Прогони тези мисли. Не, не е луд. Джакс си е съвсем истинска. Всъщност за него звучеше по-смислено да вярва, че тя е луда. Но въпреки абсурдната история, която му разказа, някак не му приличаше на луда.
Дори да не можеше да повярва, че жената до него е пришълец от друг свят, явно нещо се случваше, при това съвсем не безобидно. А направо дяволски сериозно, ако трябваше да й вярва.
Искаше му се да я попита как точно е пътувала от онзи, другия свят, но размисли и се върна в изходна позиция.
– Слушам те.
Тя сръбна от чая.
– Някой ровичка.
– В семейството ми ли?
– Да.
– Защо?
– Най-вероятно защото фамилията ти е Рал. Смятаме, че освен ако нямаш деца, ще си последният от рода Рал.
– Значи според теб някой се интересува от рода Рал?
– Ако мога да изразя предположение, бих казала, че е възможно да са убили баща ти, за да не допуснат да стане на двайсет и седем.
– Баща ми е загинал при катастрофа. Не става въпрос за убийство.
– Не съм убедена – повдигна вежда Джакс. – Помисли си, ако онзи ден камионът те бе блъснал, нямаше ли да прилича на катастрофа?
– Да не би да намекваш, че е било нарочно? Че онези мъже са възнамерявали да ме убият? Защо?
Тя се облегна назад и въздъхна, после махна с ръка, за да прогони предположението.
– Просто казвам, че ако се бяха опитали да те убият, можеше да прилича на пътен инцидент, не си ли съгласен?
Той бодна парченце пилешко, в главата му изплува споменът за убийствения поглед на брадатия от камиона. Джакс продължаваше да го гледа.
– Защо тези хора проявяват такъв интерес към рода Рал? – Не сме съвсем сигурни. Както ти казах, не разбираме изцяло мотивите им, нито знаем какво точно се случва.
Тя явно не беше сигурна за доста неща. Алекс не знаеше дали да й вярва, когато твърдеше, че се намира като в мрак, но реши, че след като е преценила да не му казва всичко, явно има причина да е така, затова я остави.
Джакс се намести и продължи.
– Докато бях малка, някои хора започнаха да получават сигнали, че нещо се случва, нещо нечестиво. Започнаха да разнищват различни версии, да следят хора, да ги шпионират и с течение на времето едно нещо доведе до друго. Така се установи, че майка ти е в опасност. Опитаха се да й помогнат. В крайна сметка се оказа, че няма да успеят. Не разполагаха с достатъчно информация.
– След като двайсет и седем е толкова важно заради Закона на деветките и прочие – прекъсна я Алекс, – тогава защо тези опасни хора не са направили нищо на дядо ми Бен. Той също е Рал.
Разказът й бе съшит с твърде много бели конци. Той размаха вилицата си за повече убедителност.
– Или пък, като стана дума, защо не са преследвали предишните поколения?
– Някои от приятелите ми са на мнение, че онези хора просто не са успели да се доберат до тук по-рано.
– Ти обаче си на друго мнение, така ли?
Тя кимна с неохота.
– Според мен важни елементи от пророчеството не са се били случили. Било е твърде скоро. До този момент е било грешното време и грешният Рал, за да се осъществи пророчеството.
– Не вярвам на гадания и подобни.
– Може и да си прав – сви рамене тя – и те наистина да са си внушили някаква безпочвена, налудничава идея. Едва ли ще са първите, предприели действия, подтиквани от тотална заблуда.
– Вярно е – съгласи се той, без да е очаквал подобен отговор от нейна страна.
– Каквито и да са били причините, преди известно време те намериха начин да дойдат до тук. Това са хора, които в моя свят убиват за идеите си.
Алекс пак се сети за камиона, който едва не ги уби. За двамата мъртви полицаи, намерени с пречупени вратове. Думите на майка му прозвучаха в главата му: „Те пречупват вратовете на хората.“
Не му се искаше да задава въпроса от страх да не придаде повече значимост на материя, която не заслужаваше това, но не успя да се въздържи.
– Какво казва пророчеството?
Тя огледа празното помещение, за да провери дали наблизо има някого. Двете жени вече бяха платили сметката и си бяха тръгнали. Сервитьорката беше далеч, застанала с гръб към тях, сгъваше купчина черни салфетки за вечерята.
Джакс се наведе напред и сниши глас.
– Основното в пророчеството е, че само роден в този свят има шанс да спаси нашия свят.
Той преглътна язвителната забележка и вместо това попита:
– От какво да го спаси?
– Може би от тези хора, които идват тук, за да направят всичко възможно пророчеството да не се осъществи.
– Звучи ми като куче, което си гони опашката – рече той.
Тя разпери ръце в многозначителен жест.
– Доколкото ни е известно, е твърде възможно те да не вярват, че ти си част от пророчеството. Може би искат от теб нещо друго.
– Но според теб аз съм замесен по някакъв начин.
Преди да го погледне, тя отпусна пръсти върху огряно от слънцето петънце на картината до нея.
– Ти може да живееш в този свят, да си част от него, но имаш връзки, макар и не дотам съществени, и с нашия свят. Доказа го, като нарисува това място, което аз познавам.
Или поне тя така си мислеше.