видя себе си в огледалото.
Остана така за момент, но телефонът му иззвъня. Когато вдигна, дочу само странни изкривени звуци, като разчленен шепот, гъргорещ от другия край на вселената. Погледна дисплея. Пишеше „Извън обхват“. Явно грешка. Затвори капака и пъхна телефона обратно в джоба си.
– Александър – повика го Бен.
Алекс се обърна и зачака.
– Неприятностите ще те намерят.
Алекс се усмихна на познатата мантра на дядо си. Бе проява на любов и загриженост, обвита в призив към бдителност. Познатата фраза му вдъхна увереност, спокойствие.
– Благодаря, Бен. Доскоро.
Алекс взе картината, която носеше от галерията, и се насочи към стълбите.
6
АЛЕКС ИЗВАДИ КЪСМЕТ. Джипът му запали с първото завъртване.
След дългото шофиране до старата част на Орден, Небраска, паркира в дъното на една странична уличка, наклонена надолу по стръмното. Така ако следващия път не запалеше, можеше да пусне джипа по нанадолнището, докато двигателят захапе.
В тази по-стара част на града не се намираха много места за паркиране, освен на улици с три платна. Нуждите на болницата, сред които паркирането беше само нищожна частица, отдавна бяха я направили трудна за използване и така се стигна до превръщането й в институция за душевноболни – „Майката на розите“. Държавата плащаше за пациентите, които като майката на Алекс бяха настанени вътре със съдебна заповед.
В началото Бен се бе опитал да вземе снаха си под свое и на жена си попечителство. Алекс бе твърде малък, за да разбира какво става, но в крайна сметка Бен бе принуден да се откаже.
Години по-късно, когато Алекс се опита да направи същото, той на свой ред претърпя неуспех.
Доктор Хофман, шефът на психиатричния персонал, увери Алекс, че за майка му е по-добре да е под грижите на професионалисти. Освен това допълни, че няма законов начин да му поверят грижите за човек, който според професионалното им мнение е възможно все още да бъде агресивен. Дядо му бе обвил раменете му с ръка и му бе казал да се примири с факта, че докато има хора, които отиват в „Майката на розите“ да търсят помощ, за да се оправят, майка му най-вероятно ще си умре там. Това прозвуча в ушите на Алекс като смъртна присъда.
Кичестите дървета по улиците в тази част на града и на скромните площи на „Майката на розите“ придаваха на района не толкова суров вид. Алекс си даваше сметка, че сравнително отдалеченият хълм, където остави колата си, му осигуряваше извинение да отложи влизането си в сградата, където бе затворена майка му. Винаги щом прекрачеше прага, стомахът му се свиваше на възел.
На път за там бе толкова разсеян от разпилените мисли, които се бореха за вниманието му, че за малко не пресече на червено. Мисълта за намръщения полицай Славински го разубеди и той не претича през платното. Оказа се, че червеното светна още преди да е стигнал до другия тротоар.
Явно беше ден, в който трябваше да внимава повече. Вторачването в червения светофар, светнал по-бързо от очакваното, бе като потвърждение свише на тази мисъл.
Както крачеше под плътния балдахин на вековните дъбове и кленове, Алекс се насочи да заобиколи девететажната тухлена сграда. Фасадата й, обърната към Тринайсета улица, имаше широки каменни стъпала, които водеха към навярно красив вход, излят от бетон, замислен като каменна композиция от лози, увити около богато орнаментирана арка със заострен връх, побрала в себе си масивни дъбови порти. Влизането през главния вход създаваше далеч повече главоболия, тъй като предполагаше да се премине през цялата процедура, касаеща външните посетители. Членовете на семействата можеха да влизат през по-малък заден вход.
Тревата под огромните дъбове в дъното беше оплешивяла на места, където земята се беше издула неравномерно под натиска на корените. Алекс вдигна поглед към прозорците с метални решетки. Плътта не бе очакван спътник на стоманената мрежа. Гърбът на сградата бе по-откровен относно същността си.
Широките долни етажи на болницата бяха за пациенти, които отиваха в „Майката на розите“ за лечение на емоционални разстройства, злоупотреби с вещества и наркомании, както и за почивка и възстановяване. Майката на Алекс беше затворена на по-малкия девети етаж – охранявана зона, запазена за пациенти, нарочени за опасни. Някои от тях бяха убивали хора и бяха дамгосани за умствено негодни. Откакто майката на Алекс бе затворена принудително тук, на няколко пъти се беше случвало да има нападения върху пациенти или членове на персонала. Алекс се тревожеше за нейната безопасност.
Огледа горната редица непроницаеми прозорци, макар никога да не бе виждал нищо друго, освен сенки в тях.
Желязната врата отзад имаше малко четвъртито прозорче, зарешетено с обезопасителна тел. Щом отвори вратата, в носа го блъсна болничната миризма, която винаги го изпълваше с нежелание да си поеме дълбоко въздух.
Един дежурен го разпозна и му кимна за поздрав. Алекс го дари с вдървена усмивка, докато трупаше ключове, джобно ножче и телефон в пластмасова кутия на една маса до детектора за метал. След като премина, без да задейства алармата, един възрастен служител от охраната, който също познаваше Алекс, но не му се усмихна, му подаде телефона.
Той щеше да съхранява ножчето и ключовете на Алекс до края на посещението. Дори ключовете биха могли да бъдат грабнати от невнимателния гост и използвани като оръжие.
Алекс се приведе над металната маса от другата страна на детектора и взе евтината пластмасова химикалка, завързана за подложката със списъка за регистриране на посетителите. Жената на рецепцията, Дорийн, го познаваше. Стиснала телефонната слушалка между главата и рамото си, тя прехвърляше една тетрадка и отговаряше на въпроси, свързани с доставките на прането. Усмихна се на Алекс, щом той, докато вписваше името си, вдигна глава. През годините тя винаги се бе държала мило с него, съчувстваше му, задето трябваше да посещава майка си на подобно място.
Алекс взе единствения асансьор, който стигаше до деветия етаж. Мразеше зелените метални врати. Боята бе олющена на хоризонтални ивици от количките, блъскани в нея, така че отдолу се показваше мръсният метал. Вътре в кабината смърдеше на мухъл и застояло. Алекс познаваше всяко потропване и изскърцване по пътя нагоре, очакваше всяка вибрация на изнуреното му движение.
Асансьорът спря и най-сетне вратата му се отвори пред помещението за сестрите на деветия етаж. Заключени врати водеха към женското крило от едната страна и мъжкото от другата. Алекс пак си записа името и отдолу часа – 15,00.
Посещенията биваха следени изкъсо. На излизане пак трябваше да запише името и часа. Вратата на асансьора се държеше заключена и никой не можеше да я отвори, без да е попълнил формуляр за влизане или излизане – предпазна мярка срещу това някой пациент да се промъкне покрай лековерен новоназначен служител.
Дежурен в бял панталон и горнище се подаде от стаичка в дъното на сестринската стая и извади ключове, увесени на тънка телена верижка, прикрепена към колана му. Едрият, неизменно леко приведен мъжага познаваше Алекс. Почти всички служители познаваха Алекс Рал.
Онзи надзърна през прозорчето в масивната дъбова врата и доволен, че теренът е чист, завъртя ключа в ключалката. Отвори тежката врата.
Служителят поднесе пластмасова карта към датчика от другата страна.
– Звънни, като приключиш, Алекс.
Алекс кимна.
– Как е тя?
Онзи сви рамене.
– Същото.
– Да ви е създавала грижи?
– Преди няколко дни се опита да ме наръга с пластмасова лъжица – изви вежда мечокът. – Вчера скочи на една сестра и щеше да я пребие от бой, ако дежурният не беше на десетина крачки разстояние.
– Съжалявам, Хенри.
– Това си е част от работата – сви рамене Хенри.
– Де да можех да я накарам да спре.
Хенри задържа вратата с ръка.
– Нищо не можеш да направиш, Алекс. Не се измъчвай. И тя не е виновна, просто е болна.
Сивкавият балатум на залата бе разкрасен с по-тъмносиви спирали и зеленикави петънца, навярно с идеята да му се придаде колорит. По-грозно нещо Алекс никога не бе виждал. Светлината от капандурата на тавана се отразяваше по вълнообразния под и го правеше да изглежда почти течен. Стаите от двете страни на коридора бяха през еднакво разстояние, имаха лакирани дъбови врати и сребристи метални табелки, които можеха да се сменят. Никоя не беше с ключалка. Всяка от тези стаи бе нечий дом.
Писъци, извиращи от тъмни стаи, огласяха коридора. Гневните гласове и крясъците бяха нещо обичайно тук, споровете с въображаеми събеседници, които разстройваха пациентите, се водеха непрекъснато.
Душовете в дъното на банята се държаха заключени, заедно с няколко от другите стаи, в които вкарваха пациенти с агресивно поведение. Заключването на пациент в стая имаше за цел да го насърчи да се държи по съвместим с обществото начин.
Капандурата, побрала къс от небето, бе светла точка в мрачния зандан. В помещението бяха прилежно подредени дъбови маси, завинтени за пода. Леките пластмасови столове се местеха свободно.