Телевизорът, окачен високо на стената, бе пуснат на „Колелото на съдбата“. Жизнерадостните звуци и смях, които се пееха от екрана, контрастираха болезнено с мрачната дневна. Няколко от пациентите се смееха с публиката в студиото, без да са наясно защо го правят. Просто виждаха, че се изисква смях, и се смееха от чувство за обществен дълг. Алекс си каза, че навярно е по-добре да се смеят, вместо да плачат. Както се смееха, някои от по-младите жени му хвърляха гневни погледи.
– Здрасти, мамо – възможно най-лъчезарно рече той.
Тя беше облечена с бледозелено долнище на болнична пижама и семпла блуза на цветя. Дрехите изглеждаха отвратителни. Беше с по-дълга коса от останалите пациенти. Повечето жени бяха с къса къдрава коса. Майката на Алекс бе особено ревнива към дългата си до раменете руса коса. Размахваше юмруци, щом се опитаха да й я отрежат. Служителите бяха преценили, че не си струва да влизат във физическо съприкосновение заради едно подстригване. Сегиз-тогиз се пробваха, просто за да проверят дали не е забравила, че иска да е с дълга коса. Това обаче тя никога не забравяше. Алекс се радваше, че има нещо, което явно е от значение за нея.
Седна на кушетката до нея.
– Как си?
Тя го изгледа.
– Добре.
По тона й той разбираше, че жената няма идея кой е той.
– Бях тук и миналата седмица. Помниш ли?
Тя кимна и се вторачи в него. Алекс не бе сигурен, че изобщо разбира въпроса му. Понякога тя говореше неща, които той знаеше, че не са истина. Разправяше му, че сестра и идвала да я види. Нямаше сестра.
Или пък че е ходила на пазар. Никога не й позволяваха да напусне деветия етаж.
Той прокара длан отстрани по ръката й.
– Днес косата ти е много красива.
– Реша я всеки ден – отвърна тя.
Появи се възпълен дежурен със скърцащи по пода лъснати черни обувки, който добута количка в дневната.
– Време е за закуска, дами.
Отгоре на количката бяха наредени двайсетина-трийсет пластмасови чашки, пълни до средата с портокалов сок или нещо подобно. На рафтчетата отдолу имаше сандвичи със салам и маруля. Поне Алекс предположи, че са със салам – както обикновено.
– Един сандвич, мамо? Доста кльощава ми се виждаш. Яла ли си нещо?
Без възражения тя стана да си вземе сандвич и чаша от мъжа с количката, когато той мина наблизо.
– Заповядай, Хелън – рече онзи, докато й подаваше закуската.
Алекс я последва към една маса в ъгъла, далеч от останалите пациенти.
– Все искат да си говорим – стрелна тя с поглед останалите, които се бяха скупчили в другия ъгъл, за да гледат телевизия. Повечето хора тук си говореха с въображаеми събеседници. Майка му поне не го правеше.
Алекс скръсти ръце на масата.
– Е, какво ново?
Майка му задъвка в мълчание. Без да вдига поглед, преглътна и рече тихо:
– От известно време не съм ги виждала.
– Така ли? – включи се той в играта. – Какво искаха?
Беше му трудно да разговаря с нея, при положение че през по-голямата част от времето нямаше никаква представа за какво говори тя.
– Каквото искат винаги. Портала.
– Какъв портал? – Не можеше да си представи какво си представя тя.
Тя рязко вдигна поглед.
– Ти какво правиш тук?
Алекс сви рамене.
– Днес имам рожден ден, мамо. Исках да го прекарам с теб.
– Не бива да прекарваш рождения си ден на това място, Алекс.
Дъхът му секна за миг. Можеше да изброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато тя го бе наричала по име, освен ако той специално не я накараше.
– Все пак е рожденият ми ден. И наистина искам да съм с теб, мамо – рече тихо.
Мисълта й сякаш се отнесе от темата.
– Наблюдават ме през стените – монотонно продължи тя. Очите й засвяткаха диво. – Наблюдават ме! – изкрещя. – Защо не престанат!
Неколцина от хората в другия край на помещението се обърнаха да видят кой крещи. Повечето не се впечатлиха. Крещенето тук не бе нещо необичайно и най-често бе посрещано с безразличие.
Дежурният с количката хвърли един поглед, прецени ситуацията. Алекс докосна майка си по ръката.
– Всичко е наред, мамо. Никой не те наблюдава.
Тя огледа стените, преди най-сетне да си даде вид на успокоена. След малко се съсредоточи върху сандвича, все едно нищо не се е случило.
След като отпи голяма глътка от сока, попита:
– Кой рожден ден ти е? – рече и пъхна сандвича в устата си.
– Двайсет и седмият.
Тя застина.
Извади сандвича от устата си и внимателно го постави върху хартиената чиния. Огледа се, после стисна Алекс за ръкава на ризата.
– Искам да се прибера в стаята си.