Той взе едно пакетче чай от кошничката, разкъса хартиената опаковка. Вдигна пакетчето за хартиената дръжка в единия край на конеца.
– Виждаш ли? Чаят е вътре, в пакетчето. – Погледът й проследи пакетчето чай, докато той го пускаше в горещата вода, оставяйки конеца да увисне отвън. – Просто го оставяш малко да покисне и чаят е готов.
Тя се наведе и надзърна в чашата. Докато наблюдаваше, водата потъмня.
Внезапната усмивка прогони сълзите й. Заприлича му на дете, видяло фокус за пръв път в живота си.
– Така ли става? Само това ли правиш?
Алекс кимна.
– Аха. Явно там, където живееш, нямате чай в пакетчета.
Тя поклати глава.
– Там е много различно.
– Там ти харесва повече, нали?
Не й беше нужно да мисли дълго.
– Да. Въпреки проблемите там е моят дом. Мисля, че и на теб ще ти хареса.
– Какво те кара да мислиш така?
Тя протегна ръка и погали нежно с пръсти картината.
– Ти рисуваш такива места. Ти рисуваш красотата. – Погледна го пак. – Това ще ми помогне да убедя другите.
– Какво да ги убедиш?
– Да повярват на избора ми.
– Кои са другите, Джакс.
– Другите като мен.
– Те живеят там, на това, другото място? Където живееш ти?
– Да. Помниш ли двамата мъже, когато с теб се видяхме за пръв път? – попита тя, сякаш сменила темата. – Онези двамата, дето ги задържаха полицаите?
– Пиратите – кимна Алекс. – Познаваш ли ги?
– Да. Те бяха друг вид човешки същества. Различни от теб. Различни от майка ти. Освен другото те ще прекършат врата на всеки, който се изпречи на пътя им. Точно от тях се страхува майка ти.
– Какво имаш предвид, ще…?
Сервитьорката донесе две чинии.
– Помолих ги да побързат, след като нямате много време…
– Благодаря – усмихна се искрено Джакс.
След като момичето се отдалечи да си върши работата, Алекс се върна на въпроса.
– Та какво имаш предвид…?
– Трябва ли да направя нещо с това, за да го ям? – Тя вдигна глава от салатата. – Има ли нещо, което се налага да направя предварително?
Алекс взе вилицата.
– Не, просто бодеш. – Боцна парче пилешко с вилицата. – Месото е нарязано, така че не ти се налага да използваш дори нож. – В следващия миг осъзна, че не би й било никакъв проблем да използва нож.
Хапна, за да й покаже как става.
Тя се усмихна.
– Благодаря ти, Алекс, задето си толкова търпелив. Задето разбираш, че тук е нужно търпение.
Само да знаеше колко припряно му е отвътре, но не искаше да я притиска.
– Защо?
– Защото ако трябваше да ти кажа всичко веднага, нямаше да ми повярваш, а трябва да ми повярваш. От друга страна обаче, времето се изплъзва между пръстите ми, така че трябва да ти разкажа поне част.
Алекс едва сдържа усмивката си при мисълта за странния танц, който ги увличаше, как и двамата се стараеха да не припират другия.
– Джакс, откъде майка ми знае тези неща… за другия вид човешко същество, за хората, които чупят вратове?
– Мисля, че донякъде се дължи на това, че се опитахме да я предупредим.
– За какво?
– Че я преследват. Но не успяхме да стигнем до тук. Другите ни изпревариха. Те идват тук от известно време. Опитахме се да я предупредим през огледала, но те явно са се добрали до нея. Опитахме се да предупредим и теб.
Алекс усети как косъмчетата по тила му настръхват.
– Дядо ми показа някакви документи за наследство. Те имат ли нещо общо с хората, за които сте се опитали да предупредите майка ми?
Остана вторачена в чинията си известно време, преди да отговори.
– Засега знаем само, че има ужасно опасни хора, които са намислили нещо. Все още не сме успели да напаснем пъзела.
Алекс не остана доволен от отговора.
– Дядо ми каза, че наследството трябвало да получи баща ми на двайсет и седмия си рожден ден, но тъй като той починал преди това, го получила майка ми. Тя обаче била вкарани и лудница, преди да навърши двайсет и седем. Струва ми се логично това наследство да е свързано по някакъв начин със случилото се с нея.