– Благодаря ти за това, Алекс. Няма как да знаеш какво означава за мен. Това е едно от любимите ми места. Ходя там, защото е красиво.
Той сведе глава при любезните й думи.
– Нарисувах го, защото е красиво. Това, че ти харесва, е по-голяма награда, отколкото би могла да си представиш.
Продължаваше да не разбира как е възможно да е нарисувал място, което тя познава толкова добре, но усети напрежението й и реши да не настоява за обяснение. Тя искаше да му каже нещо, така че най-добре да я остави да говори.
Закрачиха по коридора, Алекс с навитите платна под мишница.
– Откъде е това име – Джакс?
Тя се оживи, едва ли не се засмя на въпроса му.
– Това е игра. Пускаш джакс на земята, хвърляш топка във въздуха и се опитваш да вземеш джакса и да хванеш топката със същата ръка, след като отскочи веднъж. Елементарна детска игра, но се изисква остър поглед и бърза ръка.
Някои хора останаха изумени от бързината на ръцете ми и затова родителите ми ме нарекоха Джакс.
Алекс сбърчи чело, докато се опитваше да осмисли чутото.
– Но когато си се родила, едва ли си можела да играеш на каквото и да било. Сигурно трябва да си на пет-десет години, за да играеш такава игра. Как е възможно родителите ти да са знаели, че ще си с бързи ръце, когато си се родила?
Тя заби поглед право пред себе си.
– Пророчество.
– Моля? – недочу Алекс.
– Казал им го е пророк още преди да се родя, казал им е, че всички ще бъдат изумени от това колко бързи са ръцете ми и че първото, което ще направи впечатление на хората, ще е колко добре играя джакс. Затова са ме кръстили Джакс.
Алекс се запита към каква ли странна религия принадлежат родителите й, че да се доверяват чак дотам на думите на някакъв пророк. От негова гледна точка, ако за родителите й е било толкова важно тя да е бърза с ръцете, е трябвало просто да я насърчават да се упражнява, така че в крайна сметка е щяла да придобие умения така или иначе. Понечи да й го каже, искаше да й каже толкова много неща, да зададе толкова въпроси, но нарастващото чувство за предпазливост му подсказа да не припира нещата и да я остави да разкаже собствената си история. Затова за момента запази въпросите си незададени.
– Но Джак е мъжко име.
– Джак да, но моето е Джакс, като играта.
– Тази игра всъщност се казва „Джак“.
– Не и там, откъдето идвам.
– И къде по-точно е това?
– Доста е далече, сигурно не си го чувал.
Поради някаква причина тя отбягна въпроса му, но той реши да не я притиска.
Докато вървяха по коридора, той я наблюдаваше с крайчеца на окото си. Той обичаше да наблюдава хората, положението на тялото им, походката, отношението им към живота, отпечатано върху цялостното им излъчване. Така придобиваше по-ясна представа за човека.
Когато бяха навън, повечето хора си придаваха или небрежен, или делови вид. Често просто се фиксираха върху конкретното място, където отиваха, и не забелязваха почти нищо около себе си. Бяха като коне с капаци и това се отразяваше и на походката им. Тези, които предпочитаха деловото излъчване, вървяха сковани. Останалите, съсредоточени върху самите себе си и слепи за заобикалящата ги среда, вървяха по-свободно. Повечето хора потъваха в собствения си свят, не забелязваха нищо около себе си, дори потенциална заплаха, и езикът на тялото им бе доказателство за това. В някои случаи небрежното отношение привличаше опасно вниманието. Хищниците дебнеха точно за това.
Повечето хора изобщо не си даваха сметка, че е възможно да ги сполетят неприятности, че има хора, които биха могли да ги наранят. Но просто никога не се бяха сблъсквали с такива ситуации и не вярваха да им се случи. Съзнателно бяха избрали да не мислят за това.
Джакс се движеше по различен начин. Фигурата й, за разлика от скованото делово положение, излъчваше готовност като навита пружина, но в същото време се движеше грациозно, осъзнаваща всичко около себе си. Донякъде движенията й му напомняха на движенията на хищник. Чрез дребни намеци в положението на тялото й тя излъчваше спокойствие, граничещо със заплаха. Това не беше жена, към която един мъж би се доближил ей така.
Всъщност осъзнатостта й за него бе най-впечатляваща. Тя наблюдаваше хората по коридорите, всеки един от тях, без да се взира директно в тях. Следеше ги с крайчеца на окото си, преценяваше ги, проверяваше, сякаш за да види на какво разстояние е всеки един от тях спрямо нея и дали представлява заплаха.
– Определен човек ли търсиш? – не се стърпя той.
– Да – отвърна тя, потънала в мислите си.
– Кого?
– Друг вид човешко същество.
В следващия миг Алекс я дръпна зад ъгъла и я залепи за стената. Не бе имал намерение да бъде толкова груб, но шокът от тези думи отприщи в него импулс да действа незабавно.
– Какво каза? – рече той през зъби.
Стисна я за левия лакът с дясната си ръка. Картината бе помежду им. Лявата му ръка бе пред гръкляна й, пръстите му стискаха рамото й. Ако понечеше да натисне, можеше да й прекърши врата.
Тя го гледаше, без да трепне.
– Казах, че търся друг вид човешко същество. А сега ти предлагам да размислиш какво правиш и внимателно да ме пуснеш. Не прави прибързани движения или ще ти прережа гърлото, а няма да ми е никак приятно. Аз съм на твоя страна, Алекс.
Алекс се намръщи, след което, усетил бодване, осъзна, че тя наистина държи острието на ножа си опряно под брадата му. Нямаше представа откъде се е появил ножът. Не можеше да си обясни как го е извадила толкова бързо. Във всеки случай знаеше, че тя не се шегува.
Освен това нямаше представа кой от двамата ще надделее над другия, ако се стигне дотам. Той беше бърз, но нямаше никакво намерение, и никога не бе имал, да я нарани. Просто искаше да я озапти.
Започна бавно да отпуска хватката си.
– Майка ми използва същия израз преди няколко дни.
– Е, и?
– Тя е в психиатрична клиника. Когато й отидох на свиждане, тя ми каза да бягам и да се крия, преди да ме хванат. Когато я попитах кой ме гони, тя отвърна: „друг вид човешко същество“. После дойде информацията за онези двама убити полицаи. По телевизията казаха, че са намерени с пречупени вратове. Майка ми каза: „Те чупят вратовете на хората.“ После потъна обратно в своя си свят. Оттогава не е говорила. Ще минат седмици, докато проговори пак.
Джакс съчувствено стисна ръката му.
– Съжалявам за майка ти, Алекс.
Той се озърна, за да види дали някой не ги гледа. Никой не им обръщаше внимание. Навярно минувачите ги мислеха за двама влюбени, които си нашепват мили думи един на друг.
Кръвта му бе кипнала и въпреки успокояващия й глас и нежното й докосване му бе трудно да дойде на себе си. Насила отпусна стиснатата си челюст.
Нещо помежду им току-що се бе променило, при това в доста сериозна насока. Той бе сигурен, че тя също го усеща.
– Искам да знам как така изрече същите думи, които чух от устата на лудата ми майка. Искам да ми отговориш на този въпрос.