И двете ченгета бяха млади и с телосложение на състезатели по вдигане на тежести. И двамата имаха масивни вратове. Черните им ризи с къси ръкави само допълнително очертаваха релефните им мускули.
– Не – отвърна Алекс. – Добре сме.
– Това е чудесно. Бърза реакция. За секунда си помислих, че ще ви отнесе.
Алекс махна към мъжете с белезниците.
– Ще ги арестувате ли?
Полицаят стрелна с поглед жената, после поклати глава.
– Не, освен ако не им бъде повдигнато обвинение. При тези типове никога не е ясно кой какъв е, така че ги закопчаваме заради личната си безопасност, докато бъдат проверени. Щом колегата приключи с писането на глобата обаче, не мисля, че ще са в настроение да правят нови опити за подобни каскади… поне известно време.
Това, че бабаити като двамата полицаи се притесняваха от типовете в камиона дотам, че да им щракнат белезници, помогна на Алекс да не се чувства чак толкова зле, задето се бе стреснал от гробовния поглед на пътника.
Погледна значката на човека и подаде ръка.
– Благодаря ви, че се появихте, полицай Славински.
– Няма проблем – здрависа се с Алекс мъжът. По силата, с която стисна ръката му, Алекс прецени, че напрежението явно още го държи. Полицай Славински се обърна, нетърпелив да се върне при пиратите.
Шофьорът, който продължаваше да седи на тротоара, беше по-слаб, но с не по-малко зловещ вид от едрия пътник. Седеше с каменно лице и отговаряше едносрично, докато полицаят, надвесен над него, задаваше въпроси и попълваше документи.
Двамата полицаи си размениха по няколко думи, явно относно резултатите от проверката, тъй като полицай Славински кимна, свали белезниците на пътника и му каза да се връща в кабината. След като се качи на мястото си, онзи отпусна космата ръка през прозореца, а другият полицай се зае да откопчава шофьора.
В огромното странично огледало на камиона Алекс забеляза впитите в него гневни очи на мъжа. Това бяха очи, които нямат място в цивилизования свят. Алекс си каза, че вероятно е поради факта, че в тази нова и лъскава част на града очуканите от бачкане превозни средства, макар и да са доста, не изглеждат съвсем на място. Всъщност той беше почти сигурен, че и друг път е виждал камиона с пиратското знаме.
Малката къща на Алекс, която се намираше недалеч, някога бе в покрайнините на града, сгушена в други къщички сред залесени възвишения и царевични ниви. Но непрекъснато разрастващият се мегаполис отдавна ги погълна. Днес той живееше в апетитен район, макар и не точно на най-престижната улица или в най-прекрасната къща.
Застина на мястото си за миг, загледан в мърлявото, брадясало лице, което го следеше в огледалото за обратно виждане.
Онзи се ухили насреща му.
Алекс никога не бе виждал по-зловеща усмивка.
Черният флаг на покрива на камиона се раздвижи и черепът също го дари с мрачна усмивка.
И тогава Алекс забеляза, че жената, забравила всичко друго, го наблюдава. Светофарът светна зелено и Алекс махна с ръка.
– Ще ми позволите ли да ви придружа до другия тротоар? – пресилено галантно попита той.
Тя се усмихна за пръв път. Не широко, нито пък е усмивка, която предполага, че може да се излее в смях, а по-скоро естествено, просто загъване на крайчетата на устните, един вид да му покаже, че този път е разбрала намека за хумор в думите му.
При всички положения светът внезапно му се стори прекрасен в иначе доста потискащия за него ден.
2
– БИХ ИСКАЛ ЕДИН ДЕН ДА ВИ РИСУВАМ… тоест, ако, разбира се, нямате нищо против – осмели се да каже Алекс, докато пресичаха булеварда.
– Да ме рисувате ли? – попита тя и челото й леко се надипли. Лицето й придоби подчертано женствено изражение, подканващо към обяснение.
– Аз съм художник.
Той огледа спрелите на кръстовището коли вляво, за да е сигурен, че някой обезумял камион няма отново да ги връхлети. При положение, че сигналната лампа на полицейската кола продължаваше да се върти наблизо, всички караха внимателно.
Беше истинско облекчение да се махне от пиратите водопроводчици. Явно ги беше вбесил. Алекс усети как вътре в него се надига гняв, породен от несправедливото войнственото отношение към него.
– Значи рисувате портрети? – попита тя.
– Да, понякога – сви рамене той.
Не беше чак портретист, макар че от време на време си докарваше допълнителни доходи чрез рисуване на портрети. Но за да рисува тази жена, бе готов да работи напълно безплатно. Мислено започна да анализира извивките на чертите й, да се пита дали би могъл да предаде подобаващо очарованието на това лице. Ако не беше убеден, че всичко ще се получи перфектно, никога не би започнал. Тази жена не заслужаваше нищо друго, освен съвършено изпълнение. Би било немислимо да промени каквото и да било в нея.
Посочи елегантната едноетажна постройка, надзъртаща сред потрепващите листа.
– Имам няколко картини в тази галерия.
Тя проследи посоката на жеста му едва ли не с очакването да види пред себе си самата сграда.
– Всъщност тъкмо бях тръгнал нататък. Ако искате да видите някои от нещата ми, галерията е съвсем малко по-надолу от „Риджънт Джулъри“…
Гласът му заглъхна. Изведнъж се почувства пълен глупак. Сигурно жена като нея би се интересувала единствено от скъпите магазини за бижута и бутиците. При положение че по нея нямаше никакви бижута, той се запита откъде ли му е хрумнало подобно нещо. Сигурно просто се опасяваше, че може би тя не се интересува от изкуство… или поне от неговото изкуство.
– Бих искала да видя нещата ви.
– Сериозно? – погледна я той.
Тя кимна и отметна кичур руса коса от лицето си. Алекс усети как мобилният му телефон вибрира беззвучно в джоба, за да му покаже, че е получил поредното съобщение. Въздъхна вътрешно и закрачи напряко през пустия паркинг. Утрото едва бе започнало. Хората обикновено идваха към обяд. Само пред главния вход имаше двайсетина паркирани близо една до друга коли – скъпи, лъскави, в приглушени тонове на сребристо, червено и кехлибарено.
След като съобщението бе доставено, телефонът му се укроти. Сигурно беше Бетани – беше готов да се закълне. Преди да се запознае с нея няколко седмици по-рано, изобщо не бе имал представа, че телефонът му получава есемеси. Тя започна да му ги изпраща още след втората им среща. Бяха болезнено маловажни. Вече даже изобщо не ги четеше. Обикновено го питаше разни неща от сорта дали мисли за нея. Та той едва я познава! Какво да й отговори? Че изобщо не се сеща за нея?
Забрави за телефона и се зае да отвори стъклената врата пред спътницата си. Районът не бе подходящ за хора със скромни финансови възможности. Тя се плъзна през вратата с елегантността и увереността на жена, която на подобни места се чувства като у дома си.
Преди вратата да се затвори, Алекс хвърли бърз поглед към паркинга, между липите, подредени в шпалир покрай булеварда, към белия камион, който все така си стоеше на тротоара пред полицейската кола. Хората вътре не се виждаха.
Докато влизаха в просторното, откъснато от света помещение, той е изненада забеляза как погледът на жената се плъзва абсолютно незаинтересовано по изкусителния блясък на „Риджънт Джулъри“. Докато вървяха по коридорите, хладният й поглед отдаваше равностойно внимание на всеки от лъскавите бутици. В магазина за дрехи например, Алекс гарантираше за това, нямаше нищичко, освен може би някой шал, което да се продава за по-малко от четирицифрена сума. Жената сканира дрехите на витрината със същата липса на интерес, с каквато плъзна поглед по обувките на съседната витрина или портмонетата на следващата.
Алекс забеляза претеглящите погледи на другите жени. Тя също ги гледаше, но по съвсем различен начин. Те я преценяваха в социален аспект. Тя ги анализираше… пространствено, проверяваше на какво разстояние са, след което за секунда вдигаше очи към лицето, сякаш за да види дали не са й познати.
– Ето там, зад ъгъла – привлече вниманието й Алекс.
Чула гласа му, тя посрещна погледа му съсредоточено, с внимание, изразяващо уважително отношение и интерес. Не можеше да си представи, че е възможно тази жена да му изпрати есемес.
Тя му позволи да я води, завиха зад ъгъла и продължиха по напръскания розов гранитен под, инкрустиран с метални ивици. Разклоненията на коридорите минаваха под арки от дялан камък. Този, по който тръгна Алекс, ги отведе в обляна от слънце галерия. През капандурите струяха слънчеви лъчи, които полягаха над сандъчетата с буен филодендрон и червеникав хибискус в преливащи нюанси.
Алекс спря пред витрината на галерията, украсена със златна рамка с идеята да наподобява рамка на картина. Там бяха изложени някои от най-скъпите и търсени произведения, с които разполагаше галерията.