– Добре, мамо. Можем да поседим там. Ще бъде хубаво, само ти и аз.
Докато вървяха през потискащия коридор, тя стискаше здраво ръката му. Алекс крачеше. Тя влачеше крака.
Не беше възрастна, но духът й винаги изглеждаше пречупен.
Беше заради торазина и другите мощни лекарства – от тях се влачеше.
Доктор Хофман казваше, че торазинът е единственото средство да я поддържат в това състояние и че без него ще стане толкова агресивна, че ще трябва да я държат в усмирителна риза по двайсет и четири часа на ден. Алекс определено не го искаше.
Щом влязоха в аскетично мебелираната й стая, тя затвори вратата. Вратите не се заключваха. Тя отвори и провери коридора три пъти, преди да се успокои. Другата жена, е която делеше стаята, Агнес, беше по-възрастна. Тя никога не говореше. Но пък имаше втренчен поглед и Алекс беше доволен, че този път бе останала в дневната.
Телевизорът, завинтен високо горе на стената, беше пуснат, но без звук. Той рядко го бе виждал изключен. Но почти винаги с намален звук. Майка му никога не сменяше канала. Алекс не можеше да си обясни защо двете с Агнес държат телевизора включен, след като му намаляват звука.
– Махни се – рече майка му.
– След малко, мамо. Искам да остана при теб още малко.
– Махни се и се скрий – поклати глава тя.
– От какво, мамо?
– Скрий се.
– От какво да се скрия? – пое си дълбоко дъх Алекс.
Майка му го гледа известно време.
– Двайсет и седем – отрони накрая.
– Да, точно така. Днес ставам на двайсет и седем. Ти си ме родила преди двайсет и седем години. В девет вечерта на девети септември. Тук, на същото това място, само дето тогава е било обикновена болница.
– Скрий се – наведе се тя към него и облиза устни.
Алекс отри с ръка лицето си.
– От кого, мамо? – Безсмисленото въртене в кръг около една и съща тема го уморяваше.
Майка му се надигна от мястото си на ръба на кревата и отиде до малък гардероб. Заровичка из вещите на рафта, след малко се върна с един шал. В първия момент Алекс си помисли, че й е студено. Но тя не се наметна с шала.
Застана пред малката тоалетка и покри с шала лъскавото парче ламарина, завинтено за стената, което служеше за огледало.
– Какво правиш, мамо?
Майка му се върна и го погледна с пламнал поглед.
– Наблюдават ме. Казах ти. Наблюдават ме през огледалата.
Започваха да го побиват тръпки.
– Мамо, ела и седни.
Майка му седна на ръба на кревата, по-близо, и взе ръката му в своите. Този жест на близост неочаквано извика сълзи в очите на Алекс. За първи път се случваше подобно нещо. Алекс си помисли, че за по-хубав подарък за рождения си ден не би могъл и да мечтае – далеч по-прекрасен от петдесет хиляди акра земя.
– Алекс – прошепна тя. – Трябва да избягаш и да се скриеш, преди да са те намерили.
Беше му странно да си чуе името от устата й за втори път в рамките на един ден. Едва успя да събере сили да проговори.
– И от кого трябва да се крия, мамо?
Тя се огледа, после се наведе току до ухото му и прошепна:
– От друг вид човешко същество.
Той я изгледа продължително. Не му се връзваше, но нещо в гласа й му прозвуча сериозно, искрено.
И в този момент нещо по телевизията улови погледа му. Вдигна глава и видя, че дават местните новини. Говорител от полицията стоеше пред гора от микрофони. Долу на екрана течеше лента, на която пишеше: „Двама полицаи намерени мъртви.“
Алекс се протегна към дистанционното и усили звука.
– Знае ли се какво са правили там, зад онези складове? – надвика глъчката един репортер.
– Центърът и Деветнайсета улица влизат в техния район за патрулиране – отвърна говорителят. – Малките улички там осигуряват достъп до доковете. Патрулираме често там за проверки, така че няма нищо необичайно в присъствието им в този район.
Алекс помнеше времето, когато Деветнайсета улица, на около десетина мили от дома му, се падаше в периферията на града.
Друг репортер надвика колегите си.
– Според някои сведения двамата полицаи са намерени с пречупени вратове. Вярно ли е?
– Не мога да коментирам подобни слухове. Както ви казах, ще изчакаме заключението на съдебния лекар. Когато имаме неговото становище, ще ви уведомим.
– Уведомихте ли вече семействата им?
Мъжът пред микрофона замлъкна, явно му беше трудно да говори. По лицето му се изписа страдание.
Успя да преглътне емоцията.
– Да. Нашите молитви и съчувствие са с техните семейства в тези тежки моменти.
– В такъв случай можете ли да съобщите имената им? – извика една жена, която се опита да привлече вниманието на говорителя с вдигната във въздуха химикалка.
Говорителят огледа гъстата тълпа репортери. Накрая сведе очи.
– Полицай Джон Тини и полицай Питър Славински.
И повтори още веднъж по букви.